Из думите на един мим

Дали има такова понятие? Дали има ръб, който като прекрачиш ти се изключват батериите, все едно си се отдалечил толкова от контакта, че се е откачило зарядното? Дали не е като да минеш мъчителният Лабиринт на Амбър и да се строполиш в средата – хем успял, хем убит от умора? Защо напоследък повечето ми приятели са по-уморени от когато и да е било или на мен така ми струва?

Винаги ми е било интересно при интензивно натоварване на организма докъде може да се стигне и отговорът винаги е бил – „И малко отгоре“, защото физиката е нещо подвласно на тренировки. Но дали така е и с обикновенното ми килограмче и половина месо в главата? Дали като го тренирам на натоварване му създавам един вид имунизация към уморяване и претоварване? Много въпроси…

Напоследък в мен се затвърждава усещането, че освен финансова криза има и една друга – физическа и психическа у хората. Приятели, с които задължително обядвах един път в седмицата, не мога да видя от месец – два. Полудяли са от работа. Доста от хората, които познавам се оплакват, че нещо им се е струпало изключително много наведнъж. Лятото започва под дъжд от умора и пренатоварване май. А може и това да е проекция на моето лично виждане. Защото физическата умора не е толкова наяве, колкото психическата в края на деня, а на седмица още повече. Не е свързано с нерви, напрежение или нещо подобно. Просто отбелязвам, че ние се измаряме все повече. Преди време над чаша уиски в един пиано бар чух поне три непознати за мен лекарства, които приятелите ми използват за да притъпяват главоболието. Чак дотам ли е стигнало? Не е главоболие от алкохолизъм, а от пренатоварване. На млади хора. Дали не горим прекалено, все по-бързо и все по-интензивно?

В мен се задълбава убеждението, че интензитетът на животът ни се е увеличил многократно и изживяванията изпреварват малко капацитета на възприятията. Може и да греша разбира се. Не ме разбирайте погрешно – не ме плаши натоварването, плашат ме все по – кратките срокове, в които имаме нужда да почиваме за да се възстановим. Информация, действия, анализи, планове…май много хора са забравили как се почива качествено. На почивката се ходи с преносимия компютър, трите телефона, камери – за снимки и клипове във Фейсбук, mp3-player ( не мога да се сетя българска дума за това… )…и това съчетано с алкохол, ядене и евентуално басейн. Чувстваш се на почивка, ама не съвсем.

Май хората, на които не им дреме на шапката въобще, ще оцелеят най-дълго – познавам и такива, и освен, че им завиждам…не мога да ги разбера. Но са факт – светът се върти и те покрай него със своя собствена скорост. Способстността да игнорираш динамиката и да намалиш разхода на лична енергия е чудо за мен. Но да, има и такива хора…

При тях няма лимит. Няма граница, която да се стремиш да не прекрачиш. Дори и с цената на хапчета за главоболие. Знаете ли колко от приятелите Ви са запознати и използват хапчета за стрес и кръвно? Аз поне се изненадах…

Има ли лимит?

Моля, преди да четете текста си пуснете песента за фон. Благодаря!

Фиестата запали с тихо ръмжене и матовата й повърхност потрепера като изпъване на гърба на заспал звяр. Фаровете й осветиха замислена котка, сгушила се до кутия от газопреносната мрежа, която я погледна с поглед, съдържаща цялата мъка на света за едно свободно но самотно същество.

Със съскащ звук, пламналата за няколкосекунден и искрящ живот, кибритената клечка озари кафевия връх на навитите листа от тютюн и пурата поднесе на света своето малко и ароматно облаче дим.

Катренено черните гуми леко се завъртяха в техния си, еднообразен кръговрат и се поведоха по волята на водачката си. Знаеха, че тази вечер, както много други преди това, те нямат да имат посока. Знаеха, че движението е терапия, движението е цел, движението е живот, движението има смисъл. Алуминиевата повърхност, боядисана от незнаен и анонимен робот в огромен цех на „Форд“ в топло бордо металик, се понесе в тишината. Оранжевите маяци на уличното осветление прескачаха по автомобила и следяха с безмълвни очи отминаващите нежни светлини на стоповете.

Без пяна. Бирата се пие така. Леко студена, чашата да е приятно изпотена, и вкусът да е запомнящ се. Няма смисъл от пиенето на хубава бира като вода от чешмата. Той отпи с бавни глътки и с връхчетата на космите по брадата си проследи движението на една самотна капка, която реши, че не бива да бъде изпита. Погледна към писалката с нейният влажен връх, който искаше да нарисува мислите му.

Нежните й пръсти държаха волана твърдо и без капка колебание. Тя караше напред, тя не бягаше. Тя караше за да се движи, а не за да тъпче на едно място. Красивите й очи не се откъсваха от сменящите се като странно сенчест детски калейдоскоп картини. Тя знаеше коя е и не я интересуваше дали онези, който не я заслужават си дават сметка за това. Тя не е била никога нечий роб и никога няма да бъде. Една истинска дама избира, коя врата да й отвори кавалера, и тя го осъзнаваше с цялото си тяло. Нейде, в дебрите на дълбоката си и изпълнена с емоции душа, тя знаеше, че изборът е нейн и трябва да се заслужи. Прозореца на шофьорската врата се сниши за да позволи на топлия русенски вятър да се заиграе с прекрасните й коси. Не отрони дори и стон…

Мастиленият връх на писалката гледаше замислено бездънния бял лист под себе си. Стоеше толкова близо до него, но дали беше готов да го обезчести със словата на твърдата ръка, която го държеше? Дали беше готов да напише какво мисли, да изрази подкрепата си, когато единствената помощ като приятел, която можееше да даде е да бъде просто там, в рамката на вратата, и да споделя тишината й? Пурата леко изсъска, а нова доза от кехлибарената напитка се изля със самочувствие на нещо желано…

Нощният град е интересно нещо – примрял, снишил се все едно е заспал титан, оставил малките наплашени от дневната светлина същества да изживеят своите мигове на публично усамотение. Окъснял труженик пробягна по страничното огледало на порещия, спусналите се като речна мъгла отражения, звяр. Двойка, избягали от родителският контрол, младежи долепиха жадните си устни на начупена пейка. Мигач. Следващ булевард. Следващи образи. Но тя си е същата. Образите се сменят, а зрителят в опушения киносалон – не. Той избира кой филм да гледа. Самотата тази нощ, както много други, й даваше възможността да се чувства като прохождащ художник в малко, олющено и сбито студио – възможността да избира какво да направи. Женското в нея я накара да се почувства като Сизиф, но не съвсем – тя не побутна камъка отново нагоре по баира, а спря да го разгледа. Докато отново натискаше бутона replay на неоново осветената уредба в колата, си даде сметка, че няма мъж, който да я подчини. Тя имаше избор, имаше живота пред себе си. Нов булевард. Нов светофар, който намигваше съучастнически с единственото си оранжево око.

Мастилото засъхна неизписано. От бирата остана само недопита пяна, която осъзнаваше, че не е интересна и се стичаше бавно по заоблените стени на чашата. Течението отдавна беше отнесло на крилете си малките прашинки, останали от анонимните листа кубински тютюн. Той беше приятел и не можеше да се намеси в чуждата тишина, дори когато копнееше да се провикне, че тя може повече. Той написа „Аз съм тук.“ Погледна безмълвните звезди през кристално чистия прозорец. Те бяха безсмърните приятели на слънцето и луната, без да се намесват в интимните им чувства. Те знаеха, че слънцето избира как и на кого да свети, а луната се върти в безкрайният си тунел на размишления. Въздишиката му премина през стаята като разбита вълна върху безмълвна скала из среднощното море. Писалката полегна в кутията. Осъзнала, че ще бъде призована, когато има нужда да се каже нещо. Възглавницата го дари със студената си прегръдка.

Среднощният полет приключи. Топлото тяло на Фиестата полегна на отреденото му място пред бетонният колос на блока й. Ръмженето утихна и гумите се спотаиха в очакване на следващите желания. Токчето й се заби в мъртвата улица и тя пристъпи. Напред. Нямаше друга посока за нея. Звука от алармата се разнесе между пробуждащите се от зимен сън кестени, притеснен от заобикалящата го тишина. Уверената й походка я водеше към леглото й, където тя решаваше какво да се прави. Така, както в душата й. Докато разресваше косата си пред тъмното огледало тя знаеше, че не е сама. Тя знаеше, че винаги има приятели, които просто чакат, облегнати на студената дървена рамка на вратата. Които са с нея. Спускайки уморените си клепачи, тя осъзна, че приятелите са тези, които ще й подадат ръка, а не той който излиза набързо след поредната порция сексуално удоволствие. Тя имаше приятели, той не беше от значение. Важно е да имаш приятели…

“Най-сладката целувка” Петър Ванев – Pierrot 2008

Всеки има нощи, когато сънува кошмари и се буди рязко с леко подмокрен поглед и вижда една жена до себе си. Тази жена ще бъде там и когато усетиш полюцията, когато се събудиш с усмивка или просто се ставаш за работа. Целуни я…

Свикнал си простотиите ти да не се помнят много-много и не си даваш много зор да коригираш това. Е, на следващата Коледа ще има някой, който да се избъзика с теб. Някой който ще е с теб и следващата Коледа и помни „какво направи миналото лято“…

Хубавото на секса за една нощ е, че е набързо, за един път, без да искаш много-много, с презерватив ( държиш мноооого ) и на тъмно. Отвикни, защото другата седмица пак ще ти се прииска и ще трябва да се обърнеш към същия човек. Без презерватив и ще трябва да се доказваш.

Това, че ти слушаш Ронан Хардиман и Кланад, а тя Преслава и Ивана, не преви теб уникален и велик, а нея – не. Уважавай това, което уважава тя, защото когато Хардиман умре, тя ще е до теб.

Ти си имаш твое мнение, твой светоглед и смяташ, че това е Оста на света. Компромисът не е лоша дума, диалогът е хубаво упражнение, а навеждането на главата понякога не е символ на слабост.

Ти си Баща и умираш да покажеш колко много знаеш за Живота, Отношенията и Всичко Останало. Не пич. Ти си родител и разклати млякото по-добре. Когато дъщеря ти или сина ти дойде при теб събота следобед, когато гледаш мач от „Анфийлд“ с потна бира в ръка, зададе въпрос за нещо, което го интересува и ти…спреш звука и се обърнеш да отговориш, тогава си Баща. Сега изхвърли памперса ако обичаш, че мирише.

Усещаш, че „Rehab” на Риана ти влиза по-надълбоко от нормалното? Това няма нищо общо с темата, но и на мен ми влияе адски силно. А и проверявам дали следиш какво пиша ….

Настроението ти сутрин е според агрегатното ти състояние – трезвен, пил, недоспил или недоспал, недоебал, преучил или преГледал аниме снощи. И всичко се върти около това. Точно нищо не се върти около това. В 0630 като чуеш лекият напевен глас на дъщеря си, която си играе с чорапа или доловиш уханието на кафето, което ти се поднася с целувка, осъзнаваш, че Светът е Онова Нещо, което вече не се върни точно около Онова в горния абзац….

Усещаш, че мисълта ти тече на такива честоти, че няма как да бъде споделена? Усещаш, че чувствата ти са нещо объркани и не знаеш къде се намираш? Попитай! Бонус на това да си женен е, че винаги имаш Психолог/Приятел/Критик/Душеприказчик насреща си….

Смяташ, че като танцуваш невероятно и можеш да свалиш онази с дългата руса коса на бара си Царят на Вечертта. Тази вечер. А утре? Пак ли ще си Цар докато чистиш с мопата или на следващата сутрин, когато изхвърляш боклука? Не си сам копеле…Вече не…