Из думите на един мим

Какво значи „компромис“? Символ на примирение или прегазване на собствените си житейски постулати? Не, не говоря за онези компромиси, които правим като пускаме онзи наглия с голфа да мине пред нас, ниго, че замълчаваме на явно цикличната деловодителка в някоя учреждение. Говоря за Онези компромиси. Които правим с нашето безценно самоуважение заради нечие чуждо уважение.

Настояще и минало

В един етап от животът си, попаднах на следният казус – да го бъде или аз да го бъда. Да го бъде ли моето отношение към хората, които се държат с мен като със стена или просто да оставя ленивото течение на тъмният Дунав да отнесе приятелството ни като суха есенна съчка и да остане едно вежливо познанство. Ако въобще остане нещо. Не крия, че съм влагал може би не достатъчно, но какво е достатъчно? Отношенията не са ли обмяна на флуиди, от онези, които на аромат наподобяват тези между мъж и жена, потен чаршаф и обидно захвълено одеяло, но не съвсем? Да, необходимо е да обичаш приятелите си. Но дали е необходимо да обичаш, когато си приет за даденост или когато хората се изменят?

Невъзможно твой

Има приятелства, за които си струва да се бориш. Има хора, които си струва да запазиш близко до себе си, но не на всякаква цена. Има хора, които са били изтрити от близките ти като евтина хартия в разгорял се планински пожар. Има и такива, заради които анонимният пияч, в онзи тъмен ъгъл на бара, след като му разкажеш историята си, би отбелязал с тънко хълцукане, без да се интересува от отговора ти – „Смятай значи, какъв приятел ти е бил! На мене значи целият вход са ми приятели бахти….“. Ти ли принадлежиш на приятелят си или той на теб? Ти ли трябва да правиш компромиси с действителността или той?

Само твой

Компромисът като фактическо поведение е знак за личностно извисяване, но като линия на поведение – светещ в тъмна нощ символ на лична слабост. Както не веднъж съм споменавал мисля, комуникацията му е майката. А когато не може да се комуникира, е чини се по-добре дори разговор да не се отпочва. По-добре кимни за поздрав и си запази нервите за някой, на когото му пука. Ако всеки хабеше толкова нерви, колкото в запазването на приятелствата, за да ги печели, то само приятели по таз` земя ще ходят! Убедил съм се, че компромиси с миналото не са невъзможни, даже в един случай ( единствен засега, но какъв! М. ти си знаеш откриваш неподозиран силен и личен приятел, който се появява именно там и когато е необходим. Почти като Гандалф, ако си позволя тази аналогия. Предстои втори опит, за които тая същите надежди.

Въобще, на кого му пука?

Ето това е въпросът! Ако на теб ти пука – това е хубаво. Ако на другият ( ще ме прощават дамите за мъжкият род, визирам и тях, но безтелесното „ако на то му пукаше“ не върви ) му пука за теб – добре за двамина ви! Но, ако само ти се пукаш, като русенска пейка насред ветровит януари на брега на Дунава…е, полза няма. Никому. Да говориш с приятелите си за това, което налага да правиш компромиси е висше изкуство, което се приема май за най-долна ерес или на никого не му пука. Аз лично смятам да не правя компромиси с това, което е непростимо, да не приемам това, което ми се струва неприемливо, да се мъча да го казвам, и да знам, че аз съм чист. Защото е по-добре неразбран, отколкото нае…вие се сещате.

Моля, преди да четете текста си пуснете песента за фон. Благодаря!

Фиестата запали с тихо ръмжене и матовата й повърхност потрепера като изпъване на гърба на заспал звяр. Фаровете й осветиха замислена котка, сгушила се до кутия от газопреносната мрежа, която я погледна с поглед, съдържаща цялата мъка на света за едно свободно но самотно същество.

Със съскащ звук, пламналата за няколкосекунден и искрящ живот, кибритената клечка озари кафевия връх на навитите листа от тютюн и пурата поднесе на света своето малко и ароматно облаче дим.

Катренено черните гуми леко се завъртяха в техния си, еднообразен кръговрат и се поведоха по волята на водачката си. Знаеха, че тази вечер, както много други преди това, те нямат да имат посока. Знаеха, че движението е терапия, движението е цел, движението е живот, движението има смисъл. Алуминиевата повърхност, боядисана от незнаен и анонимен робот в огромен цех на „Форд“ в топло бордо металик, се понесе в тишината. Оранжевите маяци на уличното осветление прескачаха по автомобила и следяха с безмълвни очи отминаващите нежни светлини на стоповете.

Без пяна. Бирата се пие така. Леко студена, чашата да е приятно изпотена, и вкусът да е запомнящ се. Няма смисъл от пиенето на хубава бира като вода от чешмата. Той отпи с бавни глътки и с връхчетата на космите по брадата си проследи движението на една самотна капка, която реши, че не бива да бъде изпита. Погледна към писалката с нейният влажен връх, който искаше да нарисува мислите му.

Нежните й пръсти държаха волана твърдо и без капка колебание. Тя караше напред, тя не бягаше. Тя караше за да се движи, а не за да тъпче на едно място. Красивите й очи не се откъсваха от сменящите се като странно сенчест детски калейдоскоп картини. Тя знаеше коя е и не я интересуваше дали онези, който не я заслужават си дават сметка за това. Тя не е била никога нечий роб и никога няма да бъде. Една истинска дама избира, коя врата да й отвори кавалера, и тя го осъзнаваше с цялото си тяло. Нейде, в дебрите на дълбоката си и изпълнена с емоции душа, тя знаеше, че изборът е нейн и трябва да се заслужи. Прозореца на шофьорската врата се сниши за да позволи на топлия русенски вятър да се заиграе с прекрасните й коси. Не отрони дори и стон…

Мастиленият връх на писалката гледаше замислено бездънния бял лист под себе си. Стоеше толкова близо до него, но дали беше готов да го обезчести със словата на твърдата ръка, която го държеше? Дали беше готов да напише какво мисли, да изрази подкрепата си, когато единствената помощ като приятел, която можееше да даде е да бъде просто там, в рамката на вратата, и да споделя тишината й? Пурата леко изсъска, а нова доза от кехлибарената напитка се изля със самочувствие на нещо желано…

Нощният град е интересно нещо – примрял, снишил се все едно е заспал титан, оставил малките наплашени от дневната светлина същества да изживеят своите мигове на публично усамотение. Окъснял труженик пробягна по страничното огледало на порещия, спусналите се като речна мъгла отражения, звяр. Двойка, избягали от родителският контрол, младежи долепиха жадните си устни на начупена пейка. Мигач. Следващ булевард. Следващи образи. Но тя си е същата. Образите се сменят, а зрителят в опушения киносалон – не. Той избира кой филм да гледа. Самотата тази нощ, както много други, й даваше възможността да се чувства като прохождащ художник в малко, олющено и сбито студио – възможността да избира какво да направи. Женското в нея я накара да се почувства като Сизиф, но не съвсем – тя не побутна камъка отново нагоре по баира, а спря да го разгледа. Докато отново натискаше бутона replay на неоново осветената уредба в колата, си даде сметка, че няма мъж, който да я подчини. Тя имаше избор, имаше живота пред себе си. Нов булевард. Нов светофар, който намигваше съучастнически с единственото си оранжево око.

Мастилото засъхна неизписано. От бирата остана само недопита пяна, която осъзнаваше, че не е интересна и се стичаше бавно по заоблените стени на чашата. Течението отдавна беше отнесло на крилете си малките прашинки, останали от анонимните листа кубински тютюн. Той беше приятел и не можеше да се намеси в чуждата тишина, дори когато копнееше да се провикне, че тя може повече. Той написа „Аз съм тук.“ Погледна безмълвните звезди през кристално чистия прозорец. Те бяха безсмърните приятели на слънцето и луната, без да се намесват в интимните им чувства. Те знаеха, че слънцето избира как и на кого да свети, а луната се върти в безкрайният си тунел на размишления. Въздишиката му премина през стаята като разбита вълна върху безмълвна скала из среднощното море. Писалката полегна в кутията. Осъзнала, че ще бъде призована, когато има нужда да се каже нещо. Възглавницата го дари със студената си прегръдка.

Среднощният полет приключи. Топлото тяло на Фиестата полегна на отреденото му място пред бетонният колос на блока й. Ръмженето утихна и гумите се спотаиха в очакване на следващите желания. Токчето й се заби в мъртвата улица и тя пристъпи. Напред. Нямаше друга посока за нея. Звука от алармата се разнесе между пробуждащите се от зимен сън кестени, притеснен от заобикалящата го тишина. Уверената й походка я водеше към леглото й, където тя решаваше какво да се прави. Така, както в душата й. Докато разресваше косата си пред тъмното огледало тя знаеше, че не е сама. Тя знаеше, че винаги има приятели, които просто чакат, облегнати на студената дървена рамка на вратата. Които са с нея. Спускайки уморените си клепачи, тя осъзна, че приятелите са тези, които ще й подадат ръка, а не той който излиза набързо след поредната порция сексуално удоволствие. Тя имаше приятели, той не беше от значение. Важно е да имаш приятели…

“Приятелството е доверие, опора и радост

Дълго време събирах мисли и думи, с които исках да изразя своето виждане за доверието между приятели, и за самото значение на тази дума за мен. И понеже търсещият намира, то днес самото обяснение попадна пред мен под формата на писмо. В момента чета “Нравствени писма до Луцилий” от Сенека, и под писмо номер 3 намирам това:

Писмо 3: Сенека поздравява Луцилий

“Пратил си ми това писмо, както пишеш, “по един приятел”. После пък ме предупреждаващ да не споделям с него всичко, свързано с теб, защото и ти самият нямаш подобен навик. Така в едно и също писмо хем казваш, че ти е приятел, хем – че не е. Ако се използва в общоприетият смисъл тази много специална дума и си го нарекъл,”тъй както наричаме достойни мъже” всички кандидати за държавни постове или казваме “господине” на някой срещнат, чието име не ни идва на ум, от мен да мине! Но ако смяташ някого за приятел и не му вярваш като на самият себе си, много грешиш и не познаваш достатъчно силата на доброто приятелство. Притегляй всичко заедно с приятеля си, но първо притегли него самият. Най-напред трябва да прецениш приятелството, а после – да му се довериш. Наопаки обръщат нещата онези хора, които противно на съветите на Теофраст първо обикват, а после преценяват, вместо обратното – да обикнат някого, след като са преценили, че е приятел. Мисли дълго дали трябва да приемеш някого за приятел. Но решиш ли – приеми го с цялото си сърце. Говори с него открито, както говориш със самият себе си. А живей така, че дори пред врага си да можеш да признаеш всичко, което признаваш пред себе си. Но понеже от време на време се случват неща, които е прието да остават в тайна, споделяй с приятеля си всички грижи, всички мисли. Щом го смяташ за верен – такъв и ще го направиш. Понякога учим другите да лъжат от страх да не ни излъжат, от мнителност им предоставяме правото да грешат. Откъде накъде ще премълчаваш нещо пред приятеля си? Откъде накъде да не се чувстваш с него като на саме със себе си? Някои хора разправят под път и над път работи, които може да се доверят само на приятел, и изливат на който им падне всичко, дето им е накипяло. Други пък, обратното : ужасяват се от съпричастието и на най-близките и все по-надълбоко заравят всяка тайна, която и на себе си нямаше да поверят ако можеха. Не бива да се прави нито едното, нито другото. Недостатък е да вярваш на всички, недостатък е и на никому да не вярваш. Просто първият недостатък бих нарекъл по-честен, а вторият по-безопасен. Затова би трябвало да укориш и едните, и другите : и тези, които вечно говорят, и онези, които вечно си траят.
Енергичността, която се радва на хаоса, не е никаква енергичност, тя е смут на една разбудена душа; не е истинско спокойствието, за което всяко помъдряване е тежест, то е слабост и леност. И така, скътай в сърцето си, това което прочетох у Помпоний: “Някои са избягали в толкова дълбоки тъмници, че на светлината всяко нещо им се струва смътно”. Нещата трябва да се смесват : и за спокойния е нужно да действа, и за действащия – да потърси покой. Посъветвай се с природата – тя ще ти каже, че е създала както деня, така и нощта. Бъди здрав.”

По-красиво,по-дълбоко и по-точно надали някой може да го опише. Каквото и да съм искал да напиша, вече сте го прочели в горните редове. Засега от мен толкова. Желая Ви безсмъртие, приятели и много любов

Имам един проблем – мразя да се карам. Ама много мразя. През годините си изградих поведение на неконфликтна личност, поради простата причина, че установих на собствен гръб колко по-добре е да няма непрестанни конфликти, било то с близки или колеги. Да, ама не…

Развитие на конфликта

Колкото и да ми е мъчно понякога, се старая да съм открит с хората и да прескачам моментите, където се скарваме, защото сме си премълчали разни неща. В бързината през деня пропускаме нещо да си доизясним и остава един мътен спомен, който като нищо може да се превърне в семето на раздора. Много мразя ей-такива малки нещица от ежедневието, които не се изглаждат, не се дообясняват, а стоят като дрипа на полата на домакинята на Виенският бал, които после цял месец се коментират по пресата. Дори и да намекваш и да казваш тактично, че нещо според теб не е наред – полза никаква, все едно говориш на тапициран паркет. Да, ама и аз съм човешко същество, и когато не се разбираме с някого, си образувам нерви. И това е голяма грешка. Дали когато говоря с колегата на работа, дали когато обсъждам с жена ми кой да качи количката и кой багажа – винаги е грешка да се ядосваме. Има случаи, когато скандалът е предизвикан от импулс – нямаш време да се обясняваш, но има такива, за които причините се наслагват, и наслагват – като наноси мръсотия в Перловска река.

Добре, има го. И какво правим после?

Това ми е било основен въпрос винаги. Дали след като съм намеквал на колега нещо със седмици, той не е разбрал и сме се скарали накрая, дали след като съм казвал нещо на приятел няколко пъти и той накрая не ме е послушал или дали след като започвам спор с жена ми отново – след 2 годишна пауза, няма значение. Винаги след скандал съм се чудил – и какво следва? Да, защото аз приемам конфликтите за нещо неминуемо, но по възможност – нещо, което мога да избегна. Но когато се случи – какво правим после? Дали се гледаме под свъсените вежди няколко седмици, докато трудовият процес не ни върне в някакво нормално русло на комуникация и взаимодействие? Дали си говорим, колкото да не забравим, че се познаме? Дали заради детето, секса и общото домакинство не остава назад някъде този конфликт?

Понякога съм се проклинал, че толкова се ровя назад в подобни случки. Но докато се опитвам да не допускам конфликти, трябва да се опитвам да се измъквам от тях. Въобще, емоцията е много лош съветник понякога, и това е един от тези моменти. Тези спорове и караници, които са можели да бъдат избегнати, но не би..Винаги се чудя как да изляза от такава ситуация, винаги се чудя според човека какви ще са последствията, дали да слагам още един филтър на приказките си с него, дали не е случайност… Въобще, винаги се чудя дали се скарах погрешно и дали си заслужаваше…

Снимка: Петър Ванев -Pierrot 2008

Суперневрозно кюфте съм по принцип, да – кофти ми е, нещо. Изключително емоционален, граничещ с хлапе, току що влязъл на Секс Феста с фалшива лична карта. Притеснителен съм доста над нормалното, ама ми личи като на негър шоколадово леке. Имам ясни приоритети в едни неясни дни. Обичам силно. Друго важно: влагам адски много в едни приятелски отношения. Много. Това бе кратък опит за биография. А защо я пиша ли? Ами защото ми дойде вълната. Нали знаете – като се натрупат поредни емоционални вълни с висок интензитет на една и съща тема се получава нещо. В моя случаи – публикация.
За мен има няколко момента в едни “приятелски” отношения, където си проличава кой – кой е. Дали си “Беглецът” на Амнистия или лирическият герой в “We can win the race” на Modern Talking.
Нуждата.
Според мен един приятел няма да чака никога да му поискаш нещо – дали хамалска работа, съвет или учебника по Социология. Той понеже те познава, ще сподели с теб, че мисли, че имаш нужда от нещо. И ще ти го предложи, без да те пита дали може. Ти ако сакаш. Той достатъчно добре те познава, за да предположи че има нещо от което се нуждаеш. Другата страна на нуждата – приятелят ти няма да се оправдае с “Що не се обаждаш бе?”, а ще предположи “Ти сигурно още си махмурлия?”. Добрият приятел е градивен критик, а не деструктивен зрител. Приятелят ти има нужда от теб, както и ти имаш нужда от него.
Семейството.
Ти знаеш кога на сестрьонката на авера й идва, а той знае на брат’чеда ти проблемите с антивирусната ( НОД32 – как да няма проблеми?! ). Приятелят ти е част от семейството ти, те го познават и той ги познава. Самият той – ако например го поканиш за кум, следва да се чувства достатъчно близък и да е болезнено искрен с теб. А ако ти е кум следва да те зачита, уважава и помага, а не да се крие зад нечии рус перчем като лада петица зад новата хикс петица. Той трябва да ти е болезнено близък и да изпитва почти родителска обич като ти бие шамари след поредното омазване с бира, ликьор и изветряла кола. Той трябва да знае какво става у вас за да е истински приятел, иначе ще е добър партньор на канаста събота вечер.
Момента с бирата на пейката.
Раздумката с другарчето е най – пълноценно изживяното време, след секса на абитуриенстката и боят на 15.09 девети клас в двора. Тогава можеш да споделиш защо не ти пускат дупе-любов, защо не можеш да спреш да се предоверяваш на хората и да им помагаш, или още по – лошо: решил си да минеш на Internet Explorer. С приятелят е редно да изживееш времето, а не да го губите заедно. Той не трябва да те разбира, а да иска да те разбере. Може и да гледате как русата бимба се опитва да паркира “Фиеста”-та и да мълчите дълбокомислено. Въобще това е времето, когато можеш да си го излееш и да знаеш, че ще ти мине. Знаеш, че ще те изслушат и разберат. Знаеш, че имаш другар насреща.
За предразсъдъците:
Това горното са случайни редове. Безсмислени. Всичко е въпрос на усещане. Въобще… приятелят ти трябва да се чувства такъв за да го мислиш ти за приятел. Приятелят ти трябва да е искрен за да е прав. Приятелят ти като ти стане кум не ти става любовница. Ти не си трошиш главата с грешни мисли какво ли е искал да каже. Не трябва да се криете, щото ще се хванете. Не бива да има неизказани неща и излишни вътрешни дилеми. Премълчаното се чува най – силно, а вътрешните дилеми валят като шотландска градушка. Или сте приятели или не сте. Или гледате в една посока или не. Просто е…