Из думите на един мим

“Отражението на новините става все по-кърваво и все по-малко човешко!”

2.3.3. Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност.
2.3.4. Ще уважаваме желанието на хората да не бъдат безпокоени в скръбта си.

точка 2 “Събиране и предоставяне на информация”

подточка 3 “Неприкосновеност на личния живот”

и

5.2. По смисъла на този кодекс информацията "в обществен интерес" не бива да се обърква с информацията, която е "интересна на обществото"

точка 5 “Обществен интерес”

Етичен кодекс на българските медии източник “Капитал”

Неведнъж из блогосферата, а и не само, са се прокрадвали възмутени слова, роптаещи срещу бликащото насилие от медиите у нас, и по-конкретно телевизиите. Явно това не достига до тях или не мога да го разберат. Въпреки, че съм убеден, че не живеем в свят, паралелен на описаното от Стивън Кинг в “Бягащият човек”, вече започвам да се замислям дали наистина е така.

Разбирам желанието за сензация, тъй като тя продава. Но също така разбирам, че това насреща са хора, живи хора, и най-малкото, което заслужават е уважение в скръбта им – повярвайте ми мили журналисти, никой не иска да става медиен герой заради това, че съпругът му е загинал. Отразете катастрофата и си вървете. Оставете скръбта на скърбящите и си вземете кървящите микрофони в жалките редакции. Изкажете съболезнования, отразете нелепата смърт и бъдете хора, като сведете глава и се качите на лъскавите си микробусчета, и се приберете при вашите семейства. Хората, които сте снимали днес и чиито сълзи са капали върху жадните за сензация потни журналистически дланички, вече си нямат някого, който да се прибере при тях на вечеря. Нямат нужда от вашите микрофони и камери за да го осъзнаят.

Първоначално ми направи изключително лошо впечатление небезизвестната Нова Телевизия ( ако не греша, не мисля, че бяха bTV ), която изпрати явно най-коравосърдечният си репортер на погребението на убитият при сбиване в Студентски град Стоян Балтов. И в денят, в който роднините на момчето го виждаха за последен път, те не получиха само утешителните слова на божият служител. Получиха и ефирно време. От кога отразяването на едно погребение е “в обществен интерес”, че да бъдат не нарушени, а сгазени най-елементарни човешки порядки, да не говорим за журналистическа етика?

Какво ви даде повече като журналисти отразяването с животинско настървение на човешката скръб? Как това утеши кървящите сърца на роднините им? Какво дадохте на простолюдието, което яде зрелища и повръща чужда болка?

Вчера, телевизията, която смятах, че не следва тази линия на поведение – Pro.bg, постави като статуя на журналистическата етика една девойка пред къщата на единият от загиналите двама мои колеги във великотърновското село. Починал, докато е бързал да предотврати престъпление. И това същество обясняваше равнодушно как родните му са отказали да застанат пред камерата, почти изрисува с думи сцената, в която присъства бащата, който се чуди как да обясни на дъщеря си, че мъжът й няма да се прибере никога повече. Епохална сцена от изключителен обществен интерес! bTV отиде след погребението на Стоян Балтов и в лицето на лидерът на жалката журналистика у нас Бареков, осребри сълзите на баща му. Това не се отдаде днес на pro.bg. Но съм сигурен, че ще опитат пак, ако имат тази възможност.

Защото за тях, подобно събитие е като мъничко животинче за голям хищник – малко, и крайно недостатъчно. И нещо, което няма как даже да си спомниш утре. Освен ако не започне да кърви наново. Тогава, като виден вампир ще се впусне отгоре му със сухо гърло някой редактор и подопечен нему кандидат – вампир и ще сучат скръб и болка.

И ще си мислят, че правят новини.

Бягай Бен Ричардс, бягай, камерите ще те снимат…

България е една невероятно красива страна, в която голяма част от хората са си наврели страхливите очички между седалищните бузки и виждат истината, единствено като им се стовари със силата на шестместен асансьор на главата. И това само докато си спомнят колко са страхливи и отново си наврат нослетата на онова място.

Не, шегувам се. Всъщност нещата не са толкова зле. Те са си направо ужасни и абзацът горе е романтично-брутален опит да омаловажа колко недалновиден и страхлив е един голям процент от населението.

Трябваше ли да да пропадне един шестместен асансьор с дванадесет ( !!! ) души на борда, за да се установи, че имало предписание за ремонти / смяна и да се заговори за това, че не е редно да се тъпчат хората като сардини вътре? За щастие нямаше пострадали, но следващият път може и да има. И post factum ще се търсят предшестващи събитието виновни лица и ще се вземат мерки това да не се случва за в бъдеще. Все post factum активност. Управата на болницата определено си проси нещо с неизпълнението на подобни разпоредби, ако е имало такива, но защо никой не потърси вина в хората, които са го причинили? И аз съм се возил в тези асансьори и не съм пропадал, но сме били под 6 човека. Тези, които уж са жертви, не трябва ли да бъдат най-малкото укорени за това си безобразно тъпо поведение? Сигурно няма и да бъдат, и отново фокусът на обвинителната камера на общественото мнение ще бъде върху държавата, общината, пожарната, болницата и прочие.

Това може и да има връзка с един много интересна пандемия у нас …то може и да не е вирус, ами просто хоби. Става дума за абсолютно изкривеният “обвинителен уклон” в средностатистическият българин, който се къпе в шизофреничните медийни потоци от безумия по темата. Убеден съм, че никой няма публично да се запита дали и дванадесетте души, качени в асансьора за шест човека, не е виновен. Всички плебейчета ще бъдат заети с ромонът на злобата срещу анонимната и голяма държава по дървените им каски. Защото плебейчето знае, че е много по-лесно и безопасно да рипа срещу Царю, отколкото срещу конкретен човек, който има име и може да те срещне на улицата. Въпреки, че някой да чу имената на хората, причинили пропадането на асансьора?

Сега всички post factum ще мрънкат и стенат тихо под поредният стихиен и злобен натиск на криворазбраната общественост, как ще се проверяват всички асансьори, как ще има наказани длъжностни лица. Може би действително някой ще се замисли, че извън модерните кооперации и бизнес-сгради, асансьорите са от детските години на Мусолини, но това не е проблем на общината, държавата, МВР и прочие, и прочие. Има етажна собственост, ама тя не е актуална, когато трябва да се събират и дават пари за подобни неща нали? И лека полека, от място на място, хора ще говорят с хора, и ще им обясняват, че това може да се случи и на тях, и е редно да съберат пари и да си купят нов асансьор и да заменят старият с корабните въжета на Америко Веспучи и двигател като на дирижабъл. И post factum ще си гледат напред. Защото трябва да се случи нещо – някой да се размаже, да пропадне, да се срути нещо, за да мислим за напред.

Само, че вместо да се поучават от грешките си ( обществото е едно ), българчетата плебеи се мятат във вихъра на слюноотделянето по държавните прозорци и на пиянският рефрен “Това на мен не може да ми се случи”. И късметлииски оцелелите дванадесет човека някой ден ще са нетолкова късметлии други дванадесет човека. Но тогава пак някой друг анонимен ще носи отговорност, post factum ще търсим объркани решения, които никой няма да приложи и ще кимаме съжалително за обществените гладиатори – камикадзета, докато си тръгваме от нашият си Колизеум.