Из думите на един мим

Идеята е стара и ясна – записваш нещо лично, между две корици, на бял лист. Нещо, което е между теб и този лист. Нещо, което ти помага да укротиш демоните си, да се върнеш в реалността, да запазиш словестна картина на усмивката или сълзите си. Защо се пише дневник? Често поради причината, че искаш да запазиш емоцията или че няма с кого да я споделиш. Май по-скоро второто? Споделянето с неодушевен предмет ( дневник ) показва няколко неща: или няма с кого да споделите, или обичате да четете и организирате мислите си, или пък изливате второто си аз, което няма лице пред другите хора.  Какво би накарало мъж и жена да си водят отделни дневници, че накрая да ги споделят?

Това не е вибратора на жената. Не е и листа със залози на съпруга. Не е и средният разход на Пасат_а. Това може да е дневника. Невероятно интригуващото е, че колкото по-близки стават два души, колкото повече работа/деца/приятели/хобита се появяват, толкова повече неща се спестяват по конюнктурни съображения в отношенията помежду им. Когато вместо да се чудим колко сме щастливи, че можем да си споделяме така, се превръщаме в пресметливи старчета, които изчисляват необходимостта и полезността от казването на няколко прости думи. И складираме едни такива леко неприятни емоции, инсталирани недомлъвки, недоразбрани фрази и изкривени усмивки, които избухват в един миг. Но преди това леко, леко, много леко капят отрова в семейните взаимоотношения. 

Както повечето странни идеи, и тази ми дойде някак си без да искам, без тя да иска и остана няколко мига във въздуха между ушите ми напълно неразбрана и леко непоносима. Почти като вогонска поезия. Смятам, че ще влезе в приложение обаче, но какъв ще бъде резултата? Същността е: сядат двамата съпрузи и вземат по един халфаджийски тефтер за 2 и 20 от книжарницата. Съвсем ясно и отговорно се заявява от всеки целта – в дневника се пишат изключително лични емоции ( положителни, отрицателни ), които поради една или друга причина са били смотани в нечии прашен ъгъл на ежедневието и вечерта стоят там, вперили кух поглед в темето ни. Дали ще опише жената разочаровението от бързото свършване на мъжа си, дали той ще опише колко органически мрази онази тъпа нейна братовчедка, дали тя ще напише, че си е премълчала поради (еди-си-каква-си) причина да му се противопостави на решението да унищожи хола с това канапе или той да напише, че не знае защо е премълчал да й каже в лицето, че детето не се гледа точно така. Дали тя ще избеснее с нями думи на неговото пиянство или той ще се бунтува вътрешно на поредния отказ да опита анален секс. Дали той ще напише, че е трябвало да я вали и поощрява повече заради нейната инициатива да отслабне, но не е, или тя – че е удивена и щастлива как спокойно може да излезе на бар, а той да гледа детето без да се притеснява, но е забравила да му го каже. Няма значение. Важното е всеки да знае каква е целта. Обща цел. Важно е всеки да знае, че дневникът на другия не е заключен, но той няма право да го чете. Доверие. Важно е, след един период от време ( 1, 2, 4 месеца – срок, колкото да не загуби напълно актуалност записката ) да седнат двамата и да прочетат основни ( или всички ) техни записки един на друг. И да ги приемат. Диалог и отговорност. Важно е да не се обясняват после един на друг като баби на пазаря в сряда сутринта, а да приемат гледната точка на другия, защото е негова. Компромис. Важно е после да няма какво да напишат повече….Ние смятаме да опитаме