Из думите на един мим

Снимна:  БГНЕС

Нищетата другиму не е повод да му се подиграваш или надсмиваш. Недоимъкът му не е повод за отвращение. Но мързелът и озверяването – са.

Признавам, че България не преминава през втората прожекция на Златния Симеонов Век, и това води след себе си съответните финансови несгоди. Постоянното оплакване обаче няма да оправи нещата или поне така аз си мисля. Работа все пак има – за Русе има 223 свободни позиции в jobs.bg например само за този месец, другаде не съм се ровил. Стига да има желаещи да работят. Не сме само ние в криза, ако това е до някаква степен успокойтелно. Но пък умеем както ние си знаем да се посрамваме.

Ето, на този феномен “бананов гладник” е посветена настоящата публикация.

В условията на криза, немска фирма инвестира 130,000,000 евро за да направи хранителни магазини у нас, където да се продават стоки на достъпни цени. И при отварянето им, пуска многозначителна промоция – “Банани за 0,69 стотинки!” и “Бира за 0,49 стотинки!”. И сутринта пред вратите се ширва една белокоса армия от гладни и неоправдани пенсионери, странно съчетани с неотстъпващо им сборище от люде в активна трудова възраст, които си купуват банани и олио. Имат право разбира се, но аз пък не ги разбирам.

Трябвало ли е да се блъскат така, както само български пенсионер може, за да влязат точно днес? Промоцията е 4 дни.

Необходимо ли е да има приети в болница хора, смазани от тълпата, за да се зачудим в коя година сме – 1997 или 2010? Някак си банани има и в другите хипермаркети и цените не са убийствено по-големи. Струва ли си срамът да се блъскаш като куче сред 2000 души за да си купиш олио с 50 стотинки по – евтино?

Не казвам, че това, което се е случило из нашите магазини, е изолиран по геофрафски принцип, случай. Но озлобяването заради едната промоция сочи, че нещо генерално е сбъркано и то не само в съотношението заплащане – цени.

Какво ги мотивира да отидат там и да пазаруват като за последно? Още повече, че от днес, хипермаркетите в градовете, където има Lidl, също свалиха много цените за да са конкуретни. Аз също не съм богат, но не бих отишъл да играя пого заради едното шоколадче за 0,69 стотинки.

Какво ги мотивира да отидат и да се излагат така – да загубиш няколко часа в блъскане, тъпкане, псуване, за да си купиш едни банани за 0,69 стотинки?!

Малките цени или малките хора?

Имало един телефонен разговор. В него опитът за диалог протичал що – годе така:

“Добър ден. Ние сме от държавния строителен надзор и Вашата пристройка е незаконна.”

“Мараба. Не те разбрах?”

“Ами построили сте незаконно етаж / пристройка / магазин и е необходимо да бъде съборен.”

“Нещо бъркаш. Иде зима, ние сме град на Юнеско, ти нещо се гъбаркаш.”

“Мисля, че не ме разбрахте. Строителството Ви е незаконно. Има закони и правила в тази държава.”

“Не бе, това го знам, ама какво от това бе? Не мога да те вдяна накъде биеш…”

“Прощавайте, незаконно е…Как не можете…”

“Ей, какво незаконно? Я виж Слънчев Бряг какво е? В моето етажче ли се огледа мамка му…”

“Съжалявам господине / госпожо. Трябва да пристъпим в такъв случай към принудително изпълнение, тоест да го премахнем.”

“Тоя пък…Това е геноцид. Да, геноцид. Аз ще протестирам.”

Да спазваш законите в България явно е много трудно.

Много по – лесно е да правиш каквото си знаеш и после да протестираш, че има геноцид ( ?!? ) срещу теб.

Само по себе си това действие е безумно нагло и говори за изключителен недостатък в опитите на останалата част от българите да направим България действителна част от цивилизацията.

Така беше с майките, които “не били осведомени, че трябвало да кажат, че детето им ходи на ясла и си прибирали неосведомени помощите”. Които са и мои данъци между другото, мили майки, но моята жена не получаваше помощи, когато дъщеря ми тръгна на ясла. Докъде бях стигнал…Да, за ощетените майки. Протестираха ли? Искаха ли амнистия (?) от Президента? Казаха ли, че държавата ги ощетява? Три пъти “да”. И най – безцеремонно казваха, че Държавата трябва да им опрости греховете. Шах без пешка.

Сега тази неописуемо гротеска картина за останалите съвестни граждани се повтаря. Аз като спазващ законите и правилата гражданин съм силно притеснен. Не мога да проумея с каква наглост аз няма да спазя закона и ще застана пред камерите за да обвиня ( !!! ) Държавата в незаконни действия. Безочливо, нагло и безумно грубо за останалите изрядни българи е това, което правят жителите на Несебър.

Не съм запознат разбира се, с документацията, внесена в АС – Бургас, но каква нужда има от това, след като самите протестиращи не отричат, че строежите са им незаконни?!

Извинявайте Несебър, но нещо има смущения по линията и не мога да ви разбера.

“Колко години още?!”

Да си пусна телевизора е много рядко явление, а да гледам забавни предавания на живо по българска телевизия е още по – невероятно. Просто Мрежата ми е повече от достатъчна. Но явно не съм изтървал много, тъй като тези дни се загледах в текущите "reality shows” по bTV и NTV. И какво да видя? Същите муцуни като предходни години. Нищо ново. Особено на музикалната сцена.

Преди време четох една публикация, ориентирана именно към липсата на нови лица и толерирането на западната развлекателна индустрия. И се рекох, че всяка страна предлага на масовата публика, това което е най-лесно смилаемо, затова у нас водопадите от чалга – ( – музика, обличане, манталитет ) нямат и намерение да спират. Затова срамните факти, че в “сериозните” сутрешните блокове се канят чалгари да коментират актуални теми, или фолк-простакесите дават съвети на майките, или това, че човекът, изпял може би най-добре за последните 20 години народни песни с модерен аранжимент и неговия невероятен джаз – състав ( Станислав Трифонов ) направиха чалга – конкурс, въобще няма да го коментирам. Интересувам се какво друго се предлага на пазара с марка “Произведено в България”. Освен Стара Планина, защото тя освен за планина, за друго явно няма да мине. И … някак си ми е трудно да се ориентирам в болезнената празнота, която откривам. Модерната българска музика например явно се разпространява така, както например Амнистия ( после DRS – Dob Rich Squad ) преди 15 години – на касетки и от ръка на ръка. Защото тогава хората бяха известни заради това, което правят, а сега май са известни заради това, че са известни. Или греша?

Освен PopCore TV, която изтиква няколко нейни изпълнители, другите явно са забравили за българската ( поп ) сцена. Дори и там обаче, поп – изпълнителите ( след малко ровене в Мрежата ) се оказаха тъпи преписвачи от стари гръцки хитове. Уникална поп – музика, няма що.

И къде им е сцената на съвременните български музикални звезди?

Как къде – телевизионните предавания. Голяма част от хората, ако можеха да мислят, щяха да ги запомнят не като певци, а като участници. Шесторки, осморки, байландисване и превземане на фортове. Някак си, без да съм им постоянен зрител, не мога да си представя подобен род предаване без сълзите на Тити Папазов, без кимащата глава на Любо от “ТЕ”, без журито с Нешка Робева, без ( инак обичаните ) втръсналите песни на Васил Найденов, или мълчаливото присъствие на иначе невероятно надарената Марияна Попова. А водещите от типа на Георги Мамалев просто не търпят коментар. Въобще, баба ми е много щастлива от тези предавания. По радиото въртят това, което е в Top 50 на Billboard или MTV, но не и свежи, актуални песни. Дори и чужди, та какво да говорим за наши?! Едни от най-големите хитове на това лято бяха португалски и френски парчета, които родната масова публика дори и не чу. Българско присъствие – това какво беше? Румънците не просто избиха рибата, ако позволите този израз, те направо ни показаха колко никак няма да ги стигнем. Тошко Колев гонеше хамериканците, а ние не можем един километър мътна вода да преплуваме…

Групи, като Deep Zone Project, Mary Boys Band, Мастило и малко други, останаха единствените които произвеждат нещо автентично и родно, дори и замешано с английска подправка. Но и тях ги няма никъде напоследък. Трябва ли да я докараме до там, някой приятел да сподели на стената си във Facebook, споделено от негов приятел клипче във Vbox на български изпълнител, за да разберем, че има въобще такива хора?

И какво се оказва, по мое скромно мнение? Няма никой на небосклона. Звездите са “зведи”, до толкова, че да си говорят самички пред камера, запис от който разговор се гледа с широки празни очи от гладна и жадна публика. Добре, че е импровизаторът Дидо Неделчев, че да се посмеем малко. Нещо българското се изгуби. Това, че Ку-Ку Бенд спряха да свирят пред 30,000 души “Йовано, Йованке”, означава ли, че българската музика е умряла? Трябва ли да чакаме по цяла година Ъпсурт или Румънеца и Енчев да изкарат “рап” песен, която да тананикаме и пускаме по колите? Въпрос на вкусове разбира се.

Въпросът, къде отидоха Невена Цонева и Тома ( спечелили музикални конкурси ) е повече от риторичен май. Нали Големите, от младостта на бабата на Живков, са още силни. Пък и погледът на българските медии не е мръднал и на йота от там.

Много са и минаха много наситено откъм преживявания. Като се започне с невероятна отпуска, окончаваща с тихо море, премине през дъждовни два дни, след които се роди първата ми домашна лютеница и се свърши с безумен ремонт. Вече на винервурста му викам винервайс и … не, не е смешно. Общо взето наситен off-line живот.

И като резултат милият G Reader е спрял да събира емисии отдавна, а тук не съм писал от 3 месеца.

Хайде отново да се качвам на влакчето

С интерес очаквах не толкова провеждането, колкото предварителните мнения и последващи анализи за Sofia Pride Festival. Поради няколко простички причини, разбира се:

- очакванията от насилствени опити за предотвратяване провеждането на мероприятието бяха много по-слаби от предходната година, когато се стигна до физически опити да се покаже кой е по-мъж. Това говореше за едно любопитно и добронамерено изчакване, което е добре.

- призивите за толерантност бяха многократно по-звучни тази година, и от дипломати и сериозни политически фигури. Това говори за ангажираност със социалното явление дискриминация.

- 26.06 е обявен за международен ден на толерантността и правата на човека, и исках да видя дали ще бъде само в един нюанс това събитие. Защото правата на човека и толерантност са за мен малко различни неща – едното е юридически и етичен стълб, необходим за нормално човешко поведение, а второто е поведение, което се заслужава.

Предварителните материали и прогнози бяха много постни, като не ми е ясна причината за това, особено на фона на дълбокомислените анализи после. Когато си готов да държиш аналитични речи е редно да можеш и да прогнозираш. От медиите, които следя се прокрадна една миловидна пасивност към предстоящото и на последващ етап – провелото се събитие. Констатира се, че ще се проведе нещо / че се е провело, дали ще има безредици / не, нямаше, и така събитието според мен си остана само като малко по-цветен ден на смачкания лист от календара, показващ дните на поредния месец от поредната година.

Дали предизвика засилване на толерантността в нашето общество?

Дали призивът за спазването на правата на човека бе ясно изразен и чут?

Дали проведеното мероприятие ( дума, която между другото може да се използва в изречения, без в тях да присъства “ДС”, “МВР” и прочие ) оправда прогнозите и постигна целите?

Очакванията за насилствено вмешателство от страна на националистически параполитически формирования не се оправдаха, което наистина е добре, извинявам се за повторението. В България това са сдружения от хора, които не преследват идеали и цели, а май само финансиране. Нямаше атака и от каквито и да е други страни – хората гледаха. Нямаше насилие, тъй като насилието ражда насилие, а в насилието няма истина. Каквато и да е тя, според този, който я търси.

Призиви. За Толерантност. За Права на човека. Така разбрах аз анонсите на събитието. Но както посочих по-горе това са две различни понятия. Като понятия и прилагане имат множество допирни точки, но по същество на улицата това са понятия, отстоящи на съвсем различни тротоари. Поради една проста причина. Едното е изначално Право на Човека, а другото е поведение, зависещо от културата на конкретната личност и общество като цяло, и от поведението на претендиращият да бъде толериран. Доколкото правата на човека са сборник от законови, морални и обществени постулати, в които всеки от нас би следвало да е възпитан, да знае и да спазва, то с толерантността в двадесет и първи век нещата не стоят толкова просто. Докато Правата на Човека са безценни, то Толерантността си има етикет с точно фиксирана цена, която трябва да бъде заплатена. И тя, между другото, въобще не е висока и обществото, в неговата цялост, няма никак да обеднее от нейното заплащане. Прост пример: Иван не харесва въобще как съседът му Георги е нетолерантен към неговото лично пространство, като надува честичко вечер Axell Rudi Pell, но пък Иван не плаща цената на толерантността, тъй като хич не лишава Георги от възможността да усети по безкрайно надутите децибели потта на димитровградските ма`анета. Петър пък е толерантен и слуша любимата си келтска музика със слушалки и съседът му Николай след първата културна забележка вече не се опитва да срути блока с Brithney Spears. Не е много нали? Да, но от Чили, през Испания и България, та чак до Япония е модерно да се говори за толерантност плюс нещо много лошо. Да се изисква толерантност. Съжалявам, но това не е къшей ръчен хляб, че да го дам току – така. Съвременната толерантност изисква някак си да зачитаме правата на различните във всяка една форма пред правата на нас, обикновените. Е, който е съградил и който поддържа тази линия на поведение е леко казано на грешната гара. Человешкото съзнание не приема различието толкова лесно. Но е невъзможно да го приеме, когато му го сложиш с табела “ПРИЕМИ!”. Ето да вземем предвид всички, които искат да са различни в своята сексуална наклонност. Те искат да са равни. Аз лично познавам хомосексуалисти и ги толерирам и приемам, въпреки личното ми мнение, тъй като те не ми набиват сексуалността си в очите. Секса нали беше домашно явление на общуването, защото някак си на мен не ми е разрешено да парадирам, че съм хетеросексуален? Последното за мен означава да правя секс с жена на публично място или нещо близко до това, тъй като целувката е проявление на приятелство. Образно. Моите познати хомосексуалисти си държат секса в тях, а пред мен и другите са нормални хора. И аз ги приемам като такива, толерирам тяхното желание и не накърнявам техните права. Но вижте, ако се появят по розови кожени прашки пред дъщеря ми по телевизора и въртят крака като ударени от мълния, борейки се за толерантност…не, няма да го толерирам. Защото аз не правя така пред другите. Същото важи разбира се и за всички останали, които се чувстват дискриминирани и нетолерирани – самото желание да си толериран не е достатъчно в нашето време. В нечие друго време, на друго място – може би. 6 милиарда души по това бедно въртящо се кълбо чакъл нямат време да толерират, само защото трябва. Така си мисля аз, разбира се.

Ако болестта на двадесети век бе синдрома на придобита имунна недостатъчност, която погуби не една голяма личност, то болестта на двадесет и първи век предполагам, че ще бъде синдрома на насилствено придобита толерантна недостатъчност.

Жените преди 200 години са се борили докрай да бъдат толерирани като равни и сега, 200 години по-късно, не малка част от тях работят, учат, възпитават, ръководят и политиканстват не по-зле от мъжете. Те са си извоювали правото да бъдат равни. В тази връзка, феминистките могат да отидат в музея да хапнат едно KFC. Отметка просто. Какъв и къде е генералният проблем и други … обществени групи да не могат? Да се бориш за толерантност може би е по-трудно от колкото да претендираш за права като нетолериран? Защо аз да дарявам толерантност на тези, които протестират, че са нетолерирани и в крайна сметка, всеки път, са по-толерирани от мен? За какви равни права на човека се борим, като борците стават по-равни от другите след протестите си?

Дали толерантността има цена в този случай? Препатилият български народ е казал преди много време “Насила хубост не става”. Колкото и архаично да звучи, така е и сега.

Аз го разбирам по следния начин: да толерираш различните означава те да толерират твоето право да бъдеш нормален. А не да изкривяваш личните ми представи за нормално, като претендираш да те приемам публично, че си различен. Остави ме сам да преценя, съобразно твоето поведение, колко нормален си. И сам да платя цената на бъде толерантен.