Из думите на един мим

С интерес очаквах не толкова провеждането, колкото предварителните мнения и последващи анализи за Sofia Pride Festival. Поради няколко простички причини, разбира се:

- очакванията от насилствени опити за предотвратяване провеждането на мероприятието бяха много по-слаби от предходната година, когато се стигна до физически опити да се покаже кой е по-мъж. Това говореше за едно любопитно и добронамерено изчакване, което е добре.

- призивите за толерантност бяха многократно по-звучни тази година, и от дипломати и сериозни политически фигури. Това говори за ангажираност със социалното явление дискриминация.

- 26.06 е обявен за международен ден на толерантността и правата на човека, и исках да видя дали ще бъде само в един нюанс това събитие. Защото правата на човека и толерантност са за мен малко различни неща – едното е юридически и етичен стълб, необходим за нормално човешко поведение, а второто е поведение, което се заслужава.

Предварителните материали и прогнози бяха много постни, като не ми е ясна причината за това, особено на фона на дълбокомислените анализи после. Когато си готов да държиш аналитични речи е редно да можеш и да прогнозираш. От медиите, които следя се прокрадна една миловидна пасивност към предстоящото и на последващ етап – провелото се събитие. Констатира се, че ще се проведе нещо / че се е провело, дали ще има безредици / не, нямаше, и така събитието според мен си остана само като малко по-цветен ден на смачкания лист от календара, показващ дните на поредния месец от поредната година.

Дали предизвика засилване на толерантността в нашето общество?

Дали призивът за спазването на правата на човека бе ясно изразен и чут?

Дали проведеното мероприятие ( дума, която между другото може да се използва в изречения, без в тях да присъства “ДС”, “МВР” и прочие ) оправда прогнозите и постигна целите?

Очакванията за насилствено вмешателство от страна на националистически параполитически формирования не се оправдаха, което наистина е добре, извинявам се за повторението. В България това са сдружения от хора, които не преследват идеали и цели, а май само финансиране. Нямаше атака и от каквито и да е други страни – хората гледаха. Нямаше насилие, тъй като насилието ражда насилие, а в насилието няма истина. Каквато и да е тя, според този, който я търси.

Призиви. За Толерантност. За Права на човека. Така разбрах аз анонсите на събитието. Но както посочих по-горе това са две различни понятия. Като понятия и прилагане имат множество допирни точки, но по същество на улицата това са понятия, отстоящи на съвсем различни тротоари. Поради една проста причина. Едното е изначално Право на Човека, а другото е поведение, зависещо от културата на конкретната личност и общество като цяло, и от поведението на претендиращият да бъде толериран. Доколкото правата на човека са сборник от законови, морални и обществени постулати, в които всеки от нас би следвало да е възпитан, да знае и да спазва, то с толерантността в двадесет и първи век нещата не стоят толкова просто. Докато Правата на Човека са безценни, то Толерантността си има етикет с точно фиксирана цена, която трябва да бъде заплатена. И тя, между другото, въобще не е висока и обществото, в неговата цялост, няма никак да обеднее от нейното заплащане. Прост пример: Иван не харесва въобще как съседът му Георги е нетолерантен към неговото лично пространство, като надува честичко вечер Axell Rudi Pell, но пък Иван не плаща цената на толерантността, тъй като хич не лишава Георги от възможността да усети по безкрайно надутите децибели потта на димитровградските ма`анета. Петър пък е толерантен и слуша любимата си келтска музика със слушалки и съседът му Николай след първата културна забележка вече не се опитва да срути блока с Brithney Spears. Не е много нали? Да, но от Чили, през Испания и България, та чак до Япония е модерно да се говори за толерантност плюс нещо много лошо. Да се изисква толерантност. Съжалявам, но това не е къшей ръчен хляб, че да го дам току – така. Съвременната толерантност изисква някак си да зачитаме правата на различните във всяка една форма пред правата на нас, обикновените. Е, който е съградил и който поддържа тази линия на поведение е леко казано на грешната гара. Человешкото съзнание не приема различието толкова лесно. Но е невъзможно да го приеме, когато му го сложиш с табела “ПРИЕМИ!”. Ето да вземем предвид всички, които искат да са различни в своята сексуална наклонност. Те искат да са равни. Аз лично познавам хомосексуалисти и ги толерирам и приемам, въпреки личното ми мнение, тъй като те не ми набиват сексуалността си в очите. Секса нали беше домашно явление на общуването, защото някак си на мен не ми е разрешено да парадирам, че съм хетеросексуален? Последното за мен означава да правя секс с жена на публично място или нещо близко до това, тъй като целувката е проявление на приятелство. Образно. Моите познати хомосексуалисти си държат секса в тях, а пред мен и другите са нормални хора. И аз ги приемам като такива, толерирам тяхното желание и не накърнявам техните права. Но вижте, ако се появят по розови кожени прашки пред дъщеря ми по телевизора и въртят крака като ударени от мълния, борейки се за толерантност…не, няма да го толерирам. Защото аз не правя така пред другите. Същото важи разбира се и за всички останали, които се чувстват дискриминирани и нетолерирани – самото желание да си толериран не е достатъчно в нашето време. В нечие друго време, на друго място – може би. 6 милиарда души по това бедно въртящо се кълбо чакъл нямат време да толерират, само защото трябва. Така си мисля аз, разбира се.

Ако болестта на двадесети век бе синдрома на придобита имунна недостатъчност, която погуби не една голяма личност, то болестта на двадесет и първи век предполагам, че ще бъде синдрома на насилствено придобита толерантна недостатъчност.

Жените преди 200 години са се борили докрай да бъдат толерирани като равни и сега, 200 години по-късно, не малка част от тях работят, учат, възпитават, ръководят и политиканстват не по-зле от мъжете. Те са си извоювали правото да бъдат равни. В тази връзка, феминистките могат да отидат в музея да хапнат едно KFC. Отметка просто. Какъв и къде е генералният проблем и други … обществени групи да не могат? Да се бориш за толерантност може би е по-трудно от колкото да претендираш за права като нетолериран? Защо аз да дарявам толерантност на тези, които протестират, че са нетолерирани и в крайна сметка, всеки път, са по-толерирани от мен? За какви равни права на човека се борим, като борците стават по-равни от другите след протестите си?

Дали толерантността има цена в този случай? Препатилият български народ е казал преди много време “Насила хубост не става”. Колкото и архаично да звучи, така е и сега.

Аз го разбирам по следния начин: да толерираш различните означава те да толерират твоето право да бъдеш нормален. А не да изкривяваш личните ми представи за нормално, като претендираш да те приемам публично, че си различен. Остави ме сам да преценя, съобразно твоето поведение, колко нормален си. И сам да платя цената на бъде толерантен.

Нали сте гледали една много хубава комедия Idiocracy? Филмчето въобще не е ново, и в началото има един брутално некомедиен момент – когато обясняват демографското развитие на обществото. Тези, които са го гледали няма как да не си спомнят горната снимка от началото на филма – двамата костюмари, които работят и се стараят да се доказват в живота, но нямат деца, и двамата диви мърлячи, които въобще не си правят сметка за живота и чиито родословно дърво цъфти като боабаб след тропическа буря. Какъв беше резултатът? Една проститутка и един плиткоумен военен архивар се оказаха най-умните същества на планетата. Голям смях… само, че май ще се окаже документален филм.

И действително има документален филм…

"Компирите са като гнездо картофи – колкото повече ровиш в земята, толкова повече излизат. Те са политическа сила, те са бъдещето, те са онова, което вие не правите! Българките раждат един данъкоплатец, докато Компирите не раждат – те произвеждат народ" Помните ли го това уникално предаване на Мартин Карбовски? Цеца Компирицата с нейните 22 деца, чиито имена и рожденни дни не знае. Много грозна картинка, а единият й син твърдо е решил да става кмет – след още няколко години половината избиратели в селото ще бъдат Компири. Реалност.

И едно reality show…

И след една комедия и един документален филм, следва и красивият финал – едно предаване по pro.bg – “Размяна на съпруги”. Още когато вървеше американското издание ме привлече това предаване поради чисто човешкото в него. Няма сценарии, няма нагласени разговори, няма глас за кадър, нищо. Две жени си сменят местата. Знаете ли какво ми направи впечатление? Идеята е да се сблъскат две жени със свят, коренно противоположен на техния. И напоследък картинката е следната: мъж и жена, средна класа, около или над средното ниво на интелигентност, хубав апартамент, хубава кола, добри професии, ходят редовно на масажи, клубове и пазар; и от друга страна мъж и жена, тя най-много да е сервитьорка в заведение, което дори и да беше във вашият блок нямаше да разберете, че съществува, на 30 с външност на 50 годишна, той максимум работник в автосервиз на Трабант, с отрицателно ниво на интелигентност и много под средните стандарти на живот. Хм, познахте, какво липсва? Първата двойка – “успялата”, няма деца. Втората…при тях бройката почва от две и досега е стигала до 4 май. Красота…

Идиокрация

Властта на идиотите не е някакъв смешен роман, който ревниво пазите на специално пригоден рафт до клекалото, за да ви развеселява в тежки моменти. Може би това ще се окаже действителност. Така както онзи дебелачко в Idiocracy направи безчет деца на възпълничката си любима и няколко съседки и те не останаха по-назад, издигнаха бирата и безразборният секс в култ и се започна едно роене, роене, роене. И все при същата ценностна система – нещо за пийване, нещо за секс и това е. Някак си ми прилича на Компирите или на част от участниците в “Размяна на съпруги”. И някак си ми се струва, че това не е само по телевизора. Страшно много хора хвърлят титанични усилия да пробиват в живота, да катерят кариерни стълбици с цената на дълги безсънни, безсексуални и безчувствени нощи, като връзката им в живота е с човек със сходни желания и бит. Интелигентни хора, проспериращи в живота и тънещи в луксозна самота в домовете си. Отишли например в София за едни хубави четирицифрени суми, пътуващи някакви си 45 минути минимум до апартаментчето си в лъскавата лизингова кола, живеещи под невероятен стрес на личните си амбиции и в такт с часовника на имагинерният успех. И когато този часовник си припомни чисто биологичната си същност…вече е много късно. Може би.

Всякакви оправдание се носят в ефира за това, защо не се правят деца. Оправдания, които звучат много цинично и егоистично, но всеки има право на лично мнение все пак. Особено ще се касае за създаване и отглеждане на поколение. И именно поради това констатирам следното : голяма част от познатите и приятелите ми, които останаха в София или заминаха за чужбина в преследване на белият заек на Кариерата, се радват на самотата вкъщи и на парите си. За сметка на тези, които предпочетоха да делят следобедната дрямка с любим човек и мъничко любимо човече нейде другаде. Някъде, където зеленина не е дума от резултатите от търсенето по изображения в Google. Някъде, където има и работа, има и време за себе си, има и време за детето. Някъде, където има пълноценен живот. Не, че и в София например не е възможно, но не е за всеки. Но не и за това ми е мисълта. Преследването на личен успех за сметка на създаването и отглеждането на интелигентно и можещо поколение има и един грозен мутирал брат – ниско-интелигентни хора, безоперативно лишени от амбиция за самоусъвършенстване и неспособни на клетъчно ниво да създават можещо и знаещо поколение. Но пък създаващи каквото и да е поколение. О да, създаващи, та пушек се вдига. И на едно родено дете в семейство на мъж и жена, имащи над средната обща култура, като се раждат четири такива, които ще пишат “незнам” и “6те видим”, и ще боготворят секс-животното от торентите баче Кико …какъв ще е крайният резултат? Е, не е трудно да си го представите все пак. Грозно..

Дали всъщност това не е един лош сценарий, плод на ферментиралата бира, удобно разположила се в баварската, ръчно рисувана порцеланова халба до мен? Дали Карбовски не е бил при българско малцинство в друга държава за предаването си? Дали “Размяна на съпруги” всъщност не е един успешен експеримент на продуцентите на воайорската полюция на гражданина “Big Brother”? Дали наистина нашите деца ще израснат в една среда, много странно копираща качеството на първите пиратски видеокасети в началото на 90-те – лоша картина, лош звук, за малко пари?

Ако питате мен – от нас си зависи. За разлика от умните хора, които се мъчат цял живот за да достигнат нещо, глупавите нищо не правят за да не им се случи.

Колко от Вас НЕ СА чували епични разкази и сравнения между делнични и битови случки тук и “нейде там на Запад”? Малко предполагам. Лично аз ги слушам от около 20 години.

Интересното е, че тези истории продължават да се пишат и говорят с един патос, присъщ на време, в което нямаш избор – тоест ТИ не можеш да избираш дали и ТИ да живееш така. Да, но това време вече го няма.

Винаги съм си чудил колко лицемерно може да бъде подобно сравнение. Познавам хора, които ронят сълзи, способни да накарат водоскокчето Ниагара да прелее, за това, че в САЩ докато са били на бригада е било невероятно чисто, а тук не е. И казвайки това, отварят прозореца на колата и си мятат пълният пепелник в тревата. Виждал съм хора, които коментират как в метрото в Париж всичко било културно и няма блъсканица, но когато дойде мотрисата се мятат с неописуемо озлобение да покорят вратата и заветната седалка. Виждал съм хора, които твърдят, че на Запад е добре защото полицията се уважава и тя те уважава, но в следващият момент, когато пътен полицай ги спре защото някак си са карали с “леко” по-висока от разрешеното скорост, те започват по най-долен и махленски начин да му държат сметка “Защо ме спирате сега?” и любимото ми “Няма ли престъпници, че с мен се заядохте?”. И прочие, и прочие.

Изводът за мен през годините е, че няма как да искаш обстановката около теб в страната да е нормална ( или “като на Запад” ), докато ти се държиш по напълно противоположен начин или просто се навеждаш когато се държат така с теб. Не става.

Има желание, нали така?

И то не е невъзможно да се сбъдне. Повярвайте ми. Но малко или много зависи от съзнателният избор, който ние правим – дали сме готови на нещо, за да го постигнем? А това, което можем да направим е да изберем. Когато избираме да комуникираме с хора, които се държат нормално и адекватно, когато избираме да пазаруваме в чисти магазини с отзивчиви и усмихнати служители, когато избираме да не премълчаваме просташки постъпки на близки или непознати, когато избираме да не казваме “Не ми е работа”. Да, времеемко и идеалистично е това упражнение, но какъв ще е резултата?

Много просто – започваме да избираме в каква среда да живеем. И когато целта ти е “нормална” среда, то ти лека полека започваш да я достигаш. Прост пример – защо трябва да търпиш гадното отношение на продавачките в един магазин, като на същото разстояние от дома ти има друг, в който няма да те напсуват и да кажат не може като поискаш да смениш един продукт с друг, просто защото така си решил? Защо трябва да сядаш на заведение, в което сервитьорът се държи като човек, комуто дължиш хиляда лева от седем години и не му вдигаш телефона? Защо трябва да търпиш отегченото и некомпетентно отношение на някаква кредитна инспекторка, като има толкова други?

Въпросът е да направиш избор.

Но и да има самоучастие.

Не е трудно да поздравяваш без причина или да отвръщаш на непринуден поздрав, нали? Не е трудно да направиш път на вратата или да благодариш на този, който ти е направил път, нали? Не е трудно да казваш “моля” или “ако обичате”, нали? Не е болка за умиране петте метра, които ще изминеш до кошчето за боклук, вместо да си метнеш фаса в пясъчника, в който играе и твоето дете, нали? Не е трудно като видиш знак за ограничение на скоростта, просто да го спазиш, нали? Не е невъзможно, когато работата ти е да обслужваш, да комуникираш с хора да го правиш културно, въпреки всичко, нали?

Да, да, извинявайте знам, че го знаете. Знам, и че сигурно го прилагате. Но и тайно подозирам, че предпочитате да качите снимка на неправилно паркирал автомобил в MMS емисията на вестник “Дневник” защото сте в час със социалните мрежи и така изразявате “гражданска позиция”, но не и да отидете и да направите забележка, че трябва да слизате на улицата заради него? Може би пък публикувате в блога си/вестника/facebook/twitter недоволен коментар за гнусното обслужване в Billa например, но същата вечер пак отивате да си купите Ариана и кренвирши от там и си траете? Някак си подозирам, че на маса можете да изпишете с думи невероятно произведение за премеждията на примерният шофьор насред войната по пътищата, но се качвате на седем бири да карате, и то при ограничение 80 със 140 и рядко давате предимство на родители с деца, като мен, нали? Не? Може би хората, които правят това нямат интернет. Може би всички с адекватно гражданско поведение стоят офлайн и не си губят времето да отправят критики и съвети, които самите те не спазват. Въпреки, че има блогъри и журналисти, за които лично мога да гарантирам, че това, което пишат отразява нещата,с които те не са съгласни, защото те НЕ СЕ държат така наистина.

Но проблемът не е само on-line. Скимтенето на незадоволените е повсеместен. Но въпреки това смятам, че има шанс нещата да се оправят, тъй като все повече хора минават от приказки на действия. И въобще не им пука, че не всички го оценяват или ги гледат странно с тяхното културно поведение.  Важно е, че имат желание и вземат участие в промяната. И да се спре да се говори само как трябва да бъде, ами да се вземе и да направи нещо в тази посока…

Да, да, знам, че вие правите нещо, аз пиша за останалите…

България е една невероятно красива страна, в която голяма част от хората са си наврели страхливите очички между седалищните бузки и виждат истината, единствено като им се стовари със силата на шестместен асансьор на главата. И това само докато си спомнят колко са страхливи и отново си наврат нослетата на онова място.

Не, шегувам се. Всъщност нещата не са толкова зле. Те са си направо ужасни и абзацът горе е романтично-брутален опит да омаловажа колко недалновиден и страхлив е един голям процент от населението.

Трябваше ли да да пропадне един шестместен асансьор с дванадесет ( !!! ) души на борда, за да се установи, че имало предписание за ремонти / смяна и да се заговори за това, че не е редно да се тъпчат хората като сардини вътре? За щастие нямаше пострадали, но следващият път може и да има. И post factum ще се търсят предшестващи събитието виновни лица и ще се вземат мерки това да не се случва за в бъдеще. Все post factum активност. Управата на болницата определено си проси нещо с неизпълнението на подобни разпоредби, ако е имало такива, но защо никой не потърси вина в хората, които са го причинили? И аз съм се возил в тези асансьори и не съм пропадал, но сме били под 6 човека. Тези, които уж са жертви, не трябва ли да бъдат най-малкото укорени за това си безобразно тъпо поведение? Сигурно няма и да бъдат, и отново фокусът на обвинителната камера на общественото мнение ще бъде върху държавата, общината, пожарната, болницата и прочие.

Това може и да има връзка с един много интересна пандемия у нас …то може и да не е вирус, ами просто хоби. Става дума за абсолютно изкривеният “обвинителен уклон” в средностатистическият българин, който се къпе в шизофреничните медийни потоци от безумия по темата. Убеден съм, че никой няма публично да се запита дали и дванадесетте души, качени в асансьора за шест човека, не е виновен. Всички плебейчета ще бъдат заети с ромонът на злобата срещу анонимната и голяма държава по дървените им каски. Защото плебейчето знае, че е много по-лесно и безопасно да рипа срещу Царю, отколкото срещу конкретен човек, който има име и може да те срещне на улицата. Въпреки, че някой да чу имената на хората, причинили пропадането на асансьора?

Сега всички post factum ще мрънкат и стенат тихо под поредният стихиен и злобен натиск на криворазбраната общественост, как ще се проверяват всички асансьори, как ще има наказани длъжностни лица. Може би действително някой ще се замисли, че извън модерните кооперации и бизнес-сгради, асансьорите са от детските години на Мусолини, но това не е проблем на общината, държавата, МВР и прочие, и прочие. Има етажна собственост, ама тя не е актуална, когато трябва да се събират и дават пари за подобни неща нали? И лека полека, от място на място, хора ще говорят с хора, и ще им обясняват, че това може да се случи и на тях, и е редно да съберат пари и да си купят нов асансьор и да заменят старият с корабните въжета на Америко Веспучи и двигател като на дирижабъл. И post factum ще си гледат напред. Защото трябва да се случи нещо – някой да се размаже, да пропадне, да се срути нещо, за да мислим за напред.

Само, че вместо да се поучават от грешките си ( обществото е едно ), българчетата плебеи се мятат във вихъра на слюноотделянето по държавните прозорци и на пиянският рефрен “Това на мен не може да ми се случи”. И късметлииски оцелелите дванадесет човека някой ден ще са нетолкова късметлии други дванадесет човека. Но тогава пак някой друг анонимен ще носи отговорност, post factum ще търсим объркани решения, които никой няма да приложи и ще кимаме съжалително за обществените гладиатори – камикадзета, докато си тръгваме от нашият си Колизеум.

Говоренето е национален спорт. Говоренето е нещо много интересно – хем правиш нещо по въпроса ( коментираш го ), хем нищо не правиш ( защото не искаш ). Разбира се, не със всички е така – има и такива, които хем нищо не правят, хем си мълчат като заврени зетове в дом на чеченска девойка. Има и правещи, но те говорят малко. Защо ли? Ами защото правят нещо.

Ерата на кабела

След като първо великият мислител, да се свети името му, Зюмбюлев, ни обрисува интернет пишещите като влечуги и потенциални убийци, се появи и бившият голям, сега портиер нейде, Кеворкян, който каза, че сме обществено зло. Въобще говорещите в интернет сме голяма напаст, въпрос на национална сигурност. Милите….

Но не само в интернет говорим нещо, да де, пишем, но то е същото. Но в не малко случаи, това са опити да се анализира нещо направено, да се набележат цели, които да се изпълнят, да се коментира процесът на извършване на нещо. Това не важи за зоопарка в Мрежата – тролчета, хейтърчета и прочие жалки биологични видове. Колкото и да е голяма арената на словоблудците тук, някак си успяваме да си я оставим за тях, докато на живо не е точно така…

Порой от празни думи

Мила родна картинка – пълно е с професионалисти! Критикува се яко, не се говори. Майката му е критикуването – нищо, че си неграмотен тоалетчик, ти разбираш от политика ( разбира се ), корупцията в МВР ( е как ), уреденото ни футболно първенство ( вътре си яко в играта ), екология ( нали редовно си мяташ боклука през балкона, как няма да знаеш ) и прочие национално – болни теми. ваИ ако през периодът на така именуваният “преход” ( аз прехождах само из годините, не знам за вас ) празнословието не можеше да намери много пробойни, то да речем, че сега сме “демокрация” и … става страшно. Нещо не им се работи на хората. Освен като оратори може би.

“Ето Ви микрофон господине!”

Сигурно у нас се мрънка повече от колкото в най-изпадналите от корабът на цивилизацията държавици. Няма значение за какво – мрънкането е важно. А като забъркаш древната рецепта с мрънкане, плюене по всичко живо, мързел и неграмотност, се появяват портите на щастливият живот. Да де, ама не точно. Мен не ме бъркат собствените им проблеми на такива недоклатени хорица, но те някак си станаха много. Навсякъде. И търсят микрофон за да си изкажат недоволството. Все нещастни, все незадоволени, все изнудвани, все се качили на грешната ракета. Дори медиите взеха да отразяват само какво са казали хората нейде. А кой ще отрази кой – какво прави?!?

Опит за цитат

Тъй като не помня къде съм си го записал преди толкова години, ще се опитам да го дам по спомен: “Аз не виня обстоятелствата за това, което са. Нагаждам се към така съществуващите, а ако не мога – променям ги.” Хърбърт Уелс. Не случайно е умен човекът….