Активна пасивност

“Активен или пасивен да бъда?” ( това не е въпрос към член на J)

След като съм решил да бъда позитивен реалист, сега е време да изразя неразбирането си от един особен тип обществена дейност, която е толкова дейна, че чак е пасивна. Немалка част от тази “дейна пасивност” в народа е заела и телевизионното пространство, и същата част леко се деформира в онази недоволна прослойка, която трябва да намери виновен за да оправдае собствената си немощ.

Население
“В социологията населението е сборът от хора, които обитават определена географска област или пространство. За животни и други организми се използва съответстващият термин популация.” Уикипедия 2009. Нека пропуснем факта, че сме някаква висша форма на биологичното разнообразие с нашият несравним интелект, и да обърнем внимание на популацията. Когато свърши зеленото ( не ганджата, не, не ..) и водата ( да, няма К там…) популацията си тръгва, и отива да ги търси наново. С нашият си интелект ако не можем да ги съградим, е редно да можем да ги намерим,нали? Едни антилопи, едни носорози, едни ленивци могат, та ние ли да не можем? Това се нарича “адаптивност” или приспособимост, както искате. Когато на едно животно или на един човек, чисто биологически ( и физически ) не му понася местообитанието, то той го сменя. Само, че не. Има някой идиоти, които вместо да намерят начин да се справят със ситуацията ходят по новините или просто си реват, че животът не ги е уважил…
Жалостив или справедлив?
Да, има такава дилема. За съжаление. Тъй като търсим добрата новина с Благо, Марти и компания във фацебук, се усетих, че гледам повече новините по доста телевизии. И пак видях онези хора, които съдбата е наказала по някакъв начин и необяснимата човешка жажда за жалостивия поглед на другите измества чисто биологичните призиви за промяна. За каквото и да се касае, когато някой има нужда от нещо ( не само в България! ) е безумно по-лесно да опита да си го изпроси, отколкото да си го вземе. Не е ли най-нормалното нещо, когато не можеш да си плащаш тока в апартамента, който обитаваш и сте безработни с жена ти, да не си правите дете, а да се хванете на работа, да продадете апартамента и да си вземете по-малък, а не ревеш като малко дете как ти не работиш и нямаш никакви пари? Когато знаеш, че семейството ти чака дете, и си поне малко грамотен и знаеш какви ще са потребностите му и тези на семейството ти оттук нататък, за какъв хикс си купуваш апартамент за безумно много пари в бетонов възел, пардон квартал като “Витоша” в София?! Два примера, само за 10 минути. От новините! Телевизионни просяци са това, а не борци за социално равенство.
Отличителна черта на позитивната и уверена личност е, че той не вижда затворени врати, а наудачни и правилно подминати решения. Всичко е въпрос на желание за възприемане на света. А той те възприема такъв, какъвто си – когато си начумерен и зъл, как да те приеме с усмивка?!? Не мога да ги разбера хората, които чакат някой друг да им помогне по този или сходни начини – не защото не могат, а защото не искат сами да го направят! Поради тази причина не давам пари на просяци – знам много добре, че никой от тях не проси от бедност. Не пращам съобщения за сираци – когато мога, ще взема един чувал с дрехи, сладки и учебници, и няма да сложа още някой лев за някой мобилен оператор, а ще занеса чувала в най-близкият дом. Нещо, което правихме навремето в ИМКА (Y.M.C.A.). Не приемам чакането за решение! Решението трябва да се изведе и получи – прост математически принцип! Не трябва да ти се дава възможност, а трябва да си я намериш! Удоволствието да седнеш вечер със запотената чаша бира и да знаеш, че си се справил с нещо сам ( дори това да е уцелване на правилното уплътнение за монтирането на мивката ) според мен е достатъчен мотив за полагане на поне малко усилия, лично израстване и задоволяване. И задоволството, че никой нищо не ти е дал даром….

Тотална липса на блог-позитивност!

Първо да си вметна ред към биографията за публично ползване – аз съм реалист, с елементи на депресивен позитивизъм. Тоест, аз знам, че с имам една бира, знам, че тя няма да ми стигне, но я пия с кеф. Така съм намерил вътрешният баланс за себе си и се стремя да насочвам емоционалния си поток в тази насока. Старая се да се появява и по дигиталните редове на личните ми дневници, и това определя тяхното съществуване. Но докато те са плод на желанието ми за комуникация, подредба на мислите и усъвършенстване на изказа ми, то това не важи за други ( нормално ). Не е нормално обаче, че те са много…
Цел?
Всеки преследва различна цел когато създава собственото си кътче или кътчета в интернет, нали? Тоест има цел – дали ще е да обществени, икономически или публични анализи, личен дневник, тематичен блог, корпоративен блог, генератор на трафик и реклами ( спам-блог ), винаги има цел. Дали ще се търси диалог или монолог, дали ще се изливат мисли или провокират такива, дали ще се пускат клипчета от YouTube или такива от семейното тържество няма значение. Поправете ме ако греша, но целта в тези случаи означава правене на нещо, нали? Така…Само, че наблюдавам от известно време нещо, което не мога да разбера – ако БСП, ДПС или Бойко Борисов не са в политиката над половината блогове у нас сигурно ще загинат. Те няма за какво да пишат, извинявам се – по какво да плюят. Това донякъде го разбирам, но “отрицателните” блогове не спират до тук – има толкова блогове, които съществуват на базата на плюенето и отрицанието ( кое как не трябвало да бъде ). В един момент оставам с убеждението, че ако животът на някого е толкова лош, колкото го описва, то вината основно си е негова…
Щипка интернет позитивност
Какво е позитивността и има ли почва в блогосферата? Позитивността е състояние, в което виждаш светлината навън, а не крушката на локомотива в тунела, защото животът не те поставя в тунел, а ти сам влизаш в него. Ако съдя по публикациите в голяма част от блоговете, то в един тунел ( собственият им живот ) има десетки влакове, които се прескачат кой първи да мине през пишещият, докато той набира с потни и треперещи пръсти редовете си и ги пуска в “Свежо” например. Нима толкова няма интересни случки, които да се опишат? Нима толкова няма неща, които да са направили положително впечатление и да си струва да се опишат? Нима толкова няма отношения, които да се дискутират? Нима всичко е толкова черно, че безброй страници в интернет да ни заливат с неговото описание? Нима няма какво да се коментира, освен публикация от типа на “Гоце направил това”, “ДПС направили онова”, “бате Бойко казал еди-си-какво-си”, “Онзи нещастен кмет направил нещо си” и прочие, и прочие неща, които най-вероятно въобще не засягат пишещият. Има наистина няколко сериозни политически и обществени анализатори ( и други освен посочените ) и журналисти, които обосновано и качествено пишат за тези неща. Дори и да ги игнорирам такива публикации, понякога подлъган дали от заглавието или анонса на статията влизам да прочета и за поред път се налага да пускам чистачките на монитора – такова храчене настава! Толкова ли не може един път да се опише усмивка, вместо да се нарисува злоба?!
Интернет-оплаквачки
Не мога и да разбера при положение, че има толкова информационни портали, защо трябва да се копира информацията и да се добавят дребни, злобни думички за да се опише нещо станало? Ако обществото умираше, то в мрежата има безкрай безплатни гробари, които хвърлят пръст с багери. А каква е разликата между критиката и безпринципното плюене? Идеята дами и господа. Плюеш: 1) за да покажеш как може да стане по добре; 2) плюеш, защото друго не можеш да правиш. Ако блог общността е представителна извадка за общественото настроение, то ние сме загубени май…