Из думите на един мим

Имам един проблем – мразя да се карам. Ама много мразя. През годините си изградих поведение на неконфликтна личност, поради простата причина, че установих на собствен гръб колко по-добре е да няма непрестанни конфликти, било то с близки или колеги. Да, ама не…

Развитие на конфликта

Колкото и да ми е мъчно понякога, се старая да съм открит с хората и да прескачам моментите, където се скарваме, защото сме си премълчали разни неща. В бързината през деня пропускаме нещо да си доизясним и остава един мътен спомен, който като нищо може да се превърне в семето на раздора. Много мразя ей-такива малки нещица от ежедневието, които не се изглаждат, не се дообясняват, а стоят като дрипа на полата на домакинята на Виенският бал, които после цял месец се коментират по пресата. Дори и да намекваш и да казваш тактично, че нещо според теб не е наред – полза никаква, все едно говориш на тапициран паркет. Да, ама и аз съм човешко същество, и когато не се разбираме с някого, си образувам нерви. И това е голяма грешка. Дали когато говоря с колегата на работа, дали когато обсъждам с жена ми кой да качи количката и кой багажа – винаги е грешка да се ядосваме. Има случаи, когато скандалът е предизвикан от импулс – нямаш време да се обясняваш, но има такива, за които причините се наслагват, и наслагват – като наноси мръсотия в Перловска река.

Добре, има го. И какво правим после?

Това ми е било основен въпрос винаги. Дали след като съм намеквал на колега нещо със седмици, той не е разбрал и сме се скарали накрая, дали след като съм казвал нещо на приятел няколко пъти и той накрая не ме е послушал или дали след като започвам спор с жена ми отново – след 2 годишна пауза, няма значение. Винаги след скандал съм се чудил – и какво следва? Да, защото аз приемам конфликтите за нещо неминуемо, но по възможност – нещо, което мога да избегна. Но когато се случи – какво правим после? Дали се гледаме под свъсените вежди няколко седмици, докато трудовият процес не ни върне в някакво нормално русло на комуникация и взаимодействие? Дали си говорим, колкото да не забравим, че се познаме? Дали заради детето, секса и общото домакинство не остава назад някъде този конфликт?

Понякога съм се проклинал, че толкова се ровя назад в подобни случки. Но докато се опитвам да не допускам конфликти, трябва да се опитвам да се измъквам от тях. Въобще, емоцията е много лош съветник понякога, и това е един от тези моменти. Тези спорове и караници, които са можели да бъдат избегнати, но не би..Винаги се чудя как да изляза от такава ситуация, винаги се чудя според човека какви ще са последствията, дали да слагам още един филтър на приказките си с него, дали не е случайност… Въобще, винаги се чудя дали се скарах погрешно и дали си заслужаваше…

Снимка: “Женско натякване!” Петър Ванев – Pierrot 2008

Женското в спора, който водя сам със себе си в този блог, относно разни черти на характерите на двата пола, взе да надделява. А като мъж не бива да го допусна, и затова при настояш резултат 1,5 на – 0,5 съвсем тенденциозно ще вкарам точка и половина за моят отбор. Даже мислех да са две, ама ще е много грубо. Колкото и да Ви обичам жени, в този лош филм, който ще разкажа долу, вие сте главната фигура. Няма нужда да ми благорадите.

Когато една жена свърши нещо, в 99 % от случаите тя търси коментар, похвала и въобще мнение за това. Женската природа включва апликацията “Оцени ме”, разбира се – не в чисто комерсиалният смисъл. Женската същност в много от случайте се нуждае от чуждо одобрение, приятелско разбиране или дори завистливи погледи над яката на палтото, за да съществува. Но ако това е жената, то за МъжО това не важи. Ние правим същите 99 % от нещата защото трябва. Ние не търсим мнението на другите за неща, за които знаем как стават. Както и не ги питаме дали “е станало готинко?”. Ние приемаме градивната критика трудно, но за сметка на това – качествено. Разбира се, тук изключвам всички метросексуални грешки на социума. Те просто … не са мъже. Или са женският еквивалент на оживял плакат за мокри сънища. А каква е връзката между двата пола след изпълнената задача?

По подразбиране жената търси оценка нали ( това вече го написах, повтарям се ), а мъжа – нищо. Ама не е така точно ( тук навлизам в малко езиково-речитативна шизофрения, ама ще се оправя )! Какво имам впредвид ли? Ами жената иска да е постоянно коментирана и нейните действия да се забелязват. Много малко жени не са такива в голяма част от времето си. ( Преди да кажеш “Не, муци, аз не съм такава” си дръпни от пинаколадата… ) Такива са си. И това се натяква ежеминутно. От най – елементарно измиване на чинии, през скъсената с два микрона прическа, до новата блузка. Но това, както вече споменах си е типично женско, а типично мъжка грешка е, че не сме свикнали да го забелязваме и Отбелязваме. А при нас? Мъжете страшно рядко имаме нужда от похвала. Затова тя трябва да е качествена и точна. Съдържателна. Не – “Мали колко добре си измил мивката! Ша ти пусна една лапа зад дюкяна!”, а нещо от типа на “По този начин е най – добре да са разполжени нещата по балкона”. Много е проста. Чисто мъжка похвала! Мъжът си е свършил мъжката работа, и спокойно носи на критика до следващият такъв момент. От нас се очаква когато трябва да сме там, а не навсякъде. Затова повечето wallpapers са на жени. Може цял ден да пия бира и да лющя табла с приятели, ама като седна да правя нещо си го правя. И тогава е момента, когато една жена следва да направи малък, тъничък и скромен комплимент ( описах го като мъжки полов орган, ама найсе ) и да съхрани желанието на мъжа да бъде мъж. Но неeе! Това е момента, в който жената казва “Тъй и тъй си станал, я пусни една прахосмукачка, изтъркай си ръкавите на потника, etc”, “Видя ли, че като те накарам можеш?” и други подобни съзидателни словосъчетания. Реплики, които директно биха отказали и най – закоравелият каубой да се прави повече пред тази жена на мъж. Защо, вместо да похвали, една жена изтрелва малка и фина стреличка, от която кипва кръвта? Ама така кипва, че чак смъди. Кумата ми беше ( и сигур’ е още ) такава – ако те хвали ще е насила, ако те плюе ще е от сърце. Не бива така. Такива жени вън… Ако има нещо по – лошо от “Прелъстена и изоставена”, то това е “Недооценен”. Една проста похвала, когато и както трябва. Просто нали?

Водих един много интересен спор тази вечер. И важен също така. Ставаше дума за доказателства, приемането им преди съдебна фаза, и не на последно място – доказателствата, който са доказуеми… И понеже отсрещната страна в спора бе прекрасната ми съпруга, определено вечерята бе интересна. А с нея и спора. Само, че в преплитащите се монолози осъзнахме, че нагласата към фактите,или начина по – който подхождаме при възприемането на някой неща са изключително погрешни. Или първосигнални…

Как реагираме когато чуем факт, изказан от друг човек на маса например? Дали изказваме съгласие за да сме в тон? Или опонираме с “нещо-си-прочетено-някъде” за да имаме позиция? Или просто си пускаме “Replay” за да видим думите през собствените си очи. Бас ловя, че винаги ни се иска последното, и то винаги след като не сме го направили.

Както и със шофирането, така и в разговорите винаги се иска да пуснеш този, който е с предимство, но ако е малко нахален (или не-точно прав) – да му го покажеш (това със средния пръст не важи!). Опитвайки се да се аргументирам срещнах също толкова аргументиран отпор и казвайки защо бялото е бяло,чух как всъщност съм далтонист. И аз като зацепих, че не спорим – т.е. да аргументираме различни виждания, чрез наши и общодоказани виждания, ние просто си чешим езиците, хващайки се за първата дума на другия.

Прекъснах “разговора”, като споделих на моето Слънце, че ние спорим просто защото така трябва (default), а не защото имаме нагласата да докажем нашите си възгледи. Съгласие. Update и наново. Новия спор траеше 10 минути.

Като се прибирахме ръка за ръка по тъмните улички в “Младост” си мислехме: “Ами ако не възприемам света на другите само през моите очи, дали няма да се и усмихвам по – често?”…