Из думите на един мим

“Приятелството е доверие, опора и радост

Дълго време събирах мисли и думи, с които исках да изразя своето виждане за доверието между приятели, и за самото значение на тази дума за мен. И понеже търсещият намира, то днес самото обяснение попадна пред мен под формата на писмо. В момента чета “Нравствени писма до Луцилий” от Сенека, и под писмо номер 3 намирам това:

Писмо 3: Сенека поздравява Луцилий

“Пратил си ми това писмо, както пишеш, “по един приятел”. После пък ме предупреждаващ да не споделям с него всичко, свързано с теб, защото и ти самият нямаш подобен навик. Така в едно и също писмо хем казваш, че ти е приятел, хем – че не е. Ако се използва в общоприетият смисъл тази много специална дума и си го нарекъл,”тъй както наричаме достойни мъже” всички кандидати за държавни постове или казваме “господине” на някой срещнат, чието име не ни идва на ум, от мен да мине! Но ако смяташ някого за приятел и не му вярваш като на самият себе си, много грешиш и не познаваш достатъчно силата на доброто приятелство. Притегляй всичко заедно с приятеля си, но първо притегли него самият. Най-напред трябва да прецениш приятелството, а после – да му се довериш. Наопаки обръщат нещата онези хора, които противно на съветите на Теофраст първо обикват, а после преценяват, вместо обратното – да обикнат някого, след като са преценили, че е приятел. Мисли дълго дали трябва да приемеш някого за приятел. Но решиш ли – приеми го с цялото си сърце. Говори с него открито, както говориш със самият себе си. А живей така, че дори пред врага си да можеш да признаеш всичко, което признаваш пред себе си. Но понеже от време на време се случват неща, които е прието да остават в тайна, споделяй с приятеля си всички грижи, всички мисли. Щом го смяташ за верен – такъв и ще го направиш. Понякога учим другите да лъжат от страх да не ни излъжат, от мнителност им предоставяме правото да грешат. Откъде накъде ще премълчаваш нещо пред приятеля си? Откъде накъде да не се чувстваш с него като на саме със себе си? Някои хора разправят под път и над път работи, които може да се доверят само на приятел, и изливат на който им падне всичко, дето им е накипяло. Други пък, обратното : ужасяват се от съпричастието и на най-близките и все по-надълбоко заравят всяка тайна, която и на себе си нямаше да поверят ако можеха. Не бива да се прави нито едното, нито другото. Недостатък е да вярваш на всички, недостатък е и на никому да не вярваш. Просто първият недостатък бих нарекъл по-честен, а вторият по-безопасен. Затова би трябвало да укориш и едните, и другите : и тези, които вечно говорят, и онези, които вечно си траят.
Енергичността, която се радва на хаоса, не е никаква енергичност, тя е смут на една разбудена душа; не е истинско спокойствието, за което всяко помъдряване е тежест, то е слабост и леност. И така, скътай в сърцето си, това което прочетох у Помпоний: “Някои са избягали в толкова дълбоки тъмници, че на светлината всяко нещо им се струва смътно”. Нещата трябва да се смесват : и за спокойния е нужно да действа, и за действащия – да потърси покой. Посъветвай се с природата – тя ще ти каже, че е създала както деня, така и нощта. Бъди здрав.”

По-красиво,по-дълбоко и по-точно надали някой може да го опише. Каквото и да съм искал да напиша, вече сте го прочели в горните редове. Засега от мен толкова. Желая Ви безсмъртие, приятели и много любов

Имам един проблем – мразя да се карам. Ама много мразя. През годините си изградих поведение на неконфликтна личност, поради простата причина, че установих на собствен гръб колко по-добре е да няма непрестанни конфликти, било то с близки или колеги. Да, ама не…

Развитие на конфликта

Колкото и да ми е мъчно понякога, се старая да съм открит с хората и да прескачам моментите, където се скарваме, защото сме си премълчали разни неща. В бързината през деня пропускаме нещо да си доизясним и остава един мътен спомен, който като нищо може да се превърне в семето на раздора. Много мразя ей-такива малки нещица от ежедневието, които не се изглаждат, не се дообясняват, а стоят като дрипа на полата на домакинята на Виенският бал, които после цял месец се коментират по пресата. Дори и да намекваш и да казваш тактично, че нещо според теб не е наред – полза никаква, все едно говориш на тапициран паркет. Да, ама и аз съм човешко същество, и когато не се разбираме с някого, си образувам нерви. И това е голяма грешка. Дали когато говоря с колегата на работа, дали когато обсъждам с жена ми кой да качи количката и кой багажа – винаги е грешка да се ядосваме. Има случаи, когато скандалът е предизвикан от импулс – нямаш време да се обясняваш, но има такива, за които причините се наслагват, и наслагват – като наноси мръсотия в Перловска река.

Добре, има го. И какво правим после?

Това ми е било основен въпрос винаги. Дали след като съм намеквал на колега нещо със седмици, той не е разбрал и сме се скарали накрая, дали след като съм казвал нещо на приятел няколко пъти и той накрая не ме е послушал или дали след като започвам спор с жена ми отново – след 2 годишна пауза, няма значение. Винаги след скандал съм се чудил – и какво следва? Да, защото аз приемам конфликтите за нещо неминуемо, но по възможност – нещо, което мога да избегна. Но когато се случи – какво правим после? Дали се гледаме под свъсените вежди няколко седмици, докато трудовият процес не ни върне в някакво нормално русло на комуникация и взаимодействие? Дали си говорим, колкото да не забравим, че се познаме? Дали заради детето, секса и общото домакинство не остава назад някъде този конфликт?

Понякога съм се проклинал, че толкова се ровя назад в подобни случки. Но докато се опитвам да не допускам конфликти, трябва да се опитвам да се измъквам от тях. Въобще, емоцията е много лош съветник понякога, и това е един от тези моменти. Тези спорове и караници, които са можели да бъдат избегнати, но не би..Винаги се чудя как да изляза от такава ситуация, винаги се чудя според човека какви ще са последствията, дали да слагам още един филтър на приказките си с него, дали не е случайност… Въобще, винаги се чудя дали се скарах погрешно и дали си заслужаваше…

“Перфектно семейство? Не е утопия, стига да знаем какво искаме и какво сме готови да дадем, за да го постигнем.”

“Размяна на съпруги”

В никакъв случай не съм перфектен, но се старая да действам и да не мълча у дома. Така, както и прекрасната ми половинка, за което й благодаря! Не е лесно, егоизма ме блъска като парен влак всеки път, ядът ме кара да си замълча и да не човъркам темата, но…опитвам се  

“Мълчанието е злато, а ние явно сме алчни. Резултат?”

Това според мен е доказана, безспорна истина. А защо е толкова трудно да се спазва? Факт е, че в големият и забързан град нямаш много време за тези неща, а трябва. Комуникация с околната среда и общество водят до едно емоционално “умаряне” на говорният апарат, и или се стига до апатия или до раздразнителност. Тоест, ние можем да дискутираме по цял ден ( на тези от нас, на които не го работят ) неща, които ама въобще си нямат връзка с нас – ордена на Батков, някоя акция, слабата игра на Левски и ЦСКА или любовницата на шефа, а като се приберем у дома нямаме сили и желание да коментираме най-важните неща – тези свързани със семейството ни. Необходими са две неща – от личен опит . Едното е да не се хабим за неща, които нямат пряко значение за нас – няма смисъл, а и води до изразходване на енергия като на кварталната бръснарка, а ние не сме такива нали? Като говориш за неща, които нямат значение за теб самият продължително време, то и ти започваш да нямаш значение за себе си. И второ – не загърбвайте най-важният човек до себе си! Говорете за тези неща, които дават “на късо”, тези неща, които не са гладки като ледена пързалка, отделете денем по една чаша бира и две цигари време за да поговорите, за да не се налага после да се оплаквате на дружките, че “няма смисъл”. Винаги има смисъл, въпросът е дали ТИ го виждаш и го заслужаваш…

Закон за етажната собственост. Управителен съвет на етажната собственост. Къде по – дяволите отиде съседа?! Просто съсед?

Дребния и злобен чичка, с тънките очила на инспектор от данъчното, още пърпорещ с бялата Лада ( наточена много ясно ) вече не е просто господин Иванов, а е заместник – председател и отговорник за парната и ВиК инсталация в блока. Много държи да му говорим на Вие вече. А залитащата към алкохолен руски акцент стара мома, карикатура на бедната Крюела, твърдяща с цялата си наглост в събота сутринта, че Закона й дава право като главен счетоводител на етажната собственост да влиза във всеки апартамент, се разхожда в нашето село като кметски наместник. Защото вход с 90 апартамента въобще не е блок. Малко село. Или един ареал на доста странни биологични видове с управителен съвет от други биологични видове. Толкова управителен, че половината жертви във входа не искат и да чуят за общо събрание и избори – толкова са отвратени. А аз като й се опънах един път – дамата съвсем сериозно ми поиска да заплатя подмяна на цялата изгнила тръбна инфрастуктура на мазите, защото капело от някъде и тъй като аз съм на първия етаж, значи съм аз!?!, тя в момент на паника ми предложи да стана касиер на входа. Главен. Защото има още 4. Лудост?

А сега домсъвета ще налага и глоби. До 5000 лв. Може в някой входове това да оправи нещата. Но при нас ясно виждам едни такива жалби в общината, едни жалби до районното… Лошава работа.

Като оставим настрана материалните мотиви, изразяващи се в различни проявления на неоснователно обогатяване, защо е са толкова озлобени отношенията в един вход? И не питам за това какъв наем да се събира от магазинчето до входа. Някой съседи се опъват на това да плащат на чистачката, защото „й било много“. Нали можете да се сетите кой е първи да псува, че било мръсно обаче? Много била таксата за асансьор. Няма да плащаме. Ама постоянно се чува – „баси колко е мръсен тоя асансьор и мамка му, колко дрънчи“. На такъв съсед с удоволствие ще му се разпиша с трите си ръце за глоба. Ако може и депортиране … Един съсед от петия ежат си разтоварва багаж пред входа и аз съвсем нормално го поздравих и попитах дали иска да му помогна. Е така ме изгледа все едно искам да мърсувам с дъщеря му. И друг път, с друг съсед ми се е случвало ( не онова с дъщерята за съжаление… ).

Сериозно, знам, че всеки от Вас се сблъсква с такива индивиди всеки ден, но не сме ли вече нормални хора? Редно ли е държавата да приема закони за да регулира как се отнасяме към входа си и съседите си? Явно тоталната невъзможност да се грижим за „стените на собствените си домове“ е принудила държавата да влезе и в законова форма в тези отношения..