Из думите на един мим

Първо да си вметна ред към биографията за публично ползване – аз съм реалист, с елементи на депресивен позитивизъм. Тоест, аз знам, че с имам една бира, знам, че тя няма да ми стигне, но я пия с кеф. Така съм намерил вътрешният баланс за себе си и се стремя да насочвам емоционалния си поток в тази насока. Старая се да се появява и по дигиталните редове на личните ми дневници, и това определя тяхното съществуване. Но докато те са плод на желанието ми за комуникация, подредба на мислите и усъвършенстване на изказа ми, то това не важи за други ( нормално ). Не е нормално обаче, че те са много…

Цел?

Всеки преследва различна цел когато създава собственото си кътче или кътчета в интернет, нали? Тоест има цел – дали ще е да обществени, икономически или публични анализи, личен дневник, тематичен блог, корпоративен блог, генератор на трафик и реклами ( спам-блог ), винаги има цел. Дали ще се търси диалог или монолог, дали ще се изливат мисли или провокират такива, дали ще се пускат клипчета от YouTube или такива от семейното тържество няма значение. Поправете ме ако греша, но целта в тези случаи означава правене на нещо, нали? Така…Само, че наблюдавам от известно време нещо, което не мога да разбера – ако БСП, ДПС или Бойко Борисов не са в политиката над половината блогове у нас сигурно ще загинат. Те няма за какво да пишат, извинявам се – по какво да плюят. Това донякъде го разбирам, но “отрицателните” блогове не спират до тук – има толкова блогове, които съществуват на базата на плюенето и отрицанието ( кое как не трябвало да бъде ). В един момент оставам с убеждението, че ако животът на някого е толкова лош, колкото го описва, то вината основно си е негова…

Щипка интернет позитивност

Какво е позитивността и има ли почва в блогосферата? Позитивността е състояние, в което виждаш светлината навън, а не крушката на локомотива в тунела, защото животът не те поставя в тунел, а ти сам влизаш в него. Ако съдя по публикациите в голяма част от блоговете, то в един тунел ( собственият им живот ) има десетки влакове, които се прескачат кой първи да мине през пишещият, докато той набира с потни и треперещи пръсти редовете си и ги пуска в “Свежо” например. Нима толкова няма интересни случки, които да се опишат? Нима толкова няма неща, които да са направили положително впечатление и да си струва да се опишат? Нима толкова няма отношения, които да се дискутират? Нима всичко е толкова черно, че безброй страници в интернет да ни заливат с неговото описание? Нима няма какво да се коментира, освен публикация от типа на “Гоце направил това”, “ДПС направили онова”, “бате Бойко казал еди-си-какво-си”, “Онзи нещастен кмет направил нещо си” и прочие, и прочие неща, които най-вероятно въобще не засягат пишещият. Има наистина няколко сериозни политически и обществени анализатори ( и други освен посочените ) и журналисти, които обосновано и качествено пишат за тези неща. Дори и да ги игнорирам такива публикации, понякога подлъган дали от заглавието или анонса на статията влизам да прочета и за поред път се налага да пускам чистачките на монитора – такова храчене настава! Толкова ли не може един път да се опише усмивка, вместо да се нарисува злоба?!

Интернет-оплаквачки

Не мога и да разбера при положение, че има толкова информационни портали, защо трябва да се копира информацията и да се добавят дребни, злобни думички за да се опише нещо станало? Ако обществото умираше, то в мрежата има безкрай безплатни гробари, които хвърлят пръст с багери. А каква е разликата между критиката и безпринципното плюене? Идеята дами и господа. Плюеш: 1) за да покажеш как може да стане по добре; 2) плюеш, защото друго не можеш да правиш. Ако блог общността е представителна извадка за общественото настроение, то ние сме загубени май…