Из думите на един мим

Имам един проблем – мразя да се карам. Ама много мразя. През годините си изградих поведение на неконфликтна личност, поради простата причина, че установих на собствен гръб колко по-добре е да няма непрестанни конфликти, било то с близки или колеги. Да, ама не…

Развитие на конфликта

Колкото и да ми е мъчно понякога, се старая да съм открит с хората и да прескачам моментите, където се скарваме, защото сме си премълчали разни неща. В бързината през деня пропускаме нещо да си доизясним и остава един мътен спомен, който като нищо може да се превърне в семето на раздора. Много мразя ей-такива малки нещица от ежедневието, които не се изглаждат, не се дообясняват, а стоят като дрипа на полата на домакинята на Виенският бал, които после цял месец се коментират по пресата. Дори и да намекваш и да казваш тактично, че нещо според теб не е наред – полза никаква, все едно говориш на тапициран паркет. Да, ама и аз съм човешко същество, и когато не се разбираме с някого, си образувам нерви. И това е голяма грешка. Дали когато говоря с колегата на работа, дали когато обсъждам с жена ми кой да качи количката и кой багажа – винаги е грешка да се ядосваме. Има случаи, когато скандалът е предизвикан от импулс – нямаш време да се обясняваш, но има такива, за които причините се наслагват, и наслагват – като наноси мръсотия в Перловска река.

Добре, има го. И какво правим после?

Това ми е било основен въпрос винаги. Дали след като съм намеквал на колега нещо със седмици, той не е разбрал и сме се скарали накрая, дали след като съм казвал нещо на приятел няколко пъти и той накрая не ме е послушал или дали след като започвам спор с жена ми отново – след 2 годишна пауза, няма значение. Винаги след скандал съм се чудил – и какво следва? Да, защото аз приемам конфликтите за нещо неминуемо, но по възможност – нещо, което мога да избегна. Но когато се случи – какво правим после? Дали се гледаме под свъсените вежди няколко седмици, докато трудовият процес не ни върне в някакво нормално русло на комуникация и взаимодействие? Дали си говорим, колкото да не забравим, че се познаме? Дали заради детето, секса и общото домакинство не остава назад някъде този конфликт?

Понякога съм се проклинал, че толкова се ровя назад в подобни случки. Но докато се опитвам да не допускам конфликти, трябва да се опитвам да се измъквам от тях. Въобще, емоцията е много лош съветник понякога, и това е един от тези моменти. Тези спорове и караници, които са можели да бъдат избегнати, но не би..Винаги се чудя как да изляза от такава ситуация, винаги се чудя според човека какви ще са последствията, дали да слагам още един филтър на приказките си с него, дали не е случайност… Въобще, винаги се чудя дали се скарах погрешно и дали си заслужаваше…

Снимка: Петър Ванев – Pierrot 2008

Анонимността развихря омразата, анализаторските умове, конспиратоските агенти и самотните ръкоблудци. В интернет тя ражда доста странни събития, постове и коментари почти номинирани за Пулицър, както и омраза, достойна за австрийска опера и руски диригент. Но анонимника дали си помага по този начин или се целува с най – големият си враг: факта, че е никой?

Петър Стойков писа за правилата за добър блог. Едно от тях е “Бъди уникален”. Е, анонимността те потапя в море от такива драскачи като теб. Спамъри. Преди месеци бяха хейтъри ( ах, как ми харесва тази дума… ), но с моето все по – задълбаване в блоговете и онлайн източници на информация те стават просто спамъри. Както дразнещата реклама, така и тях ги подминавам вече като сфетофара на малката квартална уличка – ненужни, но съществащи грешки. Що правят анонимниците в нета? Даже Иван Бедров осъзна на своя глава колко са дразнещи…

Четат какво интересува другите и пишат коментари колко е гадно, и сочат какво ги интересува тях. Анонимно, защото ги е страх да си понесат тежестта на думите, истината на критиката и необходимостта да погледнат в себе си. По – лесно е под “Annonymus” – така вътрешно се успокояваш. Те четат какво се случва по света и пишат за поредната страница в юдею – масонско – депесарско заговорничестко списание. Четат за IT нововъведения и технологиии и пишат за войната на машините, загубата на идентичността и всездесъщият контрол на сървъра на Гугъл. Да бе. Душевна чикия ли си правят тези типове? Помагат ли си или задълбават болестта си? Какво кара един човечец да се подпише “Annonymus” или “Dr.Stefam Cholakov” и да сипе огън и жупел, социално праведни критики и анти-креативни решения на житейски проблеми? Основна цел на “Новородено 0123″ в “Майчин Дом” е да се превърне в “Някой без номер”, който да е познат – т.е. човек, личност. Поне така аз ги виждам нещата. Но когато пътя ти кривне, ти се спънеш в нещо и паднеш в бостана, и вместо корона имаш размаза диня и тъп поглед, редно ли е да се подпишеш “Киро от Кирия” и да плюеш Бат’Бойко за дупките – щото така е модерно?. Анонимността тежи, защото вместо да лекува основният проблем в скапаната ни народопсихология – овчедушието, тя му сипва чисто нова тор, полива го с най – минерализираната вода и го храни за нови и нови подвизи. Анонимни разбира се. Обърни се, кажи, че е скапана работата, аргументирай се. Като те напсуват, че си тъп, обясни, че жена ти се е изчукала със съседа и верно ти е тъпо. Ако не се разберете, пробвай пак. Живота е декорация от загуби върху гердан от победи. Няма как. Ама се иска врат, на който да се сложат. Интернет вместо да просвещава – оглупява тези люде за съжаление.

А какво правят те, докато ние пием бира и се чудим как и какво да направим, за да ни е по – добре? Предполагам, че анонимничат просто…

( Първо се надявам новата тема да Ви хареса – като се кликне на цветните квадратчета се променя фона… )

И това се роди – симбиоза между журналисти и чираци, но живота е забавен. Примаме с тънка усмивка и поглеждаме класацията на „Дарик“ и онзи вестник – „Кой е най – добрият град за живеене в България?“. Ако не сте я погледнали, отидете. Но недейте да коментирате – няма смисъл.

Първото, което ми направи впечатление са мотивите – профил на града според съвременния човек и нещата, които го вълнуват, а не според цената на хляба, бирата и проститутките. Изброените критерии не могат да претендират за изчерпателност, но са изненадващо добре подбрани. Личи си, че класацията не е правена от някой социолог с овехтяла партийна книжка или книжен плъх от кварталното читалище. Авторите имат представа какво основно вълнува хората, или по – скоро човек със съвременен манталитет, активният консуматор и човека, който участва в решенията и мисли. Защото Ангеларий Кривоебов от село Равен Баир, дето е женен за Детелинка Кюлотова, и работи като докер в Оряхово и се напива като чукотски рибар всяка вечер, му дреме на Хикса ( както се изрази ако се не лъжа Комитата или съседа му на „БарКампа“) за класацията на градовете. Тук „Дарик“ се интересуват от всички по – принцип (това е отметка да не се намесват КЗД), но най – вече според мен те търсят мнението на хора, упражняващи поне малко интелектуален труд, такива с необременено съзнание и с нормални потребителски възможности. Последното е много важно според мен, защото ако не можеш да избираш качествени продукти и да си ги купуваш, то ти по никакъв начин не можеш да имаш реален или поне напълно обективен поглед върху нещата от живота и живота от нещата. Просто потребителската кошница е второто Аз на съвременния консуматорски индивид.

Нормално би било на фона на тези критерии някой големи градове да са назад – София например. Пловдив, Бургас и Русе събират уреденост, чистота и технологично развитие в много добър баланс. За Варна не искам да говоря, че имам доста сиви впечатления от нея, но може и да греша. Това е мое мнение все пак. Но образно то се проектира и в самата класация.

От организаторите са дали един жокер на читателите на сайта – да коментират. И тук, любими ми читателю, се излива помията на дребния човечец, любимия на всички сайтове hater, онзи десоциализиран индивид. Както и на хорицата, които не са надраснали онзи бесен комплекс град – село, и въпреки, че живеят в някоя мизерна дупка в големия град, с гордост гласуват за родния край. Ами и аз не съм от София, но съм тук по свое решение и не преча на никого с това си решение. В коментарите има и интересни отговори, даващи „коментар от мястото на събитието“, но това се казва обществен контрол. Все пак „Дарик“ пишат, че класацията е обективна – отразява обективната действителност, но е и субективна – защото се прави от хора. Няма как всички да са доволни.

Но Онези хорица плюят чуждото мнение и защитават родния град не с реални доводи, а с онези празни и злобни думички, та чак се чудиш „Аз къде живея?“.

С пожелание да им спре нета на тези хейтъри! Приятно четене!

Поради стечение на обстоятелствата снощи ми се наложи пак да гледам новините по нашите “обичани” телевизии. Все пак като
нормален гражданин на Мрежата, съм счел отдавна това за излишно натоварване на нервната система, причиняващо разстройство,
както и подбуждащо ме към запалване на цигара, сипване на чаша уиски с лед, свиване на балкона в ъгъла и изпадащ в размисъл
какво не ни е наред… А тъкмо спрях цигарите, а и не пия вече…

От 15 “новини” 14 бяха насочени към бюлетините на съответните структурни звена на МВР. 14 са насочени към показване на
анархичния характер на битието ни. 14 бяха насочени към показване на факта, че живеем само благодарение на случаен факт, като
например, че сме се запасили предварително с хавлия (както казваше, че е редно да сторим задължително през случайния си живот
Форд Префект).

Какво видях? Само престъпления, смърт, както и разкритие, че личността Осама бин Ладен (една личност, за която представата, че
може да бъде заловена граничи с фантастика за съжаление) искала пак да напада Съединените Американски Щати. Направих си експеримент,
и прочетох интернет – версиите на няколко големи ежедневника. Същата работа. След внимателен анализ съвместно с Малкото_Ми_Сиво_Вещество
( находящо се колко неподходящо над двете ми рамена – на прицел едва ли не!) установих, че това, което гледам и чета е като ежедневно
есе на тема колко е близо Края на дните…

Простете за анализа, ако е неточен, но ТАКА представени новините придобиват характер на ежедневна спринцовка страх и обезсърчаване.
Не мога, като човек – лаик, с тенденция за посветен, в психологията, да не предположа, че съществува утопичната идея новините да бъдат
разбрани като Онова Което Следва Да Бъде Недопускано От ДНЕС. Като лекция с инсталирани приложения на Power Point, които с кликване от
апаратната се сменят…

Но искрено се съмнявам да е така…

Далеч съм от мисълта да допускам, че новините са нагласени за да всяват страх умишлено. И не го казвам просто – така, а защото не съм
фен на теорията на конспирацията.

Защото това не е изключение, а правило. Не е в нашия двор – повсеместно е. Не е само вечер в 1900 – ежечастно е.
Лошите новини са правило, а за добрите чак правят отделни рубрики.

Затова искрено се изненадах като прочетох, че в Китай са забранени лошите новини по медиите. Целта при тях може да е малко изопачена,
все пак няма да дописвам “Дипломацията” като твърдя това, но е като изначално добра линия на поведение. Какво носят новините? Съжаление,
Агресия, подтискане вследствие всеобщата мъка и разочарование? И какво да направя като минат новините? Да гледам отдалечаващата се каруца,
с търсещите бялата лястовица?

Света е изпълнен с факти, породени от непрекъснатия жизнен поток; от нови неща, които се случват, докато хората живеят; цивилизацията ни
освен, че се опитва да се самоунищожи, се опитва и да се преоткрие. Информацията е в състояние така да ни сближи като хора, като достижения,
разбиране, а НЕ КАТО МЪКА!

Невъзможно ли е новините да станах конструктивни? Не могат ли да носят добри вести? Не могат ли да съобщават до къде сме стигнали и докъде можем
да вървим, вместо къде са “свършили” други хора?! Защо трябва да има рубрика “Търсете добрата новина” вместо рубрика “Тъмната страна на деня” например,
която е да двуминутна притурка преди времето?

В мен се засилва усещането, че новинарите вместо светлина в тунела, ни карат да виждаме бързо приближаващия се влак…