Из думите на един мим

Медиите обожават драмите, но дори и това обожание трябва да си има граници

Признавам си, въреки, че не от вчера знам колко малко морал, етика и чувство за реалност има в редица български медии, този път успях да се изненадам. И то не за друго – новини по света имаше колкото искаш. Новини у нас не е като да няма. Но отразяването на “кризата” в Сливен показа и нещо плашещо – медиите у нас искат да има страх. Или не точно те, а зрителите им?

По друг начин не мога да си обясня това, което се случи по екраните и хартията. С малки изключения както винаги. Които знаят какво е да си журналист.

Нека си позволя да поправя няколко феноменални грешки:

Криза – това е събитие, което действа отрицателно в различни аспекти от живота на обществото и то с продължителен, а не краткотраен ефект в повечето случаи. Престъплението в Сливен не е криза. Това е престъпление с много висока степен на обществена опастност. Но не е криза. Драма е за взетите за заложници българи, за техните близки и приятели, сериозно изпитание е за колегите, които са били там през цялото време. Но не е криза. Войната в Либия е криза. Земетресението, цунамито и ядрената опасност в Япония – това е криза. Сливен го направиха криза медиите. Какви са им целите? Извън тривиалното “рейтинг” не мога да се сетя друго. В никакъв случай не виждам конспиративни теории за насаждане на страх, предизборни сътресения или нещо подобно. Просто това престъпление не се е случвало – за наша радост, на наша територия с изключение на един автобус преди известно време. Отразяването се превърна в нещо невъобразимо грозно по редица телевизионни канали и вестници. И не говоря за проучването на извършителя и причините, довели това да се случи. Говаря за това КАК бе отразено. Генерализирането е много грешен подход и това се учи предполагам във Факултета по журналистика. “Цялата страна трепереше” – това може да се използва единствено при земетресение на територията на цялата държава. Сливен не беше земетресение за държавата, беше такова за медиите за шир потреба, които упорито отказваха да признаят, че са стигнали дъното и продължават да дълбаят. Не можеш да си позволиш в сутрешен блок, в обеден блок, в централни вечерни новини и помежду ми, да вменяваш състояние на страх, ужас и тревоги на цяла нация. А любимците ми от бТВ явно искаха хората да повярват, че и те са заложници. За да постигнат какво? По-висок рейтинг? По-висока гледаемост, базирана на отразявенето по този начин на такива събития говори изключително лошо за целите на аудиторията.

Експертите – нещо, което изключително ме подразни. От екраните и от хартията заваляха едни “експертни” мнения, на хора, които са членове на фондации по сигурността, по изследване на сигурността, по наблюдение на демокрацията, национални експерти по сигурността и прочие, и прочие, и прочие. Само докато ги гледаш си даваш сметка, че тези хора престъпление и престъпник са виждали отблизо само през 3D очилата в киното. Но на тези хора им бе дадена думата обширно да обясняват колко прозрачен е въздуха, колко мокра е водата и колко празни думи могат да се наредят в 20 минути или една страница. Това е все едно на едно лице, с едногодишен стаж в деловодството на ДАНС например и уволнен поради некъдърност, да му дадеш думата като “бивш служител на ДАНС и експерт по пролемите на тероризма”. И да му гледаш сеира. Само, че те му се радват. Той е там и не обяснява, че вземането на заложници в този случай не е тероризъм в общоприетото понятие, а много тежко криминално престъпление, което още повече, че в случаят е преплетено с личния живот на извършителя. Той говори с едни абстрактни изречения, използва неясни по смисъл понятия и дава компетентно мнение. И какво донесоха тези експерти на зрителите на тези телевизии? Разясниха ли какви са възможните причини това да се случи, обясниха ли какви биха били действията на МВР там? Дадоха ли примери с други, сходни, престъпления по широкия свят – как са действали там например?

Само две, но достатъчно сериозни черни точки на личното ми табло за оценки. Как така имаше медии, които детайлно отразяваха случилото се, но които не те карат да получаваш нервна криза? И още по-притеснителният въпрос – защо има хора, които явно гледат и четат тези медии, които считат, че престъпленията и човешките трагедии са основната душевна храна на българския народ? И ако трябва, те ще ги доукрасят и създадат, за да има какво да излъчват. “The running man” от чичо ви Стивън Кинг. Едно към едно.

Защото колкото тези журналисти са виновни за начините, по които отразяват подобни събития, толкова са и невинни, защото знаят, че има хора, които точно това искат да видят.

Как беше онази поговорка за баницата и това кой е луд…

Не знам дали сте забелязали, но в нашата малка и мила родина има безброй информационни агенции, интернет новинарски страници, печатни издания като за цял Китай, стотици радиа и телевизиики. Нищо лошо дотук, защото информацията е нужна за кръвообращението на обществото. Но каква е ползата от толкова много и толкова еднакви журналисти?

Не знам по какъв повод, но се задълбах из всичките записани ми адреси на информационни агенци, вестници и интернет издания. И след ден – два ми се избистри какво съм търсел – различната новина. Изключвам „Капитал“, „Дневник“, re:tv, Екип, защото те не чакат някой да им поднесе „новината на Бареков“. Поне по мое мнение. От цялото търсене освен на въпиюща неграмотност, се натъкнах и на абсолютна липса на въображение – като си взел новината от друг ( нищо, че вземаш сигурно поне колкото него ), поне си направи труда да промениш малко текста. Толкова хора вземат пари за да информират обществото за това, което се случва, а те реално следят, като рибар – новобранец докато кльонка за някое младо сомче да се обърка, и веднага копират написаното от други, които реално са били на терена, реално са били там. Не говоря разбира се за политическите новини, тъй като там журналистите се избиват да предават „ на живо“. Все едно масата се интересува живо.

Отразяването на събитията, така, че да бъдат прочетени с интерес и да пресъздадат у читателя ( респективно зрителя ) онова усещане, че все едно е бил там, изисква две неща: журналист действително да е бил там и информиращият да може така да го опише. А 90 процента от пишещите из дебрите на медиите хал – хабер си нямат от правене на репортаж. Освен ако това за тях не е копиране от емисиите на БТА без да си признават, че са абонирани. „Авторските“ материали в повечето случаи са прости препечатки от няколкото „големи“ информационни агенции и телевизии, които харчат пари за да пращат хора по места и ги карат да произвеждат Съдържание. Нароиха се десетки регионални информационни страници в интернет, а съдържанието често можете да видите на официалните страници на институциите, за които пишат.

Защо е толкова трудно да се създаде съдържание? Не бива да е уникално, тъй като уникална новина у нас няма. Редно е да има собствен стил, поне няколко думи от автора, нещо, което да те накара да се зачетеш, щом си си спрял морния поглед на тези редове. Копиране, пускане, копиране, пускане. Технологична линия. Но това го няма в журналистиката.

Пример:

Източник: Дарик Радио

Община Русе, Дружество за българо-китайско приятелство „Калагия” и Общински младежки дом са организатори на Дните на китайската култура, които ще се проведат от днес до 25 юли. Поводът за инициативата е установяването на 60 години дипломатически отношения между България и Китай. Честването ще се проведе със съдействието на Посолството на Република Китай и Министерството на културата на Китай.

Какво ми прави впечатление? Новина, която със сигурност е взета ( копирана ) от някъде, най-вероятно официалното съобщение до пресата. Няма нищо, което да обясни къде ще бъдат, какво ще съдържат, кои ще участват, няколко думи за организаторите. НИЩО! Копиране и пускане. Мога още една новина подобна от същият източник да дам за пример, но я пуснах във facebook защото бях потресен от интервюто, от липсата на анализ, а простото преразказване, от непроверяването на източника преди да бъде цитиран. Много голям и кофти минус в моите очи за медията от бул. „Дондуков“, която иначе много уважавам.

За какво са ни толкова журналисти? За да синтезират официалните съобщения на институции и организации ли? Защото ако ме интересува какво ще прави община Русе ще се абонирам за RSS емисията им, няма да чета по медиите. Затова ли учат толкова години в Журналистическият факултет? Да цитират добре? Поне да се научат да преразказват. Какви мотиви карат работодателите им да ги държат на работа? Аз сам за по десет минути на час мога да списвам така цял информационен поток в подобен сайт. Сам. И защо са ни толкова журналисти тогава?

послеслов: Това е първата ми публикация, написана, редактирана и публикувана през Windows Live Writer. И определено съм много доволен и ще повторя!