Из думите на един мим

Децата са дар. Трябва да ги ценим. Снимка: Виктория Ванева 2009

Това видях на стената в съблекалнята в яслата на дъщеря ми днес. Просто и ясно, достигащо до там, докъдето трябва – разума на родителите с точни и болезнени изводи. Реших да го споделя с Вас, защото много ми хареса и отразява начина, по който се стремя да възпитавам малката русокоса Ви. Още повече – радвам се, че дъщеря ми е там, ако следват тези съвети при възпитанието им. Най-важното според мен е да запомним, че ние се учим цял живот, няма как да знаем от раждането на първото ни дете как да го възпитаваме докрай. Затова съществуват поколенията – за да използваме опита на родителите ни за да градим наш, а не да го копираме. Като за последно – позволих си някой бележки в скоби. Приятно четене и си правете изводите за себе си

“Не ме разглезвайте. Знам много добре, че не мога да получа всичко, което искам. Просто ви изпитвам. (Угаждането се заражда още в момента, в който даваме каквото поиска детето за да ни остави намира.)

Не се страхувайте да се строги с мен. Аз го предпочитам. Това ще позволи да разбера какви са границите.(От “миличко” до шамарите границата е много малка. Аз съм се зарекъл никога да не посягам на детето си, докато може от устата ми да излизат думи. )

Не ме насилвайте. Това ще ме научи, че силата е всичко. Аз ще откликвам по-лесно ако ме убеждавате.

Не бъдете непоследователни. Това ме обърква и ме кара да се измъквам по какъвто начин мога.

Не ми обещавайте. Вие може да не сте в състояние да изпълните обещанието си. Това ще ме накара да не ви вярвам.

Не се разстройвайте много, когато ви кажа “мразя ви”. Аз не искам да кажа това, а само да ви накарам да съжалявате за това, което сте сторили.

Не вършете нещата вместо мен. Това ще ме накара да се чувствам като бебе и мога да продължа да ви използвам.

Не обръщайте голямо внимание на “лошите ми навици”. Това само ще ме насърчи да продължавам.(Безкрайно по-лесно и резултатно е да се намери друго занимание за детето, отколкото да се стимулира чрез забрана. Работи.)

Не ме критикувайте пред други хора. Аз ще възприема по-добре ако разговаряте с мен по-спокойно и насаме. ( Ако си мислите, че децата не знаят какво е унижението, безкрайно се лъжете. )

Не се опитвайте да обсъждате моето положение в разгара на кавгата. Слухът ми в този момент е нарушен, а способността ми за контактуване – още повече.

Не ме карайте да чувствам грешките си като грехове. Аз трябва да се науча да правя грешки, без да чувствам, че не съм добър. (Това особено важи за бабите, които “анатемосват” на воля, без да съзнават колко ясно разбират децата.)

Не ми викайте постоянно. Ако го правите, ще се наложи да се правя на глух.(Затова растат “глухи” деца )

Не ме предпазвайте от последиците. Аз имам нужда от опит. ( Без да падне и да се удари едно дете, как ще разбере, че трябва да се пази? Пример просто.)

Не избягвайте отговорите на честите ми въпроси. Ако го правите, скоро ще разберете, че съм спрял да ви питам и съм почнал да търся информация някъде другаде.

Не се притеснявайте, че прекарваме малко време заедно. По-важно е как го прекарваме! ( Докато си мислим, че децата ни са малки, те всъщност растат, и докато се чудим как да ги възпитаваме – те са големи и сме изтървали влака.)

Отнасяйте се с мен, както се отнасяте към приятелите си и аз ще бъде ваш приятел. Запомнете, че е по-лесно да се уча от модел, а не от критик.

И най-важното – обичам ви много, обичайте ме и вие!”

Има нещо, което движи биологическите единици повече, от което и да е гориво или мотиви. Има нещо, което прави живият човек безумно по – различен от дървото в парка.

Има нещо, което кара хората в момента, в който го почувстват да потръпват.

Има нещо, което привежда хората в агрератното състояние Живот.

Емоцията.

Вредно

Някога ме учеха, че емоциите са вредни. Показването на емоциите пред другите е визуализация на заниженият самоконтрол. Редно е да си стегнат ( като английски костюм на колежанин от 19 век ) и да не демонстрираш пред другите вътрешните бури и желания. Демонстрацията на чувства, движение на мисълта чрез тялото, израз на душевният огън чрез думи и телодвижения…всичко това не е редно, ако искаш да си сериозен. Да, може би. А може би не.

Как?

Емоцията е нещо мъничко, което движи един голям двигател, наречен животът ни. Дали емоцията ще се изразява чрез цветовете на разцъфтващото цвете на любовта, дали чрез агресията при преодоляването на поредната преграда за изпълнение на служебните задължения, дали чрез, като по детски, непокварената радост от шумящите водни потоци на шадравана, дали чрез реденето на смешки – като уникалният Камен Донев, по време на приятелски запой под сияйната луна. Няма значение. Тя се проявява. Всяко нейно прикриване под повърхността на едно сериозно лице е грешка според мен. Да се придържаш към някакви норми само за да си част от тях е непростимо. Има кога наистина трябва да държиш завързани и прибрани връзките на обувките, да. Но не винаги.

Осъждането

Има много начини един човек да се научи да си ограничава изразяването на емоциите с цел постигане на някакъв статут на сериозна личност. Няма нито един ( или поне аз не знам ) такъв, който да превръща сериозната личност чрез емоцията в човек. Защо следва да е толкова странно, когато се радваш искрено и се смееш от сърце, че следва да те гледат осъдително и с примирение като стар и патил войн – млад войник на полето? Защо, когато пееш от сърце, защо когато се усмихваш безпричинно ( онази тухла, която падна на главата ти миналия вторник на пресечката с кварталното магазинче посред онзи голям вятър не е причина… ) ти си малко странен и те гледат несериозно?

Безпричинно

За проява на емоцията не е необходима причина. Трябва да е налице емоция. Трябва да е налице сърце, със такта на което тя да тупти. Не бива да се стои на пейката сред тълпата, да се гледа в една точка, насред веещият се дим от догарящата цигара и да се играе ролята на паметник на целомъдреността. Не бива да се укорява викащото и тичащо дете, защото „Така не бивало!“. Не бива да се спотаява изригващият дъх на смеха и поразяващата светлина на усмивката за да бъдем сериозни. Не бива да се търси причина, която да доведе до онази отнесена като лист от глухарче на крилете на любима песен усмивка, която значи нещо за Вас, но не и за околните. Когато видите такава, не я поглеждайте странно, а се усмихнете и Вие. Емоциите май са създадени за да бъдат изживявани, а какво преживяване е ако го запазиш за себе си като срамен спомен от напиване през оново жежко лято на Шкорпиловци през ваканцията преди седми клас? Гледам как хората се срамуват да бъдат себе си, защото се страхуват от реакцията на другите, защото преживяват собствените си действия през призмата на носещите обществото ни дорийски колони. Не бива. Емоциите следва да се живеят. Следва да се пуснат на свобода. А техните криле са крилете, които показват, че можем да летим. Май не бива да се стои като масивно нищо на спирката, а тихо да се пее вашата песен, която се носи от малките пластмасови слушалки. Причина за Вашата усмивка може да стане само Вашето съзнание, не моето.

Какво значи „компромис“? Символ на примирение или прегазване на собствените си житейски постулати? Не, не говоря за онези компромиси, които правим като пускаме онзи наглия с голфа да мине пред нас, ниго, че замълчаваме на явно цикличната деловодителка в някоя учреждение. Говоря за Онези компромиси. Които правим с нашето безценно самоуважение заради нечие чуждо уважение.

Настояще и минало

В един етап от животът си, попаднах на следният казус – да го бъде или аз да го бъда. Да го бъде ли моето отношение към хората, които се държат с мен като със стена или просто да оставя ленивото течение на тъмният Дунав да отнесе приятелството ни като суха есенна съчка и да остане едно вежливо познанство. Ако въобще остане нещо. Не крия, че съм влагал може би не достатъчно, но какво е достатъчно? Отношенията не са ли обмяна на флуиди, от онези, които на аромат наподобяват тези между мъж и жена, потен чаршаф и обидно захвълено одеяло, но не съвсем? Да, необходимо е да обичаш приятелите си. Но дали е необходимо да обичаш, когато си приет за даденост или когато хората се изменят?

Невъзможно твой

Има приятелства, за които си струва да се бориш. Има хора, които си струва да запазиш близко до себе си, но не на всякаква цена. Има хора, които са били изтрити от близките ти като евтина хартия в разгорял се планински пожар. Има и такива, заради които анонимният пияч, в онзи тъмен ъгъл на бара, след като му разкажеш историята си, би отбелязал с тънко хълцукане, без да се интересува от отговора ти – „Смятай значи, какъв приятел ти е бил! На мене значи целият вход са ми приятели бахти….“. Ти ли принадлежиш на приятелят си или той на теб? Ти ли трябва да правиш компромиси с действителността или той?

Само твой

Компромисът като фактическо поведение е знак за личностно извисяване, но като линия на поведение – светещ в тъмна нощ символ на лична слабост. Както не веднъж съм споменавал мисля, комуникацията му е майката. А когато не може да се комуникира, е чини се по-добре дори разговор да не се отпочва. По-добре кимни за поздрав и си запази нервите за някой, на когото му пука. Ако всеки хабеше толкова нерви, колкото в запазването на приятелствата, за да ги печели, то само приятели по таз` земя ще ходят! Убедил съм се, че компромиси с миналото не са невъзможни, даже в един случай ( единствен засега, но какъв! М. ти си знаеш откриваш неподозиран силен и личен приятел, който се появява именно там и когато е необходим. Почти като Гандалф, ако си позволя тази аналогия. Предстои втори опит, за които тая същите надежди.

Въобще, на кого му пука?

Ето това е въпросът! Ако на теб ти пука – това е хубаво. Ако на другият ( ще ме прощават дамите за мъжкият род, визирам и тях, но безтелесното „ако на то му пукаше“ не върви ) му пука за теб – добре за двамина ви! Но, ако само ти се пукаш, като русенска пейка насред ветровит януари на брега на Дунава…е, полза няма. Никому. Да говориш с приятелите си за това, което налага да правиш компромиси е висше изкуство, което се приема май за най-долна ерес или на никого не му пука. Аз лично смятам да не правя компромиси с това, което е непростимо, да не приемам това, което ми се струва неприемливо, да се мъча да го казвам, и да знам, че аз съм чист. Защото е по-добре неразбран, отколкото нае…вие се сещате.

“Чисто българско заглавие, нали?” Снимка: Петър Ванев – Pierrot 2009

Ако на 10.11.2008г. съм си мислел, че „шльокавицата“ е проблем, а точно два месеца по-късно съм си излял душата за „обективната журналистика“, то сега явно му дойде момента да си поговорим и за изчезващия вид „грамотна журналистика“, и грамотност въобще. Защото или аз съм прекалено задръстен нещо или посредствеността извира от уличните шахти вече и все по-голяма част от народа си мисли, че дъжд вали…

Медии и букви

Ако има словестни послания, които да достигат до най-широк кръг от обществото и съответно да му влияят, то това са именно те – вестници, телевизии и радиа. Дотук нищо ново. Както по-горе споменах – вече съм размишлявал за това до какво дъно може да стигне в необективността си журналистиката и какви низши цели преследва с това. Но когато от медиите – електронни или хартиени, започват да се появяват не чуждици, а направо транскрипции на чужди думи ( бисер: Need for Speed е рейсинг игра. Туш! ), то тогава самоуважението на самите „журналя“ отива на кино! Едно е да нямаш морал и елемнтарна обща култура, но вече съвсем друго е ти дори да не можеш да се изразиш на грамотен български а да прокарваш в обръщение речника на неграмотните хлапетии от кварталните клубове. Особено модни в момента „хай-лайф“ ( супер българска дума, нали? ) списания изкривяват речника на четящите ги до невъобразими гаври със словото. Толкова ли е трудно да се поддържа едно елементарно ниво на употребяване на поне българо-звучащи думи? В „Капитал“ например да не би да се гърчат в агония, когато трябва да се напише поредният брой? Не мисля. Просто не са такива неграмотници и уважават себе си, като български журналисти. И не са само те, но са малцинство. Какво се получава сега? Масовата журналистика падна на дъното на грамотността и продължава упорито да дълбае, а кечествената и грамотно правена такава става някакъв странник, оставен в ъгъла на заведението да си пие ейла…Отивам в ъгъла определено и ще се радвам, че съм там, а който иска да остава и да пляска с ръчички на гъделичкащо потресаваща простотия…А, и няма заговори и конспирации за докарване на населението до ниска култура, просто е по-лесно и „фьешън“ да се напише „перформънс“ вместо изпълнение, и осебено модерното ( и жалко ) – „айдъл“…

Рекламите и фирмите – първенци по неграмотност

Съжалявам, ако смятате, че стигам до крайности, но имам още една черешка, с която не мога да се стърпя да не замеря върха на тортата – рекламите и имената на фирмите. Първо на първо – не разбирам желанието на фирмички, които се борят за квартална репутация в „Младост“ или „Дружба“ да се именуват „Иванов Инвестмънт Къмпъни“ или „Риъл Истейт Интернешънъл“. Или невероятното „Денс Клуб“ например! „Денс“ ще да е някаква странна дума в родният ни език, не мислите ли? За „фешън“ и „лизинг“ пък даже и не ми се отваря дума, да знаете…

И за финал?

Какво следва? Докъде може да стигне изворът на неграмотността? Уличният език не бива да присъства във фирмените регистри, в журналистическите анализи и статии, в новините и в предаванията! И то не е уличен език, ами „мързеливо и неграмотно словоблудстване“ ако питате мен. Защото ние не сме английска колония, нито виртуален свят, а реални хора, с установени норми за грамотност и култура, а това което се показва ( говори/чете ) е не под всякаква критика, ами картина на едно затъване, на едно изчезване на правилната реч, и изплуване на посредствеността.

Моля, преди да четете текста си пуснете песента за фон. Благодаря!

Фиестата запали с тихо ръмжене и матовата й повърхност потрепера като изпъване на гърба на заспал звяр. Фаровете й осветиха замислена котка, сгушила се до кутия от газопреносната мрежа, която я погледна с поглед, съдържаща цялата мъка на света за едно свободно но самотно същество.

Със съскащ звук, пламналата за няколкосекунден и искрящ живот, кибритената клечка озари кафевия връх на навитите листа от тютюн и пурата поднесе на света своето малко и ароматно облаче дим.

Катренено черните гуми леко се завъртяха в техния си, еднообразен кръговрат и се поведоха по волята на водачката си. Знаеха, че тази вечер, както много други преди това, те нямат да имат посока. Знаеха, че движението е терапия, движението е цел, движението е живот, движението има смисъл. Алуминиевата повърхност, боядисана от незнаен и анонимен робот в огромен цех на „Форд“ в топло бордо металик, се понесе в тишината. Оранжевите маяци на уличното осветление прескачаха по автомобила и следяха с безмълвни очи отминаващите нежни светлини на стоповете.

Без пяна. Бирата се пие така. Леко студена, чашата да е приятно изпотена, и вкусът да е запомнящ се. Няма смисъл от пиенето на хубава бира като вода от чешмата. Той отпи с бавни глътки и с връхчетата на космите по брадата си проследи движението на една самотна капка, която реши, че не бива да бъде изпита. Погледна към писалката с нейният влажен връх, който искаше да нарисува мислите му.

Нежните й пръсти държаха волана твърдо и без капка колебание. Тя караше напред, тя не бягаше. Тя караше за да се движи, а не за да тъпче на едно място. Красивите й очи не се откъсваха от сменящите се като странно сенчест детски калейдоскоп картини. Тя знаеше коя е и не я интересуваше дали онези, който не я заслужават си дават сметка за това. Тя не е била никога нечий роб и никога няма да бъде. Една истинска дама избира, коя врата да й отвори кавалера, и тя го осъзнаваше с цялото си тяло. Нейде, в дебрите на дълбоката си и изпълнена с емоции душа, тя знаеше, че изборът е нейн и трябва да се заслужи. Прозореца на шофьорската врата се сниши за да позволи на топлия русенски вятър да се заиграе с прекрасните й коси. Не отрони дори и стон…

Мастиленият връх на писалката гледаше замислено бездънния бял лист под себе си. Стоеше толкова близо до него, но дали беше готов да го обезчести със словата на твърдата ръка, която го държеше? Дали беше готов да напише какво мисли, да изрази подкрепата си, когато единствената помощ като приятел, която можееше да даде е да бъде просто там, в рамката на вратата, и да споделя тишината й? Пурата леко изсъска, а нова доза от кехлибарената напитка се изля със самочувствие на нещо желано…

Нощният град е интересно нещо – примрял, снишил се все едно е заспал титан, оставил малките наплашени от дневната светлина същества да изживеят своите мигове на публично усамотение. Окъснял труженик пробягна по страничното огледало на порещия, спусналите се като речна мъгла отражения, звяр. Двойка, избягали от родителският контрол, младежи долепиха жадните си устни на начупена пейка. Мигач. Следващ булевард. Следващи образи. Но тя си е същата. Образите се сменят, а зрителят в опушения киносалон – не. Той избира кой филм да гледа. Самотата тази нощ, както много други, й даваше възможността да се чувства като прохождащ художник в малко, олющено и сбито студио – възможността да избира какво да направи. Женското в нея я накара да се почувства като Сизиф, но не съвсем – тя не побутна камъка отново нагоре по баира, а спря да го разгледа. Докато отново натискаше бутона replay на неоново осветената уредба в колата, си даде сметка, че няма мъж, който да я подчини. Тя имаше избор, имаше живота пред себе си. Нов булевард. Нов светофар, който намигваше съучастнически с единственото си оранжево око.

Мастилото засъхна неизписано. От бирата остана само недопита пяна, която осъзнаваше, че не е интересна и се стичаше бавно по заоблените стени на чашата. Течението отдавна беше отнесло на крилете си малките прашинки, останали от анонимните листа кубински тютюн. Той беше приятел и не можеше да се намеси в чуждата тишина, дори когато копнееше да се провикне, че тя може повече. Той написа „Аз съм тук.“ Погледна безмълвните звезди през кристално чистия прозорец. Те бяха безсмърните приятели на слънцето и луната, без да се намесват в интимните им чувства. Те знаеха, че слънцето избира как и на кого да свети, а луната се върти в безкрайният си тунел на размишления. Въздишиката му премина през стаята като разбита вълна върху безмълвна скала из среднощното море. Писалката полегна в кутията. Осъзнала, че ще бъде призована, когато има нужда да се каже нещо. Възглавницата го дари със студената си прегръдка.

Среднощният полет приключи. Топлото тяло на Фиестата полегна на отреденото му място пред бетонният колос на блока й. Ръмженето утихна и гумите се спотаиха в очакване на следващите желания. Токчето й се заби в мъртвата улица и тя пристъпи. Напред. Нямаше друга посока за нея. Звука от алармата се разнесе между пробуждащите се от зимен сън кестени, притеснен от заобикалящата го тишина. Уверената й походка я водеше към леглото й, където тя решаваше какво да се прави. Така, както в душата й. Докато разресваше косата си пред тъмното огледало тя знаеше, че не е сама. Тя знаеше, че винаги има приятели, които просто чакат, облегнати на студената дървена рамка на вратата. Които са с нея. Спускайки уморените си клепачи, тя осъзна, че приятелите са тези, които ще й подадат ръка, а не той който излиза набързо след поредната порция сексуално удоволствие. Тя имаше приятели, той не беше от значение. Важно е да имаш приятели…