Из думите на един мим

Имам един проблем – мразя да се карам. Ама много мразя. През годините си изградих поведение на неконфликтна личност, поради простата причина, че установих на собствен гръб колко по-добре е да няма непрестанни конфликти, било то с близки или колеги. Да, ама не…

Развитие на конфликта

Колкото и да ми е мъчно понякога, се старая да съм открит с хората и да прескачам моментите, където се скарваме, защото сме си премълчали разни неща. В бързината през деня пропускаме нещо да си доизясним и остава един мътен спомен, който като нищо може да се превърне в семето на раздора. Много мразя ей-такива малки нещица от ежедневието, които не се изглаждат, не се дообясняват, а стоят като дрипа на полата на домакинята на Виенският бал, които после цял месец се коментират по пресата. Дори и да намекваш и да казваш тактично, че нещо според теб не е наред – полза никаква, все едно говориш на тапициран паркет. Да, ама и аз съм човешко същество, и когато не се разбираме с някого, си образувам нерви. И това е голяма грешка. Дали когато говоря с колегата на работа, дали когато обсъждам с жена ми кой да качи количката и кой багажа – винаги е грешка да се ядосваме. Има случаи, когато скандалът е предизвикан от импулс – нямаш време да се обясняваш, но има такива, за които причините се наслагват, и наслагват – като наноси мръсотия в Перловска река.

Добре, има го. И какво правим после?

Това ми е било основен въпрос винаги. Дали след като съм намеквал на колега нещо със седмици, той не е разбрал и сме се скарали накрая, дали след като съм казвал нещо на приятел няколко пъти и той накрая не ме е послушал или дали след като започвам спор с жена ми отново – след 2 годишна пауза, няма значение. Винаги след скандал съм се чудил – и какво следва? Да, защото аз приемам конфликтите за нещо неминуемо, но по възможност – нещо, което мога да избегна. Но когато се случи – какво правим после? Дали се гледаме под свъсените вежди няколко седмици, докато трудовият процес не ни върне в някакво нормално русло на комуникация и взаимодействие? Дали си говорим, колкото да не забравим, че се познаме? Дали заради детето, секса и общото домакинство не остава назад някъде този конфликт?

Понякога съм се проклинал, че толкова се ровя назад в подобни случки. Но докато се опитвам да не допускам конфликти, трябва да се опитвам да се измъквам от тях. Въобще, емоцията е много лош съветник понякога, и това е един от тези моменти. Тези спорове и караници, които са можели да бъдат избегнати, но не би..Винаги се чудя как да изляза от такава ситуация, винаги се чудя според човека какви ще са последствията, дали да слагам още един филтър на приказките си с него, дали не е случайност… Въобще, винаги се чудя дали се скарах погрешно и дали си заслужаваше…

“Моето си дневниче” Петър Ванев – Pierrot 2009

Какво ли ще е това, което е хем е голям, хем е таен, че на всичкото отгоре е и семеен дневник? Понякога ми идват едни такива щури идеи, с които се старая от една страна да подобря семейният живот и общуване, а от друга – да избягаме от шаблона на нормалното семейство ( проста работа, проста вечеря, просто Слави, тиранти с потник и прочие ). Има вече една такава – за един календар на щастливото семейство, но за нея друг път…Сега в стаята на тайните…

Дневник

Идеята е стара и ясна – записваш нещо лично, между две корици, на бял лист. Нещо, което е между теб и този лист. Нещо, което ти помага да укротиш демоните си, да се върнеш в реалността, да запазиш словестна картина на усмивката или сълзите си. Защо се пише дневник? Често поради причината, че искаш да запазиш емоцията или че няма с кого да я споделиш. Май по-скоро второто? Споделянето с неодушевен предмет ( дневник ) показва няколко неща: или няма с кого да споделите, или обичате да четете и организирате мислите си, или пък изливате второто си аз, което няма лице пред другите хора.  Какво би накарало мъж и жена да си водят отделни дневници, че накрая да ги споделят?

Таен, семеен, че и голям?

Това не е вибратора на жената. Не е и листа със залози на съпруга. Не е и средният разход на Пасат_а. Това може да е дневника. Невероятно интригуващото е, че колкото по-близки стават два души, колкото повече работа/деца/приятели/хобита се появяват, толкова повече неща се спестяват по конюнктурни съображения в отношенията помежду им. Когато вместо да се чудим колко сме щастливи, че можем да си споделяме така, се превръщаме в пресметливи старчета, които изчисляват необходимостта и полезността от казването на няколко прости думи. И складираме едни такива леко неприятни емоции, инсталирани недомлъвки, недоразбрани фрази и изкривени усмивки, които избухват в един миг. Но преди това леко, леко, много леко капят отрова в семейните взаимоотношения. 

Идеята

Както повечето странни идеи, и тази ми дойде някак си без да искам, без тя да иска и остана няколко мига във въздуха между ушите ми напълно неразбрана и леко непоносима. Почти като вогонска поезия. Смятам, че ще влезе в приложение обаче, но какъв ще бъде резултата? Същността е: сядат двамата съпрузи и вземат по един халфаджийски тефтер за 2 и 20 от книжарницата. Съвсем ясно и отговорно се заявява от всеки целта – в дневника се пишат изключително лични емоции ( положителни, отрицателни ), които поради една или друга причина са били смотани в нечии прашен ъгъл на ежедневието и вечерта стоят там, вперили кух поглед в темето ни. Дали ще опише жената разочаровението от бързото свършване на мъжа си, дали той ще опише колко органически мрази онази тъпа нейна братовчедка, дали тя ще напише, че си е премълчала поради (еди-си-каква-си) причина да му се противопостави на решението да унищожи хола с това канапе или той да напише, че не знае защо е премълчал да й каже в лицето, че детето не се гледа точно така. Дали тя ще избеснее с нями думи на неговото пиянство или той ще се бунтува вътрешно на поредния отказ да опита анален секс. Дали той ще напише, че е трябвало да я вали и поощрява повече заради нейната инициатива да отслабне, но не е, или тя – че е удивена и щастлива как спокойно може да излезе на бар, а той да гледа детето без да се притеснява, но е забравила да му го каже. Няма значение. Важното е всеки да знае каква е целта. Обща цел. Важно е всеки да знае, че дневникът на другия не е заключен, но той няма право да го чете. Доверие. Важно е, след един период от време ( 1, 2, 4 месеца – срок, колкото да не загуби напълно актуалност записката ) да седнат двамата и да прочетат основни ( или всички ) техни записки един на друг. И да ги приемат. Диалог и отговорност. Важно е да не се обясняват после един на друг като баби на пазаря в сряда сутринта, а да приемат гледната точка на другия, защото е негова. Компромис. Важно е после да няма какво да напишат повече….Ние смятаме да опитаме

Това е като един букет за жените и една топла бира за мъжете, но това е и живота. Комплексирани и глупави мъже, както и страхливи и безийдейни жени да не четат – файде няма да има.

Колко пъти някъде където има стоки, Мъжът взема едно решение, а Жената – тихо промърморва нещо противоположно, което М категорично отрязва. Касата – плаща се. След седмица у дома – М влиза гузен в кухнята, носи празна чаша бира, напълва я бавно и някак си обречено от пластмасовата бутилка в хладилника, обръща се и сякаш от преизподнята се чува шепот – “Права беше. Нищо не струват.” и се понася обратно към мача по Диема. Все повече М се натъква на нещо много странно, което реално си е било част от ежедневието му винаги, ама той като Председател на Племенният съвет на Приматите чак сега разбира – Ж е доста често права. Е, за онези вицове за мутресите и русите жени – и тях ги има. Но М доста късно осъзнава реалността за съжаление. Вследствие редица случайни или не толкова фактори, М вижда, че Директорите са основно други М, а отдел “Планиране” – пълен с Ж. И се замисля почесвайки се на балкона, докато си дръпва леко от никотиновият боклук и бавно отпива от домашарката.

Това не е ода за превъзходството на Ж над М, щото базовата поза е обратна. Просто съдя по мои и на другарчета случки – Ж през голяма част от времето си вземат правилни решения, но през още по – голяма част от времето не могат да убедят М, че това не е празнословие. Което всъщност е и основният проблем – липсата на достатъчно воля и методи за аргументация от страна на Ж, както и разбира се – на достатъчно желание за изслушване и замисляне от страна на М. То е лесно да слушаш новините и да мислиш за работни срещи и проекти, но не вреди от време на време да се заслушаш в мнението на Ж. Спонтанният въпрос към Ж има два възможни ефекта – на онзи със тъпият поглед и обърният гръб няма да обръщам внимание. Та, Ж отговаря както майка я е родила – може после да се хване за устата, но доброто е сторено. Доста често ми се е случвало така да избирам дрехи и аксесоари – питам директно продавачката или клиентка в магазина, и досега не съм грешал. Но никога не съм пропускал да попитам и “Защо?”. Има два ключиви момента – да попиташ Ж като покажеш, че те интересува мнението й. Просто е, защото Тя винаги усеща когато я слушаш като обедният блок на Хоризонт. Второто е, мнението на Ж да е конструктивно, смислено и упорито. Замислете се драги М, колко пъти Ж Ви е правила отметка, че това не е добра идея – не само за покупка; но не е имала достатъчно жалание и думи да се аргументира. На мъжа му обяснявай остро и използвайки смислени думи, а на жената – с краен резултат. Биология, какво да я правиш. Значи, на един М трябва да му се обясни защо неговото решение не е най – правилното, къде греши и да му се потрети. М от своя страна трябва да изслуша, да претегли и осмисли ( важната част – режисьорът се изпотява от напрежение! ) и тогава да отговори. Ж има склонност да вижда в детайли неща, които ние никога няма да видим. Но няма нашият инат да ни ги покаже.

Хей, дами! Бъдете по – упорити и по – конкретни в съветите си! Колеги – слушайте жените си, ако не Ви харесва мнението й – кажете защо, а не сумтете. Много просто.

Като се сетих за този образ, не си го представях за мъже. Да, ама не.

Образът е много смешен, изключително жалък, и притежава неописуемо гротески словоред. От кой ли булевард идва?

Изначално нямаше нищо странно в чалгата – това беше стила на мутрите, песните на босовете и баладите на новата младеж. Такъв свят беше тогава. Беше просташко, с по две думи се описваха цели любовни връзки, и с по една – сексуални желания и алкохолни безметежни нощи. И това беше, нямаше други действия на лирическият герой. А тогава учениците искаха да карат черни баварци с тъмни стъкла, а ученичките – да ги плющят на капака на бавареца. Но както става с всичко в този свят, и чалгата еволюира. И от чалга се прекръсти на фолк, сиреч народно. Грам не виждам, което му е народното в краденето на сръбско-гръцко-турски песни, но сигурно съм дълбоко невеж в дълбините на естрадната порнография – сиреч “чалготека”. Друг път ще се блъскам главата с този термин. Стана поп-фолк. То сигурно щото тъжния образ на поп сцената – Владко Ампов, се наведе и пристана в Димитровград. Лошо няма.

Само, че докато ние пораснахме и спряхме да слушаме за “баджаци-матраци”, то от стил чалгата се превърна в начин на живот. И стана страшно, грозно и повсеместно. После защо тийновете не знаят кой е тоя със статуята на Попа, ама знаят на Василка кога е концерта!

Преди време по никакъв начин не можеше да разбереш кой слуша чалга, за разлика от феновете на death metal групите например. Но с годините това се промени, и със стремежа на чалгата да стане популярна музика и нейните изпълнители да имат положителен социален образ, слушателите мутираха и те. Модерно е да се носят крещящо несвързани дрехи, които да те правят разпознаваем. Разпознаваемите хора са или “Звездите” или “Никой” – Мики Рурк или Нищо Никакъв мога да ги разпозная с точността на шампион по дартс. Какво пък чак толкова ги отличава от другите хора? Стила им? Липсата на стил по – точно. Няма как да объркате комбинацията от дрехи, носеща заряд на последна колекция дрехи за коминочистачи, и провлаченото мляскане на дъвка – за низши и висши форми на homo chalgatropolis. Музиката възпитава, но “Ч” възпитава един кръчмарски манталитет, театралничене “Син Сити у лево първата маса” и въобръжение, колкото на Евгени Минчев деколтето. Също така нищо друго не може да изкара от мода високите кожени ботуши, от носенето им със затъкнати дънки ( с орнаменти като китайски храм ), и обрисувани със различни пошли рисунки. А, и тока не е като на Кели Озбърн, а тънка безвкусно изкована колонка. Другото, което отличава homo chalgatropolis от мислещите същества е липсата на каквато и да е идентичност, граничеща с грозота. Все пак трътлеста ученичка, с вид на рекламно лице на 60/40 ( свинско/телешко ), с гол пъп, и розава фланелка с щампа да се поклаща нежно под ритъма на “Все го лапам на неподходящи” е просто идентичност в простотията. А и докато си чакаш дългото кафе преди работа и чуеш зад теб писклив глас да се провиква “Ама муцка, видя ли какво направиха наш’те по Пинка снощи?!” (който не знае – Pink е сръбският еквивалент на Планета, и е истински турбофолк канал) направо се питаш кои са наш’те и кои сме ние?!

А понеже споменах и мъжките представители, за тях ще поговоря друг път…