Из думите на един мим

Има нещо, което движи биологическите единици повече, от което и да е гориво или мотиви. Има нещо, което прави живият човек безумно по – различен от дървото в парка.

Има нещо, което кара хората в момента, в който го почувстват да потръпват.

Има нещо, което привежда хората в агрератното състояние Живот.

Емоцията.

Вредно

Някога ме учеха, че емоциите са вредни. Показването на емоциите пред другите е визуализация на заниженият самоконтрол. Редно е да си стегнат ( като английски костюм на колежанин от 19 век ) и да не демонстрираш пред другите вътрешните бури и желания. Демонстрацията на чувства, движение на мисълта чрез тялото, израз на душевният огън чрез думи и телодвижения…всичко това не е редно, ако искаш да си сериозен. Да, може би. А може би не.

Как?

Емоцията е нещо мъничко, което движи един голям двигател, наречен животът ни. Дали емоцията ще се изразява чрез цветовете на разцъфтващото цвете на любовта, дали чрез агресията при преодоляването на поредната преграда за изпълнение на служебните задължения, дали чрез, като по детски, непокварената радост от шумящите водни потоци на шадравана, дали чрез реденето на смешки – като уникалният Камен Донев, по време на приятелски запой под сияйната луна. Няма значение. Тя се проявява. Всяко нейно прикриване под повърхността на едно сериозно лице е грешка според мен. Да се придържаш към някакви норми само за да си част от тях е непростимо. Има кога наистина трябва да държиш завързани и прибрани връзките на обувките, да. Но не винаги.

Осъждането

Има много начини един човек да се научи да си ограничава изразяването на емоциите с цел постигане на някакъв статут на сериозна личност. Няма нито един ( или поне аз не знам ) такъв, който да превръща сериозната личност чрез емоцията в човек. Защо следва да е толкова странно, когато се радваш искрено и се смееш от сърце, че следва да те гледат осъдително и с примирение като стар и патил войн – млад войник на полето? Защо, когато пееш от сърце, защо когато се усмихваш безпричинно ( онази тухла, която падна на главата ти миналия вторник на пресечката с кварталното магазинче посред онзи голям вятър не е причина… ) ти си малко странен и те гледат несериозно?

Безпричинно

За проява на емоцията не е необходима причина. Трябва да е налице емоция. Трябва да е налице сърце, със такта на което тя да тупти. Не бива да се стои на пейката сред тълпата, да се гледа в една точка, насред веещият се дим от догарящата цигара и да се играе ролята на паметник на целомъдреността. Не бива да се укорява викащото и тичащо дете, защото „Така не бивало!“. Не бива да се спотаява изригващият дъх на смеха и поразяващата светлина на усмивката за да бъдем сериозни. Не бива да се търси причина, която да доведе до онази отнесена като лист от глухарче на крилете на любима песен усмивка, която значи нещо за Вас, но не и за околните. Когато видите такава, не я поглеждайте странно, а се усмихнете и Вие. Емоциите май са създадени за да бъдат изживявани, а какво преживяване е ако го запазиш за себе си като срамен спомен от напиване през оново жежко лято на Шкорпиловци през ваканцията преди седми клас? Гледам как хората се срамуват да бъдат себе си, защото се страхуват от реакцията на другите, защото преживяват собствените си действия през призмата на носещите обществото ни дорийски колони. Не бива. Емоциите следва да се живеят. Следва да се пуснат на свобода. А техните криле са крилете, които показват, че можем да летим. Май не бива да се стои като масивно нищо на спирката, а тихо да се пее вашата песен, която се носи от малките пластмасови слушалки. Причина за Вашата усмивка може да стане само Вашето съзнание, не моето.

Диалогът е много трудно нещо. Много. Може би го съзнаваше. Тя имаше проблеми в комуникацията с онази от деловодството, а колегата в стаята до ксерокса хич не беше на кеф преди малко. Изпитваше трудности да намира точните думи, без да дава път на напиращата злоба и дребното заядливо говорене. Не знаеше защо го прави, а и надали и най-добрият лос-анджелиски психиатър би й отговорил еднозначно. Не можеше да намери време за всичко, което трябваше да свърши, камо ли да й остане за нея, а още повече за Него…Защо?

Имаше нещо сбъркано. Нещата не се развиваха така, както трябваше. Диалогът не вървеше. Той си искаше своето, а получаваше само ругатни, мъмрене и удари. Не можеше да разбере защо е толкова трудно да се държиш като човек в едни човешки взаимоотношения, а трябва да си изливаш нещото, наречено „злоба към света“ върху другите? Защо трябва да прибягваш към инструментът на страданието, наречен камшичен удар с ръка? Защо въобще трябва да има болка? Той не я понасяше. Ненавиждаше я. И болката, и Нея. Винаги когато му се приискаше нещо, вместо да му се обясни като хората, че не става, получава болка. Не го ли разбираха? Тя не го ли разбираше?

Не можеше да му обясни какво не й харесва у него. Винаги я избиваше на агресия. Винаги си мислеше, че може някак си от само себе си да се случват нещата. Някак си Той да разбере, че не биваше да зависи от Нея, тъй като Тя бе слаба и нещастна. Слаба, като стръкче изсъхнала трева срещу водопад, и нещастна…Толкова нещастна, колкото може само Тя да се направи. Тя имаше проблем с комуникацията и не можеше да го обясни това на Него. Не защото не знаеше как – а Тя май наистина не знаеше как, а защото Той нямаше да я разбере. Той никога не го правеше, не знаеше защо. Тя искаше той да не беше такъв, но не можеше да приеме действителността. Не беше готова за този род взаимоотношения. Не беше готова да му се моли. Не беше готова да внимава и да показва нещо друго, освен егоизъм. Особено към Него. Защо?

Когато поискаше нещо винаги получаваше отрицание или му се даваше със бързина, присъща на песъчинките в пясъчника, които отлитат като се появи онзи лош вятър. И с желанието да се оттърве от Него, защото Той беше там насила. Той не смяташе така, разбира се, но никой не го питаше. Чувстваше се малък. Чувстваше се виновен. За какво? Е, това е сложно. Нима Я е наранил като се е появил в животът й? Не, Тя го погледна с такава любов първият път…Любов от пръв поглед, нали така му казваха? Тогава какво не беше в ред? Тя беше толкова нежна отначало, че Той реши, че това ще е жената на животът му. Че ще Я обича вечно. Че желанията му ще бъдат общи желания, че Неговото време ще бъде и Нейно. Че желанието му да живее, животът, който имаше, искаше да го прекара с нея. Да играят на безкрайната разграфена шахматна дъска на животът, и Тя да бъде до него. Да играе и да се смее с Него. Като Него. Тя не го ли разбираше?

Тя страдаше, защото Той страда. Но някак си това оставаше в дълбините на подсъзнанието й. Караше му се постоянно. Държеше се с Него все едно й пречеше. На Нея. А май не биваше да е така. Държеше го изолиран от приятелите му, защото знаеше, че отнякъде му идва злобата и се държи лошо с тях. Подозираше, че Тя стои в основата на това явление, но беше прекалено слаба за да намери сила да го промени. Подозираше, че това ще й се върне тъпкано и ще си скубе посивелите коси след години, но нищо не можеше да направи. Той я дразнеше с всичко, което правеше. Хаосът, който правеше. Вниманието, което изискваше. Дългите безсънни нощи, в които тичаше из малкият панелен апартамент, не чуваща тишината на заспалите птици навън, а чуваща само неговите викове. Вече не чуваше дори ромонът на капещата мивка, а тътенът на неговите стъпки, които идваха. Към Нея. Тя живееше вече този живот сякаш на сила. Приятелките й се отдръпнаха от нея на тези тема, защото не я разбираха. Или не можеха. Знаеше, че щеше да се обвинява някой ден. Някой ден, ако разбере. Защо?

Когато протягаше ръце към нея го правеше с неговата неподправена любов, но … Винаги получаваше някаква странна смесица от злоба, примирение и желание да свърши бързо. Той не искаше да Я тормози, да Я притеснява. Знаеше, че Тя иска да му угоди, да е добре, да е задоволен винаги, но защо това някак си с всеки изминал ден ставаше все по-трудно? Желанията му бяха първични – да, игрите му бяха непринудени – да, смехът – истински, сълзите – изгарящи, а целта в животът – напълно тънеща в мъгла и неясна. Дали това беше проблем? Дали Тя не очакваше един готов за животът мъж, който да не е тормози и да й помага с боклука и да вдига канапето, когато Тя минаваше с прахосмукачката отдолу. Дали Тя не искаше да прескочи този етап от комуникацията помежду им и да се получи „ей така“? Той не съзнаваше това. Той не откриваше смисъл. Той имаше два рецептора на този етап от животът си – болка и радост. Гладът му бе постоянен спътник, но това бе разбираемо. Някъде вътре в себе си, някъде в слабите си гърди усещаше, че сърцето му биеше с тънка и леко зарадаща се неприязън към това, което се случваше. И знаеше, че ще дойде момент, в който нямаше да му пука. И за Нея нямаше да му пука. Но не мошеше да го разбере още. Затова преглътна поредният шамар по дупето и се хвана с две ръце здраво за люлката и не можа да разбере…Засега. Майка му щеше да разбере какво е трупал. Засега беше само на 3, но щеше да порастне.

Драги родители и приятели, може да смените Тя и Той както си искате. Не позволявайте този диалог да тече между Вас и Вашето дете. То е дар. Животът не свършва с него, но за него тепърва започва. Сеете ли с неприязън, няма да получите цъфнали лилии. Обичайте и уважавайте децата си, защото те ще порастнат. Тогава ще е толкова късно, че даже ще е късно за да угасите лампата в мъката си, чудейки се къде сте сбъркали…Да, знам, че го знаете.Знам…

“Тоалетната ние си я правим, не чехите….”

Били сме зле казват. Може.

Били сме страна с упадъчни норми на поведение пишат. Може.

Били сме страна с ширеща се престъпност и корупция. Може.

Били са хората откачили вече. Може.

Били сме невероятно по-зле от която и да е западна, че и източна, държавица. Може.

Я сега да видим какво ще кажат ако сложим картата на света, червената точка „Вие сте тук“ и собственото си поведение…

Сравнението

Неправилно. Неприемливо. Погрешно. Сравнението на България с другите страни трябва да става по критерии, по които можем да се сравяме, а не по техните идеали, принципи и бит, тъй като ние – ако някой не знае, сме толкова в Европа, колкото ( почти ) в Азия, така, че какво го мъдрели и правели англичаните и хАмериканците например, по никакъв начин не бива да ни е пътеводна светлина. Можем да им подражаваме, доколкото уважението към другите, самоуважението чрез държанието си и общественият морал, са неща, които трябва да се копират. Примерите, които заливат възприятията ми отвсякъде са от къде на къде по нелепи, поради една причина – повечето хора, които реват като настъпани от тиранозавър ( простено ми е, току що изгледах трилогията по романите на Крайтън ) не си мърдат реално пръстите да променят нещо.

Примерите

Знаете ли защо не могат да ни разберат на Запад според мен? Защото те когато кажат „Не е редно да се прави така“ май не го правят. Вие знаете ли такива случаи? „КАТ вземат подкупи!“ и хората, които го казват са първите, които бъркат у джеба да изкарат някой лев, че да им се размине. Няма нужда да се учат правилата за движение, тъй като България е корумпирана, нали? „Администрацията е мудна и корумпирана“ – и следващият път бързичко се тичка при някой познат с бутилка виски за да ни се оправят по-бързо документите. Няма нужда да се виси по опашки, тъй като така не става у Българията. „Градовете ни са мръсни, защото никой не се грижи за тях“ – и когато си поизпушиш цигарката я мяташ през джама на Голфу, или като си обелиш дъвчицата въобще не си правиш труда да дириш кошче, или да си вдигнеш найлоненото пличке, което палаво бяга между краката на пешеходците. Защото у Българията никой не пази чисто, нали така? „Децата са видиотени и ненормални, родителите за нищо не стават“ – а когато Нашето сладуранче-барборанче счупи стъклото на колата на съседа, хипер притеснени го питаме дали не се е наранило, нали, щото моето си е мое. „Шофьорите у Българията са ненормални и войната по пътищата вилнее като полудяла“ – обаче като мога да мина на червено, да секна пътя на тази млада майка с тази количка или вдигна 100 на 6000 оборота по тази уличка – няма проблем, нали?

Разбирате ли докога мога да изреждам подобни примери? До 36 в шестък. И няма да ми омръзне. И защото не е точно така.

Дали?

Един път писах за черногледството на нацията. Сега е ред на нейната пасивност към желания прогрес. Няма идеални хора, няма идеални народи, няма идеални общества. Недейте да си правите илюзии, че на Запад, Изток, Юг или Север в боклука им има рози, по улиците и магазините се целуват, няма корупция и престъпления, има всеширеща се любов, уважение и търпимост. Но масово е така. Защо това не се отразява и у нас? Нямам предвид като поведение, а като реакция на хората. Защо се отразяват само негативите, а не се поощряват положителните реакции?

България 3.0

Заимствам заглавието от блога на мой добър приятел Свилен Димчевски. Надявам се да почерпи за което

Значи…има ги и тези нещица от живота у нас. На седмица имам по един или два пъти, когато шофьор не спира и не ми прави път с количката. А и не само – и с багаж когато съм например. В много редки случаи магазинерите не се обръщат към мен на „Вие“ и не ме поздравяват. В последно време, когато правя рекламация ( колкото и рядко да се случва), не се настройват против мен, а приемат забележката ми и ми връщат или парите, или заменят стоката. Не се сещам да е имало случаи, в който да се наредя на опашка, да чакам пет часа ( например ) и да ме посрещне озлобената очиларка ( странен административно-биологичен вид, виреещ само у нас ). Не се сещам да съм давал пари на пътен полицаи, ама то е сигурно защото има едни разноформени такива нещица, дето ги спазвам. Не се сещам да съм търсил връзки за издаване на копие на акт за раждане например, защото се интересувам как стават нещата и как да процедирам.

Защо?

Моята проста тайна е, че подхождам към другите така, както искам и те към мен. И шоу и ужас – това работи! Не вярвате ли? Пробвайте някога….

Когато станеш със задника нагоре сутрин, когато усмивката ти се появява на лицето само в любимата мазна чалгофония, когато уважението ти се изчерпва с това да се прекланяш пред поредният телевизионен идиот, когато умишлено държиш общата си култура в рамките на лист А4 изписан с шрифт 96 ( може и удебелен, за да е по-весело ), тогава не се сърди, че си задник, животът ти тече гнусно и „нащата няма да се оправят“. А се сърди на себе си, че псуваш държавата си, че мирише на писоар докато уринираш отгоре й пушещ евтин тютюн и пиеш изветряла бира. Друго няма да получиш…

Какво значи „компромис“? Символ на примирение или прегазване на собствените си житейски постулати? Не, не говоря за онези компромиси, които правим като пускаме онзи наглия с голфа да мине пред нас, ниго, че замълчаваме на явно цикличната деловодителка в някоя учреждение. Говоря за Онези компромиси. Които правим с нашето безценно самоуважение заради нечие чуждо уважение.

Настояще и минало

В един етап от животът си, попаднах на следният казус – да го бъде или аз да го бъда. Да го бъде ли моето отношение към хората, които се държат с мен като със стена или просто да оставя ленивото течение на тъмният Дунав да отнесе приятелството ни като суха есенна съчка и да остане едно вежливо познанство. Ако въобще остане нещо. Не крия, че съм влагал може би не достатъчно, но какво е достатъчно? Отношенията не са ли обмяна на флуиди, от онези, които на аромат наподобяват тези между мъж и жена, потен чаршаф и обидно захвълено одеяло, но не съвсем? Да, необходимо е да обичаш приятелите си. Но дали е необходимо да обичаш, когато си приет за даденост или когато хората се изменят?

Невъзможно твой

Има приятелства, за които си струва да се бориш. Има хора, които си струва да запазиш близко до себе си, но не на всякаква цена. Има хора, които са били изтрити от близките ти като евтина хартия в разгорял се планински пожар. Има и такива, заради които анонимният пияч, в онзи тъмен ъгъл на бара, след като му разкажеш историята си, би отбелязал с тънко хълцукане, без да се интересува от отговора ти – „Смятай значи, какъв приятел ти е бил! На мене значи целият вход са ми приятели бахти….“. Ти ли принадлежиш на приятелят си или той на теб? Ти ли трябва да правиш компромиси с действителността или той?

Само твой

Компромисът като фактическо поведение е знак за личностно извисяване, но като линия на поведение – светещ в тъмна нощ символ на лична слабост. Както не веднъж съм споменавал мисля, комуникацията му е майката. А когато не може да се комуникира, е чини се по-добре дори разговор да не се отпочва. По-добре кимни за поздрав и си запази нервите за някой, на когото му пука. Ако всеки хабеше толкова нерви, колкото в запазването на приятелствата, за да ги печели, то само приятели по таз` земя ще ходят! Убедил съм се, че компромиси с миналото не са невъзможни, даже в един случай ( единствен засега, но какъв! М. ти си знаеш откриваш неподозиран силен и личен приятел, който се появява именно там и когато е необходим. Почти като Гандалф, ако си позволя тази аналогия. Предстои втори опит, за които тая същите надежди.

Въобще, на кого му пука?

Ето това е въпросът! Ако на теб ти пука – това е хубаво. Ако на другият ( ще ме прощават дамите за мъжкият род, визирам и тях, но безтелесното „ако на то му пукаше“ не върви ) му пука за теб – добре за двамина ви! Но, ако само ти се пукаш, като русенска пейка насред ветровит януари на брега на Дунава…е, полза няма. Никому. Да говориш с приятелите си за това, което налага да правиш компромиси е висше изкуство, което се приема май за най-долна ерес или на никого не му пука. Аз лично смятам да не правя компромиси с това, което е непростимо, да не приемам това, което ми се струва неприемливо, да се мъча да го казвам, и да знам, че аз съм чист. Защото е по-добре неразбран, отколкото нае…вие се сещате.

“Най-сладката целувка” Петър Ванев – Pierrot 2008

Всеки има нощи, когато сънува кошмари и се буди рязко с леко подмокрен поглед и вижда една жена до себе си. Тази жена ще бъде там и когато усетиш полюцията, когато се събудиш с усмивка или просто се ставаш за работа. Целуни я…

Свикнал си простотиите ти да не се помнят много-много и не си даваш много зор да коригираш това. Е, на следващата Коледа ще има някой, който да се избъзика с теб. Някой който ще е с теб и следващата Коледа и помни „какво направи миналото лято“…

Хубавото на секса за една нощ е, че е набързо, за един път, без да искаш много-много, с презерватив ( държиш мноооого ) и на тъмно. Отвикни, защото другата седмица пак ще ти се прииска и ще трябва да се обърнеш към същия човек. Без презерватив и ще трябва да се доказваш.

Това, че ти слушаш Ронан Хардиман и Кланад, а тя Преслава и Ивана, не преви теб уникален и велик, а нея – не. Уважавай това, което уважава тя, защото когато Хардиман умре, тя ще е до теб.

Ти си имаш твое мнение, твой светоглед и смяташ, че това е Оста на света. Компромисът не е лоша дума, диалогът е хубаво упражнение, а навеждането на главата понякога не е символ на слабост.

Ти си Баща и умираш да покажеш колко много знаеш за Живота, Отношенията и Всичко Останало. Не пич. Ти си родител и разклати млякото по-добре. Когато дъщеря ти или сина ти дойде при теб събота следобед, когато гледаш мач от „Анфийлд“ с потна бира в ръка, зададе въпрос за нещо, което го интересува и ти…спреш звука и се обърнеш да отговориш, тогава си Баща. Сега изхвърли памперса ако обичаш, че мирише.

Усещаш, че „Rehab” на Риана ти влиза по-надълбоко от нормалното? Това няма нищо общо с темата, но и на мен ми влияе адски силно. А и проверявам дали следиш какво пиша ….

Настроението ти сутрин е според агрегатното ти състояние – трезвен, пил, недоспил или недоспал, недоебал, преучил или преГледал аниме снощи. И всичко се върти около това. Точно нищо не се върти около това. В 0630 като чуеш лекият напевен глас на дъщеря си, която си играе с чорапа или доловиш уханието на кафето, което ти се поднася с целувка, осъзнаваш, че Светът е Онова Нещо, което вече не се върни точно около Онова в горния абзац….

Усещаш, че мисълта ти тече на такива честоти, че няма как да бъде споделена? Усещаш, че чувствата ти са нещо объркани и не знаеш къде се намираш? Попитай! Бонус на това да си женен е, че винаги имаш Психолог/Приятел/Критик/Душеприказчик насреща си….

Смяташ, че като танцуваш невероятно и можеш да свалиш онази с дългата руса коса на бара си Царят на Вечертта. Тази вечер. А утре? Пак ли ще си Цар докато чистиш с мопата или на следващата сутрин, когато изхвърляш боклука? Не си сам копеле…Вече не…