Из думите на един мим

Диалогът е много трудно нещо. Много. Може би го съзнаваше. Тя имаше проблеми в комуникацията с онази от деловодството, а колегата в стаята до ксерокса хич не беше на кеф преди малко. Изпитваше трудности да намира точните думи, без да дава път на напиращата злоба и дребното заядливо говорене. Не знаеше защо го прави, а и надали и най-добрият лос-анджелиски психиатър би й отговорил еднозначно. Не можеше да намери време за всичко, което трябваше да свърши, камо ли да й остане за нея, а още повече за Него…Защо?

Имаше нещо сбъркано. Нещата не се развиваха така, както трябваше. Диалогът не вървеше. Той си искаше своето, а получаваше само ругатни, мъмрене и удари. Не можеше да разбере защо е толкова трудно да се държиш като човек в едни човешки взаимоотношения, а трябва да си изливаш нещото, наречено „злоба към света“ върху другите? Защо трябва да прибягваш към инструментът на страданието, наречен камшичен удар с ръка? Защо въобще трябва да има болка? Той не я понасяше. Ненавиждаше я. И болката, и Нея. Винаги когато му се приискаше нещо, вместо да му се обясни като хората, че не става, получава болка. Не го ли разбираха? Тя не го ли разбираше?

Не можеше да му обясни какво не й харесва у него. Винаги я избиваше на агресия. Винаги си мислеше, че може някак си от само себе си да се случват нещата. Някак си Той да разбере, че не биваше да зависи от Нея, тъй като Тя бе слаба и нещастна. Слаба, като стръкче изсъхнала трева срещу водопад, и нещастна…Толкова нещастна, колкото може само Тя да се направи. Тя имаше проблем с комуникацията и не можеше да го обясни това на Него. Не защото не знаеше как – а Тя май наистина не знаеше как, а защото Той нямаше да я разбере. Той никога не го правеше, не знаеше защо. Тя искаше той да не беше такъв, но не можеше да приеме действителността. Не беше готова за този род взаимоотношения. Не беше готова да му се моли. Не беше готова да внимава и да показва нещо друго, освен егоизъм. Особено към Него. Защо?

Когато поискаше нещо винаги получаваше отрицание или му се даваше със бързина, присъща на песъчинките в пясъчника, които отлитат като се появи онзи лош вятър. И с желанието да се оттърве от Него, защото Той беше там насила. Той не смяташе така, разбира се, но никой не го питаше. Чувстваше се малък. Чувстваше се виновен. За какво? Е, това е сложно. Нима Я е наранил като се е появил в животът й? Не, Тя го погледна с такава любов първият път…Любов от пръв поглед, нали така му казваха? Тогава какво не беше в ред? Тя беше толкова нежна отначало, че Той реши, че това ще е жената на животът му. Че ще Я обича вечно. Че желанията му ще бъдат общи желания, че Неговото време ще бъде и Нейно. Че желанието му да живее, животът, който имаше, искаше да го прекара с нея. Да играят на безкрайната разграфена шахматна дъска на животът, и Тя да бъде до него. Да играе и да се смее с Него. Като Него. Тя не го ли разбираше?

Тя страдаше, защото Той страда. Но някак си това оставаше в дълбините на подсъзнанието й. Караше му се постоянно. Държеше се с Него все едно й пречеше. На Нея. А май не биваше да е така. Държеше го изолиран от приятелите му, защото знаеше, че отнякъде му идва злобата и се държи лошо с тях. Подозираше, че Тя стои в основата на това явление, но беше прекалено слаба за да намери сила да го промени. Подозираше, че това ще й се върне тъпкано и ще си скубе посивелите коси след години, но нищо не можеше да направи. Той я дразнеше с всичко, което правеше. Хаосът, който правеше. Вниманието, което изискваше. Дългите безсънни нощи, в които тичаше из малкият панелен апартамент, не чуваща тишината на заспалите птици навън, а чуваща само неговите викове. Вече не чуваше дори ромонът на капещата мивка, а тътенът на неговите стъпки, които идваха. Към Нея. Тя живееше вече този живот сякаш на сила. Приятелките й се отдръпнаха от нея на тези тема, защото не я разбираха. Или не можеха. Знаеше, че щеше да се обвинява някой ден. Някой ден, ако разбере. Защо?

Когато протягаше ръце към нея го правеше с неговата неподправена любов, но … Винаги получаваше някаква странна смесица от злоба, примирение и желание да свърши бързо. Той не искаше да Я тормози, да Я притеснява. Знаеше, че Тя иска да му угоди, да е добре, да е задоволен винаги, но защо това някак си с всеки изминал ден ставаше все по-трудно? Желанията му бяха първични – да, игрите му бяха непринудени – да, смехът – истински, сълзите – изгарящи, а целта в животът – напълно тънеща в мъгла и неясна. Дали това беше проблем? Дали Тя не очакваше един готов за животът мъж, който да не е тормози и да й помага с боклука и да вдига канапето, когато Тя минаваше с прахосмукачката отдолу. Дали Тя не искаше да прескочи този етап от комуникацията помежду им и да се получи „ей така“? Той не съзнаваше това. Той не откриваше смисъл. Той имаше два рецептора на този етап от животът си – болка и радост. Гладът му бе постоянен спътник, но това бе разбираемо. Някъде вътре в себе си, някъде в слабите си гърди усещаше, че сърцето му биеше с тънка и леко зарадаща се неприязън към това, което се случваше. И знаеше, че ще дойде момент, в който нямаше да му пука. И за Нея нямаше да му пука. Но не мошеше да го разбере още. Затова преглътна поредният шамар по дупето и се хвана с две ръце здраво за люлката и не можа да разбере…Засега. Майка му щеше да разбере какво е трупал. Засега беше само на 3, но щеше да порастне.

Драги родители и приятели, може да смените Тя и Той както си искате. Не позволявайте този диалог да тече между Вас и Вашето дете. То е дар. Животът не свършва с него, но за него тепърва започва. Сеете ли с неприязън, няма да получите цъфнали лилии. Обичайте и уважавайте децата си, защото те ще порастнат. Тогава ще е толкова късно, че даже ще е късно за да угасите лампата в мъката си, чудейки се къде сте сбъркали…Да, знам, че го знаете.Знам…

“Най-сладката целувка” Петър Ванев – Pierrot 2008

Всеки има нощи, когато сънува кошмари и се буди рязко с леко подмокрен поглед и вижда една жена до себе си. Тази жена ще бъде там и когато усетиш полюцията, когато се събудиш с усмивка или просто се ставаш за работа. Целуни я…

Свикнал си простотиите ти да не се помнят много-много и не си даваш много зор да коригираш това. Е, на следващата Коледа ще има някой, който да се избъзика с теб. Някой който ще е с теб и следващата Коледа и помни „какво направи миналото лято“…

Хубавото на секса за една нощ е, че е набързо, за един път, без да искаш много-много, с презерватив ( държиш мноооого ) и на тъмно. Отвикни, защото другата седмица пак ще ти се прииска и ще трябва да се обърнеш към същия човек. Без презерватив и ще трябва да се доказваш.

Това, че ти слушаш Ронан Хардиман и Кланад, а тя Преслава и Ивана, не преви теб уникален и велик, а нея – не. Уважавай това, което уважава тя, защото когато Хардиман умре, тя ще е до теб.

Ти си имаш твое мнение, твой светоглед и смяташ, че това е Оста на света. Компромисът не е лоша дума, диалогът е хубаво упражнение, а навеждането на главата понякога не е символ на слабост.

Ти си Баща и умираш да покажеш колко много знаеш за Живота, Отношенията и Всичко Останало. Не пич. Ти си родител и разклати млякото по-добре. Когато дъщеря ти или сина ти дойде при теб събота следобед, когато гледаш мач от „Анфийлд“ с потна бира в ръка, зададе въпрос за нещо, което го интересува и ти…спреш звука и се обърнеш да отговориш, тогава си Баща. Сега изхвърли памперса ако обичаш, че мирише.

Усещаш, че „Rehab” на Риана ти влиза по-надълбоко от нормалното? Това няма нищо общо с темата, но и на мен ми влияе адски силно. А и проверявам дали следиш какво пиша ….

Настроението ти сутрин е според агрегатното ти състояние – трезвен, пил, недоспил или недоспал, недоебал, преучил или преГледал аниме снощи. И всичко се върти около това. Точно нищо не се върти около това. В 0630 като чуеш лекият напевен глас на дъщеря си, която си играе с чорапа или доловиш уханието на кафето, което ти се поднася с целувка, осъзнаваш, че Светът е Онова Нещо, което вече не се върни точно около Онова в горния абзац….

Усещаш, че мисълта ти тече на такива честоти, че няма как да бъде споделена? Усещаш, че чувствата ти са нещо объркани и не знаеш къде се намираш? Попитай! Бонус на това да си женен е, че винаги имаш Психолог/Приятел/Критик/Душеприказчик насреща си….

Смяташ, че като танцуваш невероятно и можеш да свалиш онази с дългата руса коса на бара си Царят на Вечертта. Тази вечер. А утре? Пак ли ще си Цар докато чистиш с мопата или на следващата сутрин, когато изхвърляш боклука? Не си сам копеле…Вече не…

Имам един проблем – мразя да се карам. Ама много мразя. През годините си изградих поведение на неконфликтна личност, поради простата причина, че установих на собствен гръб колко по-добре е да няма непрестанни конфликти, било то с близки или колеги. Да, ама не…

Развитие на конфликта

Колкото и да ми е мъчно понякога, се старая да съм открит с хората и да прескачам моментите, където се скарваме, защото сме си премълчали разни неща. В бързината през деня пропускаме нещо да си доизясним и остава един мътен спомен, който като нищо може да се превърне в семето на раздора. Много мразя ей-такива малки нещица от ежедневието, които не се изглаждат, не се дообясняват, а стоят като дрипа на полата на домакинята на Виенският бал, които после цял месец се коментират по пресата. Дори и да намекваш и да казваш тактично, че нещо според теб не е наред – полза никаква, все едно говориш на тапициран паркет. Да, ама и аз съм човешко същество, и когато не се разбираме с някого, си образувам нерви. И това е голяма грешка. Дали когато говоря с колегата на работа, дали когато обсъждам с жена ми кой да качи количката и кой багажа – винаги е грешка да се ядосваме. Има случаи, когато скандалът е предизвикан от импулс – нямаш време да се обясняваш, но има такива, за които причините се наслагват, и наслагват – като наноси мръсотия в Перловска река.

Добре, има го. И какво правим после?

Това ми е било основен въпрос винаги. Дали след като съм намеквал на колега нещо със седмици, той не е разбрал и сме се скарали накрая, дали след като съм казвал нещо на приятел няколко пъти и той накрая не ме е послушал или дали след като започвам спор с жена ми отново – след 2 годишна пауза, няма значение. Винаги след скандал съм се чудил – и какво следва? Да, защото аз приемам конфликтите за нещо неминуемо, но по възможност – нещо, което мога да избегна. Но когато се случи – какво правим после? Дали се гледаме под свъсените вежди няколко седмици, докато трудовият процес не ни върне в някакво нормално русло на комуникация и взаимодействие? Дали си говорим, колкото да не забравим, че се познаме? Дали заради детето, секса и общото домакинство не остава назад някъде този конфликт?

Понякога съм се проклинал, че толкова се ровя назад в подобни случки. Но докато се опитвам да не допускам конфликти, трябва да се опитвам да се измъквам от тях. Въобще, емоцията е много лош съветник понякога, и това е един от тези моменти. Тези спорове и караници, които са можели да бъдат избегнати, но не би..Винаги се чудя как да изляза от такава ситуация, винаги се чудя според човека какви ще са последствията, дали да слагам още един филтър на приказките си с него, дали не е случайност… Въобще, винаги се чудя дали се скарах погрешно и дали си заслужаваше…

“Моето си дневниче” Петър Ванев – Pierrot 2009

Какво ли ще е това, което е хем е голям, хем е таен, че на всичкото отгоре е и семеен дневник? Понякога ми идват едни такива щури идеи, с които се старая от една страна да подобря семейният живот и общуване, а от друга – да избягаме от шаблона на нормалното семейство ( проста работа, проста вечеря, просто Слави, тиранти с потник и прочие ). Има вече една такава – за един календар на щастливото семейство, но за нея друг път…Сега в стаята на тайните…

Дневник

Идеята е стара и ясна – записваш нещо лично, между две корици, на бял лист. Нещо, което е между теб и този лист. Нещо, което ти помага да укротиш демоните си, да се върнеш в реалността, да запазиш словестна картина на усмивката или сълзите си. Защо се пише дневник? Често поради причината, че искаш да запазиш емоцията или че няма с кого да я споделиш. Май по-скоро второто? Споделянето с неодушевен предмет ( дневник ) показва няколко неща: или няма с кого да споделите, или обичате да четете и организирате мислите си, или пък изливате второто си аз, което няма лице пред другите хора.  Какво би накарало мъж и жена да си водят отделни дневници, че накрая да ги споделят?

Таен, семеен, че и голям?

Това не е вибратора на жената. Не е и листа със залози на съпруга. Не е и средният разход на Пасат_а. Това може да е дневника. Невероятно интригуващото е, че колкото по-близки стават два души, колкото повече работа/деца/приятели/хобита се появяват, толкова повече неща се спестяват по конюнктурни съображения в отношенията помежду им. Когато вместо да се чудим колко сме щастливи, че можем да си споделяме така, се превръщаме в пресметливи старчета, които изчисляват необходимостта и полезността от казването на няколко прости думи. И складираме едни такива леко неприятни емоции, инсталирани недомлъвки, недоразбрани фрази и изкривени усмивки, които избухват в един миг. Но преди това леко, леко, много леко капят отрова в семейните взаимоотношения. 

Идеята

Както повечето странни идеи, и тази ми дойде някак си без да искам, без тя да иска и остана няколко мига във въздуха между ушите ми напълно неразбрана и леко непоносима. Почти като вогонска поезия. Смятам, че ще влезе в приложение обаче, но какъв ще бъде резултата? Същността е: сядат двамата съпрузи и вземат по един халфаджийски тефтер за 2 и 20 от книжарницата. Съвсем ясно и отговорно се заявява от всеки целта – в дневника се пишат изключително лични емоции ( положителни, отрицателни ), които поради една или друга причина са били смотани в нечии прашен ъгъл на ежедневието и вечерта стоят там, вперили кух поглед в темето ни. Дали ще опише жената разочаровението от бързото свършване на мъжа си, дали той ще опише колко органически мрази онази тъпа нейна братовчедка, дали тя ще напише, че си е премълчала поради (еди-си-каква-си) причина да му се противопостави на решението да унищожи хола с това канапе или той да напише, че не знае защо е премълчал да й каже в лицето, че детето не се гледа точно така. Дали тя ще избеснее с нями думи на неговото пиянство или той ще се бунтува вътрешно на поредния отказ да опита анален секс. Дали той ще напише, че е трябвало да я вали и поощрява повече заради нейната инициатива да отслабне, но не е, или тя – че е удивена и щастлива как спокойно може да излезе на бар, а той да гледа детето без да се притеснява, но е забравила да му го каже. Няма значение. Важното е всеки да знае каква е целта. Обща цел. Важно е всеки да знае, че дневникът на другия не е заключен, но той няма право да го чете. Доверие. Важно е, след един период от време ( 1, 2, 4 месеца – срок, колкото да не загуби напълно актуалност записката ) да седнат двамата и да прочетат основни ( или всички ) техни записки един на друг. И да ги приемат. Диалог и отговорност. Важно е да не се обясняват после един на друг като баби на пазаря в сряда сутринта, а да приемат гледната точка на другия, защото е негова. Компромис. Важно е после да няма какво да напишат повече….Ние смятаме да опитаме

“Перфектно семейство? Не е утопия, стига да знаем какво искаме и какво сме готови да дадем, за да го постигнем.”

“Размяна на съпруги”

В никакъв случай не съм перфектен, но се старая да действам и да не мълча у дома. Така, както и прекрасната ми половинка, за което й благодаря! Не е лесно, егоизма ме блъска като парен влак всеки път, ядът ме кара да си замълча и да не човъркам темата, но…опитвам се