Из думите на един мим

Говоренето е национален спорт. Говоренето е нещо много интересно – хем правиш нещо по въпроса ( коментираш го ), хем нищо не правиш ( защото не искаш ). Разбира се, не със всички е така – има и такива, които хем нищо не правят, хем си мълчат като заврени зетове в дом на чеченска девойка. Има и правещи, но те говорят малко. Защо ли? Ами защото правят нещо.

Ерата на кабела

След като първо великият мислител, да се свети името му, Зюмбюлев, ни обрисува интернет пишещите като влечуги и потенциални убийци, се появи и бившият голям, сега портиер нейде, Кеворкян, който каза, че сме обществено зло. Въобще говорещите в интернет сме голяма напаст, въпрос на национална сигурност. Милите….

Но не само в интернет говорим нещо, да де, пишем, но то е същото. Но в не малко случаи, това са опити да се анализира нещо направено, да се набележат цели, които да се изпълнят, да се коментира процесът на извършване на нещо. Това не важи за зоопарка в Мрежата – тролчета, хейтърчета и прочие жалки биологични видове. Колкото и да е голяма арената на словоблудците тук, някак си успяваме да си я оставим за тях, докато на живо не е точно така…

Порой от празни думи

Мила родна картинка – пълно е с професионалисти! Критикува се яко, не се говори. Майката му е критикуването – нищо, че си неграмотен тоалетчик, ти разбираш от политика ( разбира се ), корупцията в МВР ( е как ), уреденото ни футболно първенство ( вътре си яко в играта ), екология ( нали редовно си мяташ боклука през балкона, как няма да знаеш ) и прочие национално – болни теми. ваИ ако през периодът на така именуваният “преход” ( аз прехождах само из годините, не знам за вас ) празнословието не можеше да намери много пробойни, то да речем, че сега сме “демокрация” и … става страшно. Нещо не им се работи на хората. Освен като оратори може би.

“Ето Ви микрофон господине!”

Сигурно у нас се мрънка повече от колкото в най-изпадналите от корабът на цивилизацията държавици. Няма значение за какво – мрънкането е важно. А като забъркаш древната рецепта с мрънкане, плюене по всичко живо, мързел и неграмотност, се появяват портите на щастливият живот. Да де, ама не точно. Мен не ме бъркат собствените им проблеми на такива недоклатени хорица, но те някак си станаха много. Навсякъде. И търсят микрофон за да си изкажат недоволството. Все нещастни, все незадоволени, все изнудвани, все се качили на грешната ракета. Дори медиите взеха да отразяват само какво са казали хората нейде. А кой ще отрази кой – какво прави?!?

Опит за цитат

Тъй като не помня къде съм си го записал преди толкова години, ще се опитам да го дам по спомен: “Аз не виня обстоятелствата за това, което са. Нагаждам се към така съществуващите, а ако не мога – променям ги.” Хърбърт Уелс. Не случайно е умен човекът….