Из думите на един мим

“Оставих им личната карта и им казах да пратят акта. Това е.”

Избраният за ръководител на община Сливен в Република България Йордан Лечков пред вестник “24 часа”.

Знаете, разбира се, за какво става дума. За едно безумно клиширано нарушение по ЗДП. Само, че тук не е толкова нормално, тъй като онзи, който закова първият пирон в ковчега на Клинсман и Матеус преди 16 години, сега показа голям хубав среден пръст на полицията. Този, който е избран да ръководи областен град и да бъде отговорен политик и фактор в българският футбол, ясно показа как ( според него ) трябва да се държат тези под него – нормалните хора. Кметът на Сливен, Йордан Лечков, показа какво значи да се държиш като дерибей, като в едни отдавна забравени времена.

“Аз ли съм най-големият бандит, че мене сега….”

Това, господин Лечков, е доста глупаво. Има закони, които важат за всички. Има полицаи, които следят за спазването на различните закони. На служителят на Пътна Полиция не му е работа разплитането на случаи с източване на ДДС или еврофондове, че да е длъжен да чува тази реплика.

Огледалото на безочието

Лицемерието и наглостта обаче на господин Кмета на Сливен са достатъчни. Няма да коментирам под каквато и да е форма действията на колегите, нито на Лечков тогава на пътя, поради простата причина, че не съм бил там. Така се старая да се разгранича от доста други словоблудци, които редят мастило под формата на “така не можело да реагират полицаите, така и така е трябвало да се направи…”. Дървени философи, които са социално активни на електронна хартия само… Предостатъчно такива има за нашите скромни 111 хиляди квадратни километра, че да се бутам и аз.

Истината, която на много малко места бе точно показана е според мен следната – -“Уважението към полицията не се печели със законодателни промени.” Росен Босев, Капитал, 23.03.2010г. Съгласен съм, че уважение се заслужава, печели и гради. Но има една категория хора, които са длъжни и да го демонстрират. Към тази елитна група хора спада и въпросният футболист. Който се държи по брутално най-грубият начин. Като онзи друг Мъж от преди няколко дни, който се е направил на някакъв, като преби една жена и се скара на журналистката, която го интервюираше, че го питала много. Жалка работа. Един кмет, който се държи като безсмъртен герой от сиво криминале от годините на Лъки Лучано. Ама Господарю на Сините Камъни, Лъки Лучано го отсвириха…

Уважението към полицията не е задължително, ако тя не го заслужава. Това не го коментирам, но моят ежедневен принос е именно да се заслужава. Но един кмет, който хвърля личната си карта на проверяващите го полицаи и казва да му пратят акта ( нещо, което той сам заявява ), не заслужава да бъде кмет. Заслужава да остане в паметта ни с един кадър от преди 16 години и толкова. Малък човек, който въпреки показателният медиен шум, намери цялата наглост на света да подпре палци на петлетата на пластмасовите револвери на кръста си и да покаже един голям мръсен среден пръст на държавата, като каза, че е ангажиран с нещо си.

Големият Лечков!

Дали кметът на Сливен ще понесе каквато и да е административна или наказателна отговорност? Това не съм аз човекът, който го решава. Но, дали аз одобрявам това, което той демонстративно направи – не. Как да очакваме нормалните граждани да уважават полицията при положение, че един кмет влезе в новините с показното си презрително отношение към нея? От моето си място в инкубатора на Матрицата, мога само да се протегна и да сваля палец, в отговор на средният пръст на един кмет, който се изпика демонстративно на държавата.

Моля, преди да четете текста си пуснете песента за фон. Благодаря!

Фиестата запали с тихо ръмжене и матовата й повърхност потрепера като изпъване на гърба на заспал звяр. Фаровете й осветиха замислена котка, сгушила се до кутия от газопреносната мрежа, която я погледна с поглед, съдържаща цялата мъка на света за едно свободно но самотно същество.

Със съскащ звук, пламналата за няколкосекунден и искрящ живот, кибритената клечка озари кафевия връх на навитите листа от тютюн и пурата поднесе на света своето малко и ароматно облаче дим.

Катренено черните гуми леко се завъртяха в техния си, еднообразен кръговрат и се поведоха по волята на водачката си. Знаеха, че тази вечер, както много други преди това, те нямат да имат посока. Знаеха, че движението е терапия, движението е цел, движението е живот, движението има смисъл. Алуминиевата повърхност, боядисана от незнаен и анонимен робот в огромен цех на „Форд“ в топло бордо металик, се понесе в тишината. Оранжевите маяци на уличното осветление прескачаха по автомобила и следяха с безмълвни очи отминаващите нежни светлини на стоповете.

Без пяна. Бирата се пие така. Леко студена, чашата да е приятно изпотена, и вкусът да е запомнящ се. Няма смисъл от пиенето на хубава бира като вода от чешмата. Той отпи с бавни глътки и с връхчетата на космите по брадата си проследи движението на една самотна капка, която реши, че не бива да бъде изпита. Погледна към писалката с нейният влажен връх, който искаше да нарисува мислите му.

Нежните й пръсти държаха волана твърдо и без капка колебание. Тя караше напред, тя не бягаше. Тя караше за да се движи, а не за да тъпче на едно място. Красивите й очи не се откъсваха от сменящите се като странно сенчест детски калейдоскоп картини. Тя знаеше коя е и не я интересуваше дали онези, който не я заслужават си дават сметка за това. Тя не е била никога нечий роб и никога няма да бъде. Една истинска дама избира, коя врата да й отвори кавалера, и тя го осъзнаваше с цялото си тяло. Нейде, в дебрите на дълбоката си и изпълнена с емоции душа, тя знаеше, че изборът е нейн и трябва да се заслужи. Прозореца на шофьорската врата се сниши за да позволи на топлия русенски вятър да се заиграе с прекрасните й коси. Не отрони дори и стон…

Мастиленият връх на писалката гледаше замислено бездънния бял лист под себе си. Стоеше толкова близо до него, но дали беше готов да го обезчести със словата на твърдата ръка, която го държеше? Дали беше готов да напише какво мисли, да изрази подкрепата си, когато единствената помощ като приятел, която можееше да даде е да бъде просто там, в рамката на вратата, и да споделя тишината й? Пурата леко изсъска, а нова доза от кехлибарената напитка се изля със самочувствие на нещо желано…

Нощният град е интересно нещо – примрял, снишил се все едно е заспал титан, оставил малките наплашени от дневната светлина същества да изживеят своите мигове на публично усамотение. Окъснял труженик пробягна по страничното огледало на порещия, спусналите се като речна мъгла отражения, звяр. Двойка, избягали от родителският контрол, младежи долепиха жадните си устни на начупена пейка. Мигач. Следващ булевард. Следващи образи. Но тя си е същата. Образите се сменят, а зрителят в опушения киносалон – не. Той избира кой филм да гледа. Самотата тази нощ, както много други, й даваше възможността да се чувства като прохождащ художник в малко, олющено и сбито студио – възможността да избира какво да направи. Женското в нея я накара да се почувства като Сизиф, но не съвсем – тя не побутна камъка отново нагоре по баира, а спря да го разгледа. Докато отново натискаше бутона replay на неоново осветената уредба в колата, си даде сметка, че няма мъж, който да я подчини. Тя имаше избор, имаше живота пред себе си. Нов булевард. Нов светофар, който намигваше съучастнически с единственото си оранжево око.

Мастилото засъхна неизписано. От бирата остана само недопита пяна, която осъзнаваше, че не е интересна и се стичаше бавно по заоблените стени на чашата. Течението отдавна беше отнесло на крилете си малките прашинки, останали от анонимните листа кубински тютюн. Той беше приятел и не можеше да се намеси в чуждата тишина, дори когато копнееше да се провикне, че тя може повече. Той написа „Аз съм тук.“ Погледна безмълвните звезди през кристално чистия прозорец. Те бяха безсмърните приятели на слънцето и луната, без да се намесват в интимните им чувства. Те знаеха, че слънцето избира как и на кого да свети, а луната се върти в безкрайният си тунел на размишления. Въздишиката му премина през стаята като разбита вълна върху безмълвна скала из среднощното море. Писалката полегна в кутията. Осъзнала, че ще бъде призована, когато има нужда да се каже нещо. Възглавницата го дари със студената си прегръдка.

Среднощният полет приключи. Топлото тяло на Фиестата полегна на отреденото му място пред бетонният колос на блока й. Ръмженето утихна и гумите се спотаиха в очакване на следващите желания. Токчето й се заби в мъртвата улица и тя пристъпи. Напред. Нямаше друга посока за нея. Звука от алармата се разнесе между пробуждащите се от зимен сън кестени, притеснен от заобикалящата го тишина. Уверената й походка я водеше към леглото й, където тя решаваше какво да се прави. Така, както в душата й. Докато разресваше косата си пред тъмното огледало тя знаеше, че не е сама. Тя знаеше, че винаги има приятели, които просто чакат, облегнати на студената дървена рамка на вратата. Които са с нея. Спускайки уморените си клепачи, тя осъзна, че приятелите са тези, които ще й подадат ръка, а не той който излиза набързо след поредната порция сексуално удоволствие. Тя имаше приятели, той не беше от значение. Важно е да имаш приятели…

“Бебетата и новите технологии – начин на употреба”

Снимка: Петър Ванев – Pierrot 2008

Като всеки неразумен човек и аз имам нужда от време на време, от малко разум за да мога да мотивирам продължаващият процес на неразумна демотивация.Не бе, бъзикам се, имам си една дилемичка тук сега…

Телевизия и дете – за и против?

Голямата свирещо-говореща-шарениеща се кутия е перфектното занимание за едно бебе, защото то си стои там някъде и си гледа, и въобще не те занимава. Понякога наистина имаме нужда от малко спокойствие. Телевизора е нещо много полезно, но зависи как се употребява според мен. Вкъщи Ви гледа много музика ( The Voice и City основно, и то защото махнаха идиотите любимия ни MCM ) и изключително много й се радва, опитва се да танцува и да се клати в някакъв ритъм. Но когато види реклами или нещо друго интригуващо, просто замръзва и толкова. Нищо не можеш да правиш с нея, тя е като хипнотизирана. И ако понякога това ни е от полза, в дългосрочен план май ще е вреда. Тя блокира дори като играеше на проходилката или в леглото с играчките си! Затова сега сме във фаза „изучаване на ограничаването на телевизионното облъчване“ , като най-вече наблягаме на вечерите – никаква телевизия в стаята след 1800 докато заспи, а само тиха музика по уредбата. За музиката – любимата музиката на татко й : само келтски народни песни И тя заспива на петата минута или си играе малко и пак заспива. Е, един път забравих, че на диска имаше и музиката от филма „Властелина на пръстените“ ( онзи рекламният за сватбената колекция на Алтънбаш, нали се сещате ) и докато се усетя, моята малка нинджа права в леглото и доста притеснена се оглежда, защото сме стигнали до битката на моста – The battle in the mines / The Balrog…

Обаче занапред? Конфликтът ясно си го очертавам – „надрусването“ с пет-шест предавания/анимации/мега-хипер-дълги рекламни блокове преди обед ( ако продължава така да се хипнотизира ) и после какво?!

Плаша се когато приятели ми кажат, че се чудят как да мотивират детето си да играе, да прави нещо различно от висенето пред телевизора и те хем са доволни, че имат време за малко почивка/гости/почистване/секс, хем не знаят как да го откъснат, защото усещат, че то се демотивира да прави каквото и да е друго. Бях чел, че емоциите при децата, получени при гледането на телевизия спомагат за развиването на креативността им, за по-бързо овладяване на детайли, визия и текст. Това за мен не е точно така, защото зомбирането не съм чул да е помогнало на някого освен на мъртвите с втори шанс от някой долнопробен роман. Може би всички деца са минали през този период, но мен лично няма да ми е приятно като стане на 5 да се чудим и маем как да я хоризонтираме, щото видители кинескопа не излъчва поредната доза нещо-си-там…

Засега съм раздвоен как да процедираме занапред…То е ясно, че няма да я оставим да потъне в телевизора, но няма и да е лесно…

В няколко поредни предавания “Господари на ефира” се стараят да направят нещо много странно, а именно : изпращайки екипи в чужбина да разследват “сензации”. Принципно добре, но този път са допуснали една много неприятна грешка, която ми поразвали впечатлението от това предаване – не попитаха другата страна. Подходиха въобще в целия репортаж за задържания българин от една позиция на несправедливо обвинявана страна, тоест те се легитимираха в ефира донякъде като адвокати, а не като разследващи журналисти. Не нападаха, но заеха защитна позиция. Не мога и да не отбележа, че интервюто с Н.П. Константин Андреев бе даже иронично озвучено – това е недопустимо поведение, още повече, че журналиста вече изглеждаше като човек, взел за себе си заключение и изслушваше от уважение.

Дали това не е проявление на нов, зараждащ се синдром на българските журналисти – всеки път, когато се касае за задържан и/или обвинен българин в чужбина да се поставяме в един предварително изграден жертвен портрет? Следващата стъпка е да донапишем страница в “Световната конспирация”?! Хайде стига!

Не знам с каква цел, но невероятно често коментирайки случаи с български емигранти се приема по презумция, че са невинни ( което се подържа и от българското наказателно право ), но не се търси ( и евентуално да се разбере ) реалната причина за задържането им. Не заемам позиция на родоостъпник – напротив!, но прекалено едностранно се представят нещата. Какво имам впредвид ли? Ами най – малкото в репортажа за господин Станчев е изключително и да не твърдя необходимо, да се изпрати едно писмо до Румънското посолство в гр. София. С един много лесен въпрос – “Може ли да получим позицията на Румъния по казуса със задържания българин там?”. Лесно.

А помните ли как българските медии скочиха против онзи бияч от брега на Мърси, който сцепи главата на бармана на морето? Е, англичаните се държаха крайно арогантно, предизвикателно и дори глупаво. така ли искаме и ние да изглеждаме и в чуждите очи?

Всяка държава е длъжна да защити гражданите си, дори когато са на територията на друга страна. Преди, по време и след приключване на съответен наказателен процес срещу тях. Но от разговора на господин Мавриков и задържания Станчев не стана ясно друго: защо само българския гражданин е останал в ареста. Насоката бе правилна – дали България е направила всичко необходимо за него в етапа на предвдарителното производство до момента? Тук прозря липсата на познание към обекта на разследване – наказателния процес. Но това е друга тема.

Според мен медиите трябва да поразширят кръга на коментарите си, за да не изглеждат прекалено националистически настроени. Както и да се позамислят, за да позамислят и масата, която се учи от тях – дали наистина винаги ние сме прецаканите?