Из думите на един мим

Дайте да си поговорим сега за това, което се именува “образователна реформа”. “Реформа” идва от reform, което пък първично произлиза от революция, но се използва за генерална промяна на публични услуги. “Образователна” предполага нещо свързано с образованието или образователният процес, нали така? Това го слушаме знаете ли от колко години? Да, знаете разбира се. Все се говори за едни абстрактни неща, които някак си нямам спомен да са ме вълнували докато съм бил субект на образователната система, или докато съм бил “образоваща се самоходна бойна единица”.

Дали крайната цел на образо…реформата е да се реформира крайният продукт?

Тоест – като вкараме месото, дали ще излезе качествен щпек. Образно, да ме прощавате за черният хумор на Тапанчев. Крайният продукт на образованието не е заплатата на учителите, нали? Също така, ако се не лъжа, не са и цените на кроасаните, чипсовете и киндерчетата. Може би и не са матурите, с техните безкрайно сложни оценъчни формули и криворазбрани и променливи критерии. Ако не се лъжа, крайният продукт е образована единица. А когато се решава генерално някакъв проблем, не е ли редно да се подходи първо от към неговата гледна точка? И всичко останало, колкото и не-маловажно да е, да се нагажда към него? Малко известно, за жалост, е ,че добрите китайски генерали навремето са нагаждали атаката си съобразно това кого атакуват, а не с какво атакуват. А ние атакуваме неизвестен противник с ръждясало въоръжение, да ме извинявате за примера.

“Черната овца” на Ахат или Дъ Лош Ученик

Ако се замислим, ученикът у нас е събирателен образ на неимоверно количество лоши качества, но като ги сложим всичките на десктопа, той не става по-чист, нали?

Учениците били алкохолици, твърдение на пресата. Сигурно е така, предишните поколения ученици никога не са пили алкохол, никога не са се крили по градинки да пушат. Учениците били сексуално неадекватни и агресивни. Така е сигурно, защото като те тресе хормона на 16-17, не си хич адекватен, а мислиш само за дупенцето на Деничка от другият ред, а това какво бил направил палавника Ръдърфорд с неговото малко английско космато атомче си е изцяло негов проблем. Учениците били ужастни ужаси по граматика видите ли. Ами то трябва да стоиш малко покрай родителите, за да разбереш защо Кирил, Методий, Паисий и сие биха се метнали от нос Калиакра вкупом, овързани с шал на ЦСКА София…Въобще, учениците са днешните призраци на бъдещите ни страхове. Страхове, които ние избутваме с йезуитски мотиви някъде в сенките на собствената си невъзможност да проумеем, че учениците днес се вълнуват и нервират, на същото онова, на което и повечето от нас преди години, когато сме били на тяхно място. Забавление.

Някакво брутално впечатление ми прави, че това, какво искат учениците, се приравнява на желанието на абсолютната нула да се затопли. Техните желания никак не се извеждат на челно място, защото на никого не му пука за това. Всеки иска да излезе завършено въплъщение на малкият британски лорд, а не разпусната емо-команда.

Никак не смятам, че е редно да се тъпчат главите на учениците по архаични методи, които са невъзможно за възприемане от поколение, което расте със все повече повече електроника и технически възможности. Никак не смятам, че литературата трябва да се реформира, а родителите да покажат на още малките деца какво значат книгите, защото училището няма да ги научи. Редно е да се подхожда много по-индивидуално към всеки един ученик, така както никога досега, защото стремежът им към самоизтъкване и самоосъзнаване ни е напълно непознат. Резонно е да не се осъждат страстите им и увлеченията им по “тънката” част, защото ние не сме били по-различни, просто сме пораснали и ни е трудно да върнем лентата. По цял свят се търсят начини да се направят училището и университетът интересни места, където да бъде развиван стремежът на учениците и студентите не да събират просто знания, а да трупат бъдещи възможности. А ние коментираме заплати и калории. Не и днес, това не е ефективен подход.

Та какво ще рече това понятие "образователна реформа"? Ще се прави образованието интересно, или ще се образоват и очовековечават учителите, или ще се налива разум? Или…дистанционно ще се говори за проблемите…

Има нещо, което движи биологическите единици повече, от което и да е гориво или мотиви. Има нещо, което прави живият човек безумно по – различен от дървото в парка.

Има нещо, което кара хората в момента, в който го почувстват да потръпват.

Има нещо, което привежда хората в агрератното състояние Живот.

Емоцията.

Вредно

Някога ме учеха, че емоциите са вредни. Показването на емоциите пред другите е визуализация на заниженият самоконтрол. Редно е да си стегнат ( като английски костюм на колежанин от 19 век ) и да не демонстрираш пред другите вътрешните бури и желания. Демонстрацията на чувства, движение на мисълта чрез тялото, израз на душевният огън чрез думи и телодвижения…всичко това не е редно, ако искаш да си сериозен. Да, може би. А може би не.

Как?

Емоцията е нещо мъничко, което движи един голям двигател, наречен животът ни. Дали емоцията ще се изразява чрез цветовете на разцъфтващото цвете на любовта, дали чрез агресията при преодоляването на поредната преграда за изпълнение на служебните задължения, дали чрез, като по детски, непокварената радост от шумящите водни потоци на шадравана, дали чрез реденето на смешки – като уникалният Камен Донев, по време на приятелски запой под сияйната луна. Няма значение. Тя се проявява. Всяко нейно прикриване под повърхността на едно сериозно лице е грешка според мен. Да се придържаш към някакви норми само за да си част от тях е непростимо. Има кога наистина трябва да държиш завързани и прибрани връзките на обувките, да. Но не винаги.

Осъждането

Има много начини един човек да се научи да си ограничава изразяването на емоциите с цел постигане на някакъв статут на сериозна личност. Няма нито един ( или поне аз не знам ) такъв, който да превръща сериозната личност чрез емоцията в човек. Защо следва да е толкова странно, когато се радваш искрено и се смееш от сърце, че следва да те гледат осъдително и с примирение като стар и патил войн – млад войник на полето? Защо, когато пееш от сърце, защо когато се усмихваш безпричинно ( онази тухла, която падна на главата ти миналия вторник на пресечката с кварталното магазинче посред онзи голям вятър не е причина… ) ти си малко странен и те гледат несериозно?

Безпричинно

За проява на емоцията не е необходима причина. Трябва да е налице емоция. Трябва да е налице сърце, със такта на което тя да тупти. Не бива да се стои на пейката сред тълпата, да се гледа в една точка, насред веещият се дим от догарящата цигара и да се играе ролята на паметник на целомъдреността. Не бива да се укорява викащото и тичащо дете, защото „Така не бивало!“. Не бива да се спотаява изригващият дъх на смеха и поразяващата светлина на усмивката за да бъдем сериозни. Не бива да се търси причина, която да доведе до онази отнесена като лист от глухарче на крилете на любима песен усмивка, която значи нещо за Вас, но не и за околните. Когато видите такава, не я поглеждайте странно, а се усмихнете и Вие. Емоциите май са създадени за да бъдат изживявани, а какво преживяване е ако го запазиш за себе си като срамен спомен от напиване през оново жежко лято на Шкорпиловци през ваканцията преди седми клас? Гледам как хората се срамуват да бъдат себе си, защото се страхуват от реакцията на другите, защото преживяват собствените си действия през призмата на носещите обществото ни дорийски колони. Не бива. Емоциите следва да се живеят. Следва да се пуснат на свобода. А техните криле са крилете, които показват, че можем да летим. Май не бива да се стои като масивно нищо на спирката, а тихо да се пее вашата песен, която се носи от малките пластмасови слушалки. Причина за Вашата усмивка може да стане само Вашето съзнание, не моето.

Дали има такова понятие? Дали има ръб, който като прекрачиш ти се изключват батериите, все едно си се отдалечил толкова от контакта, че се е откачило зарядното? Дали не е като да минеш мъчителният Лабиринт на Амбър и да се строполиш в средата – хем успял, хем убит от умора? Защо напоследък повечето ми приятели са по-уморени от когато и да е било или на мен така ми струва?

Винаги ми е било интересно при интензивно натоварване на организма докъде може да се стигне и отговорът винаги е бил – „И малко отгоре“, защото физиката е нещо подвласно на тренировки. Но дали така е и с обикновенното ми килограмче и половина месо в главата? Дали като го тренирам на натоварване му създавам един вид имунизация към уморяване и претоварване? Много въпроси…

Напоследък в мен се затвърждава усещането, че освен финансова криза има и една друга – физическа и психическа у хората. Приятели, с които задължително обядвах един път в седмицата, не мога да видя от месец – два. Полудяли са от работа. Доста от хората, които познавам се оплакват, че нещо им се е струпало изключително много наведнъж. Лятото започва под дъжд от умора и пренатоварване май. А може и това да е проекция на моето лично виждане. Защото физическата умора не е толкова наяве, колкото психическата в края на деня, а на седмица още повече. Не е свързано с нерви, напрежение или нещо подобно. Просто отбелязвам, че ние се измаряме все повече. Преди време над чаша уиски в един пиано бар чух поне три непознати за мен лекарства, които приятелите ми използват за да притъпяват главоболието. Чак дотам ли е стигнало? Не е главоболие от алкохолизъм, а от пренатоварване. На млади хора. Дали не горим прекалено, все по-бързо и все по-интензивно?

В мен се задълбава убеждението, че интензитетът на животът ни се е увеличил многократно и изживяванията изпреварват малко капацитета на възприятията. Може и да греша разбира се. Не ме разбирайте погрешно – не ме плаши натоварването, плашат ме все по – кратките срокове, в които имаме нужда да почиваме за да се възстановим. Информация, действия, анализи, планове…май много хора са забравили как се почива качествено. На почивката се ходи с преносимия компютър, трите телефона, камери – за снимки и клипове във Фейсбук, mp3-player ( не мога да се сетя българска дума за това… )…и това съчетано с алкохол, ядене и евентуално басейн. Чувстваш се на почивка, ама не съвсем.

Май хората, на които не им дреме на шапката въобще, ще оцелеят най-дълго – познавам и такива, и освен, че им завиждам…не мога да ги разбера. Но са факт – светът се върти и те покрай него със своя собствена скорост. Способстността да игнорираш динамиката и да намалиш разхода на лична енергия е чудо за мен. Но да, има и такива хора…

При тях няма лимит. Няма граница, която да се стремиш да не прекрачиш. Дори и с цената на хапчета за главоболие. Знаете ли колко от приятелите Ви са запознати и използват хапчета за стрес и кръвно? Аз поне се изненадах…

Има ли лимит?

Нали сте гледали поне един американски филм? И аз така предположих. Има един кадър, който присъства в 99 % от тях. Той не е нещо особено. Но изразява динамиката на големия град. Нали се сетихте? Дългите булеварди с потока автомобили, оставящи светлинни дири с аромат на бензин и таксиметрова ругатня. Отворените магазини и магазинчета, където работят студенти от малкия град и отритнати и неразбрани поети. Хората забързани за някъде или просто разхождайки се. Не бива да забравяме и тях – неоновите светлини. Рекламите, разбира се. Винаги ги има. Не само в американските филми. Ефирната неонова светлина на рекламите създава един изкуствен свят, в който се потапяш като излезеш на пътя. Космополитност? Може би. Динамичност? О, да.

Винаги са в центъра. Винаги различно разположени, различни като размери и количество. Винаги светещи натрапчиво силно, карайки те да се загледаш за да привикнат зениците на светлината. Те очертават едно харектерно място, наречено център на един голям, съвременен град. Те продават, предлагат, изкушават. Но спомагат за създаването на един съвременен облик на града. Карат го да изглежда нов, а не сбръчкан в сивотата си.

Но какво става като се разходиш в центъра на София вечер? Има невероятен дисбаланс само на неколкостотин метра от две „култови“ места например – НДК и Петте кьошета. Над ъглите на площада светят десетки големи реклами. Дори в утрешната мъгла или във вечерния стелещ се мрак атмосферата е съвременна и раздвижена. Но какво става на кръстовището на петте големи булеварда малко по – надолу? Сиви сгради, сиви улици и забързан трафик. Едното място е живо и светло, а другото някак си застояло във времето, сърдито, че трябва да търпи нашето присъствие и потрепващо в ритъма на поредния забързан трамвай. Подобен ефект има на Ректората и на паметника „Васил Левски“. На едно от най – натоварените кръгови движения в града няма един светещ рефрен на съвремието. За сметка на това над „Ялта“ се намира най – голямата светеща реклама на Балканският полуостров. 200 метра разлика.

Какво толкава придават светещите реклами на центъра на един голям град? Не говоря като предлагани продукти. Не говоря като размер. Говоря като облик на един съвременен град. Хиляди и хиляди, малки и големи, висящи и закрепени реклами, огромни екрани с 24-часови рекламни и информационни блокове. Рекламата е едно удостоверение, че света се развива и един продукт има нужда от купувачи. Светещата реклама крещи да бъде забелязана.

Това е една от особеностите на София – да се развива далеч от светлините на съвремието, по свой собствен начин. Ходиш по тротоара, бързаш за някъде. Всичко, или почти всичко ти изглежда съвременно, изглежда ти ново, привлича те. Подканва егото ти да опиташ интересни и скъпи неща. Но като си вдигнеш поглед, виждаш едни минали години да отказват да си тръгват. Цели централни булеварди потъват в мъгла и тъмнина всяка вечер, самотни, на съблазняващия фон на светещите оазиси – ЦУМ и Шератон, НДК и Ректората.

Сега има коледни украси. Изключително много и различни фойерверки от цветове и светлини, заедно със светещите примамлимо витрини създават невероятна атмосфера, контрастиращта на едно тъмно небе и мрачни сгради… А ние винаги поглеждаме на горе да видим шейната, нали?

Тези почивни дни се случи така, че за първи път отидох в Банско. Пътувайки натам се чудих какво точно да очаквам – стар град, със сгради като в Арбанаси например, или нов курорт, с големите зимни хотели, с килнати покриви… Е, спрях да се чудя като влязох в предела, защото пътя бе в ремонт, и оставих града сам да ми се разкрие….

Скоро получих отговор на въпросите си – главна улица, която е ремонтирана, чиста и заобиколена от съвременни сгради характерни за модерните ски – курорти, които гледам по филмите. Даже спах в едно невероятно място на същата тази улица “Глазне” – “Молерите” , където ще отида и следващия път …Едно малко райско кътче!

Тъй като причината за посещението бе и кръщенето на племеника ми Юлиян се наложи и да обиколя града. Е, това което се вижда на главната улица си е за нея – във вътрешността си Банско е смесица между Арбанаси и Орландовци, и то при положение, че ракията на архитектите е била менте. За мен тези стилове са несъвместими – луксозния стил на главната улица и старите български сгради.

Имал съм възможността да обиколя достатъчно градове в България, където старото е запазено, автентично – или изключително докарано да изглежда така, хората са приветливи, и камъните на улицата нявяват несъществуващи спомени за подкови и каруци. Вътрешността на Банско не бе такава. Атмосферата в “Молерите” не може да обгърне целия град. Но и дали е искано да бъде? Замислих се за това преди да реша да зачеркна с думи курорта. В нашата страна има запазени места, където ако искаме да се потопим в една истинска народна обстановка, можем да го направим, като на втория ден автомобила ще ни изглежда странно съвременен. Така бе в Мелник миналата година, както и в Копривщица. Въпреки, че и на тези невероятни места се усещаше полъха на посредствеността в заведенията и хотелите… Също така има и места като Пампорово и Боровец, където няма нищо друго освен хотели, ски и тук – там някоя механа.

И в неделя като подминах завоя за Разлог и започнаха завоите се зачудих – Банско какво точно се опитва да бъде? Защото някак си не ми се връзва старите сгради и модерните ски писти…Въпреки, че не мога да открека, че ако бъде направено качествено и изпипано, би било точно като китно алпийско село.