Из думите на един мим

Снимка: Светла Енчева “Неуютен блог”

Легенди се носят за нервите, простотията и нетолерантността при чакането на опашка – дали в енергото, дали за водата, дали в хипермаркета. Голяма част от легендите са си брутална действителност, част не. Част от легендите не важат навсякъде. Ето какво видях днес и вчера…

Каса на еОН България. Достатъчен брой хора, поне 20, в едно недотам широко помещение. Касата една за ток, другите – за данъци, парно и прочие. Биологичен състав на опашката – пенсионери, млади, на средна възраст, етническа принадлежност – различна. За пореден път видях две неща, за които искам да пиша от известно време. Пълна толерантност и търпение. Няма ги блъсканиците, ругатните, прережданията, скандалите, нервите. Опс, почти пълна – имаше пенсионери. Те май си живеят по опашките. И изтраяха по пет минути преди да почнат да ръсят глупости и обиди към касиерката. Останалите стояхме чинно и си чакаме – затова е опашка. Мъже в предпенсионна възраст с приличен костюм, пъпчив младеж с музиката в ушите, инвалид с патерица, ром ( циганин де, ром е напитка ) с прилично облекло, жена с една торба книги. Всичко чака тихо да му дойде реда. НО! Бабичките и дядовците отровиха за пореден път всичко. Значи може всички да са се научили да спазват реда и да приемат, че за нещата, които не зависят от тях на момента, няма смисъл да се хабят нерви. А и когато всички са подготвени с номера си и пари, става още по-бързо. Организирани, спокойни и учтиви хора. НО! Пенсионерите си ровеха по пет минути из дисагите чак като стигнат до касата, спореха и се обясняваха, все едно касиерката е майката на собственика на Е-ОН. Останах много доволно изненадан от масовото поведение – явно прословутите опашки от преди години, където беше наистина ад заради хората, са останалите там, където им е мястото – в миналото. Но пенсионерите така и не мога да ги разбера – една начервосана съученичка на Дарвин така бясно изблъска двама други, че те чак онемяха! И те ми били онеправданите? Така ли го показват?

Същото ми добро впечатление напоследък се затвърждава и по големите магазини – случвало ми се е да съм само с един или два продукта на опашката, и хората ме пускат да мина, защото са с пълни каручки с багаж. Благодаря им и аз го правя същото. Елементарно възпитание и уважение. Силно намаляха “аграрните” ( да ме прощават хората от село, не визирам тях ) елементи, но никъде не са се отървали от тях напълно. Поздравяването на клиента на касата е всеобщо задължение, а масово хората почват и да отвърщат и да пожелават лека работа. Хората, които постоянно плюят гнусната ти българщине, пропаднала линия на поведение, отблъскващ манталитет и всеобщ егоизъм, не ги ли виждат тези работи? Или просто е по-лесно да сме черни, че по навик така…Както и преди съм писал – обликът на една държава са нейните граждани, а не правителства и прочие. Както ние се държим, така и ще се държат с нас.

Злобата от предишни години, масовото недоволство заради самото недоволство остават някъде назад. Злобата ражда злоба и това е все по-силно осъзнато. Дори и в София, където тези неща са ме побърквали и изкарвали извън нерви, става все по-масово. За един ден на няколко пъти установих, че нормализирането на отношенията на подобни масови места е факт и там. Извинявам се софиянци, но отношението между хората в София е доста проблемен елемент, знаете си го, и не са виновни само неродените на Попа.

Въобще…нещата влизат в релси. Ако четеш масовите медии или гледаш такива телевизии, рядко ще разбереш за някакво подобрение, а не е така. Според мен все по-малко българи в България могат да бъдат отъждествявани с Бай Ганьо. Повишава се културата, уважението, толерантността. За всеки причините са различни, но ефекта е всеобщ и лично аз го усещам. Като се държим един с друг като хората, може и хора да станем

“Тоалетната ние си я правим, не чехите….”

Били сме зле казват. Може.

Били сме страна с упадъчни норми на поведение пишат. Може.

Били сме страна с ширеща се престъпност и корупция. Може.

Били са хората откачили вече. Може.

Били сме невероятно по-зле от която и да е западна, че и източна, държавица. Може.

Я сега да видим какво ще кажат ако сложим картата на света, червената точка „Вие сте тук“ и собственото си поведение…

Сравнението

Неправилно. Неприемливо. Погрешно. Сравнението на България с другите страни трябва да става по критерии, по които можем да се сравяме, а не по техните идеали, принципи и бит, тъй като ние – ако някой не знае, сме толкова в Европа, колкото ( почти ) в Азия, така, че какво го мъдрели и правели англичаните и хАмериканците например, по никакъв начин не бива да ни е пътеводна светлина. Можем да им подражаваме, доколкото уважението към другите, самоуважението чрез държанието си и общественият морал, са неща, които трябва да се копират. Примерите, които заливат възприятията ми отвсякъде са от къде на къде по нелепи, поради една причина – повечето хора, които реват като настъпани от тиранозавър ( простено ми е, току що изгледах трилогията по романите на Крайтън ) не си мърдат реално пръстите да променят нещо.

Примерите

Знаете ли защо не могат да ни разберат на Запад според мен? Защото те когато кажат „Не е редно да се прави така“ май не го правят. Вие знаете ли такива случаи? „КАТ вземат подкупи!“ и хората, които го казват са първите, които бъркат у джеба да изкарат някой лев, че да им се размине. Няма нужда да се учат правилата за движение, тъй като България е корумпирана, нали? „Администрацията е мудна и корумпирана“ – и следващият път бързичко се тичка при някой познат с бутилка виски за да ни се оправят по-бързо документите. Няма нужда да се виси по опашки, тъй като така не става у Българията. „Градовете ни са мръсни, защото никой не се грижи за тях“ – и когато си поизпушиш цигарката я мяташ през джама на Голфу, или като си обелиш дъвчицата въобще не си правиш труда да дириш кошче, или да си вдигнеш найлоненото пличке, което палаво бяга между краката на пешеходците. Защото у Българията никой не пази чисто, нали така? „Децата са видиотени и ненормални, родителите за нищо не стават“ – а когато Нашето сладуранче-барборанче счупи стъклото на колата на съседа, хипер притеснени го питаме дали не се е наранило, нали, щото моето си е мое. „Шофьорите у Българията са ненормални и войната по пътищата вилнее като полудяла“ – обаче като мога да мина на червено, да секна пътя на тази млада майка с тази количка или вдигна 100 на 6000 оборота по тази уличка – няма проблем, нали?

Разбирате ли докога мога да изреждам подобни примери? До 36 в шестък. И няма да ми омръзне. И защото не е точно така.

Дали?

Един път писах за черногледството на нацията. Сега е ред на нейната пасивност към желания прогрес. Няма идеални хора, няма идеални народи, няма идеални общества. Недейте да си правите илюзии, че на Запад, Изток, Юг или Север в боклука им има рози, по улиците и магазините се целуват, няма корупция и престъпления, има всеширеща се любов, уважение и търпимост. Но масово е така. Защо това не се отразява и у нас? Нямам предвид като поведение, а като реакция на хората. Защо се отразяват само негативите, а не се поощряват положителните реакции?

България 3.0

Заимствам заглавието от блога на мой добър приятел Свилен Димчевски. Надявам се да почерпи за което

Значи…има ги и тези нещица от живота у нас. На седмица имам по един или два пъти, когато шофьор не спира и не ми прави път с количката. А и не само – и с багаж когато съм например. В много редки случаи магазинерите не се обръщат към мен на „Вие“ и не ме поздравяват. В последно време, когато правя рекламация ( колкото и рядко да се случва), не се настройват против мен, а приемат забележката ми и ми връщат или парите, или заменят стоката. Не се сещам да е имало случаи, в който да се наредя на опашка, да чакам пет часа ( например ) и да ме посрещне озлобената очиларка ( странен административно-биологичен вид, виреещ само у нас ). Не се сещам да съм давал пари на пътен полицаи, ама то е сигурно защото има едни разноформени такива нещица, дето ги спазвам. Не се сещам да съм търсил връзки за издаване на копие на акт за раждане например, защото се интересувам как стават нещата и как да процедирам.

Защо?

Моята проста тайна е, че подхождам към другите така, както искам и те към мен. И шоу и ужас – това работи! Не вярвате ли? Пробвайте някога….

Когато станеш със задника нагоре сутрин, когато усмивката ти се появява на лицето само в любимата мазна чалгофония, когато уважението ти се изчерпва с това да се прекланяш пред поредният телевизионен идиот, когато умишлено държиш общата си култура в рамките на лист А4 изписан с шрифт 96 ( може и удебелен, за да е по-весело ), тогава не се сърди, че си задник, животът ти тече гнусно и „нащата няма да се оправят“. А се сърди на себе си, че псуваш държавата си, че мирише на писоар докато уринираш отгоре й пушещ евтин тютюн и пиеш изветряла бира. Друго няма да получиш…

Разказаха ми една притча за значението на днескашния ден и поисках да я споделя с Вас:

Едно младо момче било сляпо и просило на една улица с лист хартия пред него, на който пишело „Сляп съм. Помогнете!“. Минавали хора и от време на време пускали по някоя монета. Един мъж обаче се приближил, взел листа на момчето, написал нещо и му го върнал, след което си продължил по пътя. След това негово действие изведнъж хората започнали да оставят много повече пари и за кратко време се напълнила шапката на просяка. В края на деня по приближаващите стъпки той познал човека, който му взел листа и му казал „Аз Ви познах – Вие ми взехте листа, написахте нещо и ми го върнахте, след което хората започнаха да ми оставят много пари. Моля Ви, кажете ми какво написахте?“. Мъжът се навел и му казал : „Просто написах на другата страна – Хора, какъв красив ден е днес! Вижте го!.“

Ако пробемите, с които се сблъскваме имат имена, то бързо отминаващото време е един от тях. Колко време прекарваме в правенето на неща, които не си струват? Колко време отделяме за емоции, които не бихме си спомнили с добро на следващият ден? Колко време отделяме за да кроим планове, които няма да имаме време да изпълним заради времето, което харчим по кроенето на други планове? Колко време ще ни се е искало да сме прекарали със семейството и приятелите ни, след като осъзнаем, че няма да го имаме вече? Времето е нещо много ценно. Времето утре е нещо изключително щом можеш да разполагаш с него. Времето днес е нещо, което никой друг освен теб няма и само ти можеш или да изживееш като Голям Велик Вторник ( като Мечо Пух ), или да профукаш като банкнота от два лева между циците на начервената перхидролена сервитьорка в мизерното казино в „Люлин“.

Винаги ми е било странно, когато чувам реплики – „За къде си хабиш емоциите?“. На тях винаги отговарям – „За къде да ги пазя?“. Ако не изживееш днес нещо хубаво, с което да се похвалиш, то какво си правил днес? Ако не си дарил една усмивка днес, то как очакваш утре да бъде усмихнат ден? Ако не си подал ръка – как очакваш да излезеш от дупката утре? Ако не отделиш време да помогнеш – как очакваш въобще да ти се помогне на теб?

Знаете ли…дори и в блоговете, които чета, много рядко се споменава какво са направили пишещите. Много често чета какво правят другите, какво мислят те за това, какво биха искали да направят, какво никога не биха направили, но малко пишат за това, което са напривили самите те и си заслужава да се сподели. Не е редно да живеем с изживяното от другите все едно е наше. Хубаво е да споделим радостта им, да сме съпричастни към разочарованието им, да запазим мълчанието им, но да си имаме свой лист хартия за изписване на края на деня.

Пожелавам на всички да имате ден, който да планувате, който да изживеете, ден, който да разкажете, ден, който да споделите, ден, в който да се усмихвате, ден, в който да не мислите за днес като за вчера. Пожелавам Ви да сте Вие! Вашата усмивка днес е на Вашето лице Поздрав за всички искащи и имащи Щастлив Ден!

Ах, тази чаша!

Сутринта нета се влачи като лада петица по баир, то сигурно тролеят няма да те изчака на спирката, свалката с кафеджийката няма да сполучи, щото тя ще носи флателка с надпис “Man sucks”, после шефа ще те гледа лошо най – веротно защото се мята като луд на банкета когато пуснаха новата песен на Кристина Агилера. Довечера благоверната пак няма да ти пусне ( “Аналгина” пак няма да подейства ) и най – вероятно телешкото варено ще е студено рагу.

Приятелю, на теб не ти е наполовина празна чашата – направо ти е спукана.

Ако така си мислиш в началото на деня, то гаранция, че той така й ще завърши. Защо ли? Ами защото си тъп, черноглед торен бръмрар. Тъп – защото малко се иска да проумееш, че песимизма е страх да поискаш и да си повярваш; черноглед ще си докато не почнеш да гледаш света такъв какво искаш да бъде, а не да се пулиш в говната. И да, торен бръмбар ще си, докато не почнеш да гледаш препятствията очи в очи, а не да ги заобикаляш надупен, бутайки жалкият си животец. Факт е, че животът не използва розово мастило като пише на дъската на живота, но пък ако поискаш винаги можеш да вземеш перото от неговата ръка. Повярвай ми – няма да се дърпа много.

Аз доста трудно преминах от думи в действие – що се касае до увереност и оптимизъм, и смея да твърдя, че сега ми е доста по – леко. За да искаш да си щастлив, трябва да знаеш, че щастието има една основна черта в характера – то се появява, когато освен желано е и търсено. Оптимистът успява, защото бидейки директен, честен и уверен, има много по – голям шанс да сполучи. А песимистите ( както в първият абзац ), рядко са толкова успешни, защото те вътрешно са демотивирани, несигурни и рядко действат директно. Иска се и реакциите на другите хора да не те плашат, а да те стимулират да си вярваш и действаш. Желаните резултати се постигат освен когато ги желаем, а и когато си вярваме и сме убедени, че ще се случат.

Ако все пак продавачката на кафе не ти се усмихне ( изми ли си зъбите? ), а те изгледа като стреснат изхождащ се женски доберман – приеми, че снощи е практикувала нов вид секс и още я боли, и не губи вяра – и утре е ден. В разрез с великата мисъл смятам, че добрите намерения не водят към Ада, а към титулярният състав в отбора на оптимистите и успяващите, и ще перифразирам една реклама – “А Вие усмихнахте ли се?”