Из думите на един мим

Днес е понеделник. Поредният понеделник. Ден с доста сив десктоп, с достатъчно гонещи се снежинки и палаво пощипващ студ. Днес обаче на календара има роза. А защо тази роза е там?

Моля не четете тази статия ако сте тъпи феминистки!

Нямам нищо против жената да има специален ден на годишният календар. Жената е съставен елемент на половината човечество, така, че е нормално. Виж, мъжът няма ден. Това не е нормално. Нещата нещо са се объркали ми се струва…

Какво е жената? Човек. Преди доста години…хм, май доста-доста ще да са, ама това е друга тема, мъжо е търчал като изоглавен из степите да гони мармоти за да им вземе шоколада….не бе, май бяха мамути ама както и да е, местил е разни дебели каменни менхири насам-натам и се е потил без да си сложи Rexona 24/7.  А женорята е търчяла да прави застройката на праисторическото шкембе, зобила е дечурлигата с цицено мляко, шетала е напред – назад. И това е то. Ама това е отдавна бре хора. Сега има нова версия. Сега единствената разлика между онова мъж и жена, и сегашните такива е, че и сега жената не може за половин работен ден да разтовари два тира кашони, и ние не можем да родим и кърмим деца. Те това е то. Въпреки, че май има жени, където могат ТИР по – бързо от глутница гладни римлянчета да изпразнят, ама…

Промени в ТТ-данните на жени и мъже от преди сто хиляди години и сега няма много – много. ( ТТ-данни е ясно за мъжете, които сме били в казарма, останалите да се числят прецакани. ) Сега обаче жените се чувстват много прецакани от Ейуа ( онази мама с дървото от Аватар )  и се борят последният един век да си изравнят с мъжете. Ето им тира, давайте, ама чакайте да се доизкажа.

Ако това съотношение между силите е било нормално за преди стоте хиляди години, сега не е. И това е така, защото все пак, поради някаква грешка на Архитекта, ние се развиваме. Но това не важи явно за всички, защото все още има мъже ( наричани за кратко “Тапири” бел. ред. ), които без да са обременени в това отношение от религии или традиции, си пошляпват жените, мачкат си ги, унижават си ги и въобще не им пука от това, докато си пият анасонлийката с айранчето. Но и както и тогава, и сега има жени ( наричани “Простакеси” бел. ред. ), които безропотно мятат съставките на шопската в една купа, чистят като изоглавени и гледат децата самосиндикално. Ама жената, като едно нетипично малцинство ( понеже демографски е доказано, че има повече жени отколкото мъже по глобуса ), се бори за равнопоставеност. Доста лицемерно, следва да отбележа, тъй като най-брутално се чуват женски вопли, че са третирани само като сексуални обекти, но това не им пречи да си носят възкъсите поли с изглед към белите прашки и ходейки да клатят каквото и да имат зад петте подплънки на сутиена. Жените реват за еднакво отношение към тях в службата, ама скришом ходят и правят свирки на шефовете за да не ги товари с повече работа и да могат петък да си тръгнат в 16.00. Напълно шизофренично също така, жените се борят могъщо за правото да гледат децата си качествено по женски ( каквото и да значи това ) и същевременно подписват петиции срещу бездарните мъжородители. Нещата май опират до това кой – какво заслужава, а?

Когато една жена се държи развратно и размахва липсващите краища на минижупчето за да се опита да скрие подаващият се палаво етикет на прашките, то аз ще се държа с нея като сексуален обект. Когато една жена виждайки, че има работа, не се крие зад въздългият си маникюр и не се спъва в нереалният си педикюр, то аз ще се отнасям с нея като колега, без да мисля за секс. Когато една жена седне да говори с мен на масата, без да си вади и прибира зърната, то и аз ще си говоря с нея без да я зяпам през отвореният си цип.

В тази връзка – винаги ми е било странно, когато жените се оплакват колко са им некадърни мъжете, колко ги тормозят и ядосват, колко бездарно се отнасят към най-елементарни житейски задължения. Мили жени, аз ли съм Ви ги избирал тези мъже, че да съм длъжен да Ви слушам тъпите оплаквания ?!? Вратата не я ли знаете къде е, че аз да се налага да Ви я посочвам?

По повод днешният ден – една жена не бива да разчита на един ден, за да се чувства жена. На осми март всяка година, мъжете следва да почитаме присъствието на истинските жени, които ни карат да се чувстваме живи като мъже. Не бива жените да просят внимание, а да го заслужават, така както и ние мъжете. В никакъв случай не опрощавам или оневинявам тапирите, които ме карат да се налага да правя задължителен десетминутен увод преди всеки разговор с жена, в който да показвам, че не съм свиня с косми по гърдите. Но не тези свине празнуват днес.

Затова днес поздравявам всички Жени, които се държат като хора, а не като просякини на внимание на мръсният ъгъл на ЦУМ. Поздравявам всички онези, които карат нас – мъжете, да разбираме, че внимание, любов, секс и приятелство следва да се заслужават, а не получават даром. И им пожелавам да не се пускат по тънката плоскост на феминизма, който се състои в интелектуална мастурбация за хиляди жени, които се борят по най-жалките начини измислени от човека, за внимание, като ръсят сексистки лозунги и тайничко оплакват русокосите силиконки. Поздравявам Жените, които не търпят тапири, които не търсят дивиденти от всяко пипване на циците им, и които не жалят сили за да се доказват в работата си. Поздравявам Жените, които се държат като нормални хора, а не търсят оправдание в пола си за собствените си грешки!

Истински Жени, честит празник и се радвам, че Ви има, защото животът без Вас би бил не разноцветна пролетна дъга, а сив зимен следобед!

"Тя е почти двегодишен ангел. Толкова бързо….” 

Преди почти две години се случи това. След два месеца, едно мъничко създание, което озари живота ни, става на два години. Две години, които са като пътуване с високоскоростен влак на забавен каданс. И именно този период ме кара да си направя един своеобразен личен отчет. Период, в който въпреки всичко преживяно преди него, научих страшно много нови неща и разбрах, че имам да уча още безумно много. И период, в който започнах да осъзнавам истински думата семейство и това да се опитваш да си родител, и това да имаш съпруга – приятел до себе си. И думите, които ще подредя по-надолу, въпреки, че са в единствено число важат и за нея, моят друг ангел.

Научих се да казвам “не”

Малкото човече си се ражда далавераджийче, ако мога да си позволя този термин. Вродено му е с един опит да нацелва слабите ни места и да получава своето. Първото изпитание е да му покажеш какво може и какво не, а второто е самото “не” да не загуби значението си. Колкото повече пъти повтаряш “не” толкова повече думичката става просто звуков фон за детето. Смятам, че за момента се научих кога да го казвам за да го чува. Но е трудно. Успях да се преборя с инерцията, когато си дадох сметка, че русокосият ми ангел много добре разбира какво искам да кажа. И че вместо повсеместното забраняване е много по-лесно да се намират “разрешени” занимания – интересни и полезни за нея. Така тя сама се ориентира към тях и всяко “не” придобива необходимата тежест.

Научих се да бъда търпелив.

Не че винаги преди съм бил прибързан. Но според руските педиатри, навикът се гради при повтаряемост на едно и също действие или създаването на трайна връзка в съзнанието на детето с даден предмет, обстоятелство или действие. И търпението изведнъж придобива ново значение, и чието изпълнение може да се окаже невероятно трудно. Действително е такова. Но се опитвам да не забравя една българска поговорка за първите седем години … Нищо, че е почти на 2. Както минаха тези 2, така ще минат и следващите – като миг. А нищо не става от първият път. Или от вторият път. Повторението, освен баща на знанието и майка на забременяването, е и гарант, че си търпелив да учиш, да показваш, да помагаш.

Научих силата на страхът.

Страхувал съм се много пъти преди – да не ме набият в дискотека, да не ми се случи нещо в тъмното, да не ме хване тока, да не ме хванат, че преписвам, жена ми да не каже “не”…но нищо няма дори минимална база за сравнение с това, което се случи вътре в мен когато ми изпратиха детето в болница с направление за ЕКГ. И последващата ярост, когато се оказа ангина, а първата лекарката брутално некомпетентна. За съжаление съм имал поводи да се притеснявам за близки или приятели, но страхът за детето е нещо, което може само да се изпита за да се разбере. Старая се ежедневните притеснения, обзели повечето модерни родители – всякакви измислени болести, болежки, страхове от падания, изцапвания и студове, да не ми минават през главата, тъй като просто историята е показала, че здрав човек расте като се калява, а у дома, на 28 градуса на климатика няма как да стане това. Аз съм расъл на улицата в игра и не съм забелязал да ми има нещо от това.

Научих какъв магнит е телевизорът.

И не само. Научих колко технологиите се бъркат в растежа на децата ни – на почти две години дъщеря ми знае как и се опитва с мишката да си смени клипчето от епизода на “Барбароните” в YouTube, а ако не успее знае с кой клавиш се пуска отново. И това при положение, че невероятно рядко сяда да ги гледа. Знае вече кое дистанционно за къде е, кой телефон на кого е и дори успешно изпрати безброй MMS_си на един колега, за което Мтел даже ми благодариха в края на месеца. Елементарни неща за нас, но показателни в какво различно време растат нашите деца сега и колко бързо схващат вече. И особено внимание за телевизора – как тя замръзва пред поредната анимация, която какво и дава? Занимание? Емоция? Дотук само две детски й дават някаква емоция и то изразима в танци – Hocus&Lotus и PopSecrets, нищо друго. Но тя започна да търси телевизора, предпочита там, отколкото да си играе с нас, което означаваше едно – вечерите ( че и повечето време ) сме без картина на голямата черна кутия. И резултатът е повече от обнадеждаващ. Телевизия има в Мрежата, но предпочитам да се гоня, играя, рисувам или боричкам с нея, отколкото тя да стои като препарирана, вторачила един такъв никакъв поглед и в едни такива никакви предавания. Може да съм малко краен, но знам по себе си какъв наркотик беше телевизорът дълги години и не желая да го виждам и в нея.

Научих смисълът на свободното време.

Преди свободното ми време се запълваше с книги, секс, пиене, спане, компютърни игри и реални такива, всичко това с елемент на изненада, тъй като нали…свободно време е, не търпи планиране. Но сега е друго. Сега още с краят на работното време, на вратата скромно и с безкрайно срамежлива усмивка зад слънчевите къдрици, или пък с писък и тичане, ме посреща едно малко момиченце. Което далеч не иска много, иска малко игра, малко занимание, да се радва на малки неща – като да чисти с нейните мокри кърпички нейната си малка пластмасова чинийка, докато големият родител мие големите си чинии. И чак сега започнах за себе си да си давам сметка колко много значи не само да прекараш свободното си време някак си, но и да го изживееш. И да търся това свободно време. Това време, което се изнизва неусетно като копринен воал насред буря, но време, което завършва така, както никога преди – с прегръдка и целувка за лека нощ от дъщеря ми. Свободно време, което няма цена.

Страшно много неща за немалко време, което обаче изтече много, дори прекалено много, бързо. Но откри изцяло нов свят за мен и половинката ми, с която сме се заели в нашият си малък свят с най-истинското нещо за биологичната единица човек – да създаде и възпита поколение …

Децата са дар. Трябва да ги ценим. Снимка: Виктория Ванева 2009

Това видях на стената в съблекалнята в яслата на дъщеря ми днес. Просто и ясно, достигащо до там, докъдето трябва – разума на родителите с точни и болезнени изводи. Реших да го споделя с Вас, защото много ми хареса и отразява начина, по който се стремя да възпитавам малката русокоса Ви. Още повече – радвам се, че дъщеря ми е там, ако следват тези съвети при възпитанието им. Най-важното според мен е да запомним, че ние се учим цял живот, няма как да знаем от раждането на първото ни дете как да го възпитаваме докрай. Затова съществуват поколенията – за да използваме опита на родителите ни за да градим наш, а не да го копираме. Като за последно – позволих си някой бележки в скоби. Приятно четене и си правете изводите за себе си

“Не ме разглезвайте. Знам много добре, че не мога да получа всичко, което искам. Просто ви изпитвам. (Угаждането се заражда още в момента, в който даваме каквото поиска детето за да ни остави намира.)

Не се страхувайте да се строги с мен. Аз го предпочитам. Това ще позволи да разбера какви са границите.(От “миличко” до шамарите границата е много малка. Аз съм се зарекъл никога да не посягам на детето си, докато може от устата ми да излизат думи. )

Не ме насилвайте. Това ще ме научи, че силата е всичко. Аз ще откликвам по-лесно ако ме убеждавате.

Не бъдете непоследователни. Това ме обърква и ме кара да се измъквам по какъвто начин мога.

Не ми обещавайте. Вие може да не сте в състояние да изпълните обещанието си. Това ще ме накара да не ви вярвам.

Не се разстройвайте много, когато ви кажа “мразя ви”. Аз не искам да кажа това, а само да ви накарам да съжалявате за това, което сте сторили.

Не вършете нещата вместо мен. Това ще ме накара да се чувствам като бебе и мога да продължа да ви използвам.

Не обръщайте голямо внимание на “лошите ми навици”. Това само ще ме насърчи да продължавам.(Безкрайно по-лесно и резултатно е да се намери друго занимание за детето, отколкото да се стимулира чрез забрана. Работи.)

Не ме критикувайте пред други хора. Аз ще възприема по-добре ако разговаряте с мен по-спокойно и насаме. ( Ако си мислите, че децата не знаят какво е унижението, безкрайно се лъжете. )

Не се опитвайте да обсъждате моето положение в разгара на кавгата. Слухът ми в този момент е нарушен, а способността ми за контактуване – още повече.

Не ме карайте да чувствам грешките си като грехове. Аз трябва да се науча да правя грешки, без да чувствам, че не съм добър. (Това особено важи за бабите, които “анатемосват” на воля, без да съзнават колко ясно разбират децата.)

Не ми викайте постоянно. Ако го правите, ще се наложи да се правя на глух.(Затова растат “глухи” деца )

Не ме предпазвайте от последиците. Аз имам нужда от опит. ( Без да падне и да се удари едно дете, как ще разбере, че трябва да се пази? Пример просто.)

Не избягвайте отговорите на честите ми въпроси. Ако го правите, скоро ще разберете, че съм спрял да ви питам и съм почнал да търся информация някъде другаде.

Не се притеснявайте, че прекарваме малко време заедно. По-важно е как го прекарваме! ( Докато си мислим, че децата ни са малки, те всъщност растат, и докато се чудим как да ги възпитаваме – те са големи и сме изтървали влака.)

Отнасяйте се с мен, както се отнасяте към приятелите си и аз ще бъде ваш приятел. Запомнете, че е по-лесно да се уча от модел, а не от критик.

И най-важното – обичам ви много, обичайте ме и вие!”

Специално написано след покана от Цвета Дано не я разочаровам….

Съществуват, дълбоко вкоренени и подклаждани удобно, няколко безсмислени ( или пък не? ) противопоставяния из населяващият кътчето ни балканска земя хомо сапиенс. Селянин или гражданин, шофьор или пешеходец виновен, жена домакиня – мъж с бира и мач, и прочие и прочие…Нека да поясня моята позиция – подобни “противопоставяния” съществуват единствено ако бъде допуснато тяхното съществуване, или по юридически – “ако е можел и е бил длъжен да предвиди настъпващите вредоносни последици той е бил длъжен да ги предотврати”. И за трите примера съм писал, но тук ще доразвия за това колко губят жените като не умеят да стимулират правилно мъжете за да са пълноценни. И, да – това мога да го напиша ( и сигурно ще ) и с разменени роли, но не и в настоящият контекст.

Митът “Къщната работа е женска работа”

Ами защо? Къщата е обща нали или? Тогава какъв може да е проблемът, че младата и сексапилна съпруга/приятелка чисти, пере, мие и готви, а “силната” половинка поощрява с нежни приплясвания по бузите на дупето й? Никакъв. Вината се дели поравно – щом жената търпи такъв мъж – заслужила си го е, щом мъжът е възприел такова положение у дома си – заслужил си го е. Няма мит. Аз съм член на MythBusters!

Стимулиране и разбиране

Безспорно аз приемам за взаимоотношенията между мъж и жена, че се градят на липсата на необходимост от обясняване като гаджета в детската градина. Ако мъжът не може да усети вятъра на настроението на жена си или тя не може да предположи начин да го поощри – халал ви на комуникацията! Грижата за дома след известно време на съвместно съжителство се превръща по мои наблюдения в най-сериозният повод за сръдни и тихички недоволства. Някак си след нанасянето едно до друго на гримовете и хавлиените чорапи това се получава – един свят, в който трябва да има диалог, а не премълчаване.

Та, понеже тук мъжът е … неправилно обвиняван като виновник за недотам високият статус на жената – домакиня, нека обвиним жената. Нека, мили дами, да Ви е ясно, че мъжете на работа, на стадиона, на маса в бирарията, на родителска среща се държат като Мъже, а единственото място където маската следва да бъде свалена е именно след като си подпре чорапите на стената у дома. В един дом не бива да има доминираща фигура, но според дължимият резултат, единият трябва да поеме инициативата. В случаят – жената. Това, че мъжът Ви не се сеща, че може да помогне с тези типично “женски” работи си е изцяло Ваша вина, че такъв мъж сте си взели.

Ето няколко малки, учудващо простички и крайно ефективни женски оръжия. Действат

Отметка: Моля, мили и скъпи дами, не възприемайте долните редове като опит да се изказвам като ментор! Говоря от личен опит и наблюдение. Говоря, защото ми е чудно как толкова двойки мълчат за това. Говоря, защото жената не е създадена за домакиня, както и мъжът не е създаден за ракия и салата пред новините.

Стимулиране: Отговорност: мъжете обичаме да носим. Тухли, кашони, мебели, на бира, на ядене. Отговорност. Това ни кара да се чувстваме мъже. Поощрявайте един мъж да помага и да бъде съпричастен в домашният живот, като не забравяйте да споменавате и да го хвалите, че отговорността за чистият и подреден дом е и негова.

Стимулиране: Секс: нещо много просто. Сексът е двигателят на един дом, докато комуникацията е горивото. Колкото и гориво да сипвате, като Ви е развален двигателя никъде няма да стигнете. Използвайте секса за да привлечете вниманието му – фантазията и изпълнението оставям на Вас. Не може да не го знаете, щом събота сутрин ни събуждате със страстен “случаен” секс и “случайно” след това казвате, че отивате на разходка по магазините с приятелки. И не е нужно да се прилага вечно, просто привлича вниманието върху тази дейност.

Стимулиране: Оценка:  това според мен е основният проблем на хората, не само у “презряната” България – оценяването на другите. Как искате един мъж да се старае в каквото и да е, като не получава насрещна оценка? Човек се ражда и умира далавераджия, затова трябва да бъде поощряван. А егото е създадено на семинар от учителите по биология и психология именно с тази цел. Как един мъж да поиска отново да простре, като Вие даже не сте забелязали предните три пъти? Негово задължение е като част от този дом, да, но нищо няма да Ви се случи ако му кажете една добра дума. Научете го да борави с прототипа на совалката – пералнята, и го похвалете за това. Кагато го оставите с прахосмукачката и мопата да изчисти, като се върнете го похвалете, а недейте да му избождате тънко очите с онази прашинка зад телевизора.

Стимулиране: Търпимост: нека да сме наясно  – мъжете сме изключително интелигентни същества ( като Вас ), но сме си малко тапири. Трябва постоянство. Не 6 години, защото тогава просто ни оставате на близката поляна и това е. Трябва ни време за да осмислим и възприемем новите неща. Жените освен да поощрявате, хич не можете и да чакате. Средностатистическият мъж свързва обвързването с редовен и безплатен секс, студена бира и готова салата и изпрани и изгладени панталони. Ваша грижа е да го убедите, че не е точно това. Ваша и на приятелите и на родителите му разбира се, но той не става с тях сутрин….

“Уницеф България подема инициативи, но…

Предполагам сте засичали множеството реклами с едно малко момиченце, което е със запушена уста с биберон? Дали по телевизията, печатните или електронни медии, или плакати из градовете, той призовава. Той приканва да се обърне внимание на един проблем. Цялата кампания е на една уважавана и доказана международна организация – “Уницеф”. Но. Каква е тази кампания всъщност?

Съдейки по публикуваната информация на тяхната страница, те осъзнават колко важно е да се комуникира с детето до третата му годишнина, поради зараждащите се тепърва комуникационни навици и корени на възпитанието. Толкова. Интересно – има една снимка, една встъпителна статия, клип и…толкова. Да. Има няколко известни физиономии, които задължително се обгръщат с малко медийно внимание, като просяци в парфюмите по “Витошка”.

Какво е “инициатива"?

Да “инициираш” нещо. Такъв хубав български глагол – да започнеш нещо, ама не не е това въпросът. В случая аз го разбирам като отпочване на поредица от действия, имащи за цел да запознаят обществото с даден проблем, да се изкажат няколко учени люде, да се предложат алтернативи – като поведение в случая, да се обърне внимание на бъдещи родители, че мълчанието им ще се върне тъпкано един ден и те ще реват като зайци насред вълчи стадион. Нещо да съм пропуснал? Обиколки из страната съпроводени с различни мероприятия. Лекции в интерактивна форма – видеоканали в интернет, социални мрежи и блогове, това е арената на настоящите родители. Демонстрация на потърпевши – бивши деца, които сега осъзнават грешките на родителите си, свързани с комуникацията им. Дори такива с изявени девиации в тази посока. Подобни примери, за съжаление, у нас – да искаш само. Съвременният родител знае, че може да намери всичко в Мрежата, но осъзнава истински един проблем, който може да го застигне и него само когато го види на живо, когато чуе непосредствено за него, когато отпие от грозният резултат от извора. А с едно клипче по телевизията предизвикваш само коментари между двете игрални площадки.

А какво правят Уницеф във България?

Една кратка тема от 23 юни тази година. Широко рекламирана кампания с наистина уникален и въздействащ клип. Няколко цитата в темата от доктори, като един от тях цитира важността на избраните години с развитието на невроните, а не на появата на единствената движеща сила в живота на човека – егото. Има и едно култово изречение, което много ми напомня на политически лупинг –

В партньорство с правителството и местните власти, УНИЦЕФ ще работи за създаването на интегрирани политики и модели, подкрепени с бюджети, които гарантират най-добрия старт в живота за всяко дете в България

Хора, които действително работят за разрешаването на проблемите с подрастващите, хора, които реално контактуват със семействата, хора, които имат понятие от изграждане на навици, обучение и възпитание няма да използват такива никакви думи и светли обещания. Според мен.

Дотук не виждам нищо, което да ми напомня и бегло за инициатива. Или може би е минало малко време от началото? Това да не е като онази интересни рекламни решения, в които се отпечатва нещо привличащо вниманието и непоказващо нищо ( бял лист например ) и ти се казва “Очаквайте скоро…”, и ти тръпнеш като тридесет сантиметров оребрен вибратор, закачен за акумулатор на седемдесет – тонен кран? Изпратих на посочения адрес за връзки едно поздравително дигитално писъмце с няколко изключително добри думи за инициативата, предложих им помощта си най-малкото с банери и каквото друго мога, защото темата жестоко ме вълнува. Все едно писах на китаец на кирилица. Май азиатеца би ми отговорил поне. Дали са заляти от подобни писма и предложния, и тепърва обмислят? Дано, дано.

И какво сега става? Подемаме иницатива, усвояваме голям бюджет, пускаме един хубав клип да покажем, че работим, “правим политики” и … Инициативите трябва да водят до нещо. Да имат конкретно проявление и ясно осезаем резултат. Дано, дано…