Из думите на един мим

“Чисто българско заглавие, нали?” Снимка: Петър Ванев – Pierrot 2009

Ако на 10.11.2008г. съм си мислел, че „шльокавицата“ е проблем, а точно два месеца по-късно съм си излял душата за „обективната журналистика“, то сега явно му дойде момента да си поговорим и за изчезващия вид „грамотна журналистика“, и грамотност въобще. Защото или аз съм прекалено задръстен нещо или посредствеността извира от уличните шахти вече и все по-голяма част от народа си мисли, че дъжд вали…

Медии и букви

Ако има словестни послания, които да достигат до най-широк кръг от обществото и съответно да му влияят, то това са именно те – вестници, телевизии и радиа. Дотук нищо ново. Както по-горе споменах – вече съм размишлявал за това до какво дъно може да стигне в необективността си журналистиката и какви низши цели преследва с това. Но когато от медиите – електронни или хартиени, започват да се появяват не чуждици, а направо транскрипции на чужди думи ( бисер: Need for Speed е рейсинг игра. Туш! ), то тогава самоуважението на самите „журналя“ отива на кино! Едно е да нямаш морал и елемнтарна обща култура, но вече съвсем друго е ти дори да не можеш да се изразиш на грамотен български а да прокарваш в обръщение речника на неграмотните хлапетии от кварталните клубове. Особено модни в момента „хай-лайф“ ( супер българска дума, нали? ) списания изкривяват речника на четящите ги до невъобразими гаври със словото. Толкова ли е трудно да се поддържа едно елементарно ниво на употребяване на поне българо-звучащи думи? В „Капитал“ например да не би да се гърчат в агония, когато трябва да се напише поредният брой? Не мисля. Просто не са такива неграмотници и уважават себе си, като български журналисти. И не са само те, но са малцинство. Какво се получава сега? Масовата журналистика падна на дъното на грамотността и продължава упорито да дълбае, а кечествената и грамотно правена такава става някакъв странник, оставен в ъгъла на заведението да си пие ейла…Отивам в ъгъла определено и ще се радвам, че съм там, а който иска да остава и да пляска с ръчички на гъделичкащо потресаваща простотия…А, и няма заговори и конспирации за докарване на населението до ниска култура, просто е по-лесно и „фьешън“ да се напише „перформънс“ вместо изпълнение, и осебено модерното ( и жалко ) – „айдъл“…

Рекламите и фирмите – първенци по неграмотност

Съжалявам, ако смятате, че стигам до крайности, но имам още една черешка, с която не мога да се стърпя да не замеря върха на тортата – рекламите и имената на фирмите. Първо на първо – не разбирам желанието на фирмички, които се борят за квартална репутация в „Младост“ или „Дружба“ да се именуват „Иванов Инвестмънт Къмпъни“ или „Риъл Истейт Интернешънъл“. Или невероятното „Денс Клуб“ например! „Денс“ ще да е някаква странна дума в родният ни език, не мислите ли? За „фешън“ и „лизинг“ пък даже и не ми се отваря дума, да знаете…

И за финал?

Какво следва? Докъде може да стигне изворът на неграмотността? Уличният език не бива да присъства във фирмените регистри, в журналистическите анализи и статии, в новините и в предаванията! И то не е уличен език, ами „мързеливо и неграмотно словоблудстване“ ако питате мен. Защото ние не сме английска колония, нито виртуален свят, а реални хора, с установени норми за грамотност и култура, а това което се показва ( говори/чете ) е не под всякаква критика, ами картина на едно затъване, на едно изчезване на правилната реч, и изплуване на посредствеността.

“Образование е свързано с парите. Поне в повечето случаи…”

Трудно е напишеш дори два интересни реда за нещо, което е предмет на обществени и политически дебати не от вчера. Трудно е да се извлече универсална поука от лошото образование и всеобхватно приложим стимул да се образоват хората. Но една китайска поговорка ( а те са мъдри хора, да знаете! ) ми даде една насока, и аз ще опитам.

Материалният свят
Нищо ново под слънцето – с всяка изминала година ние ставаме все по-големи материалисти, и всеки от нас би могъл да извади сто и един довода в подкрепа на това твърдение. Само, че когато има действие, има и противодействие, тоест – когато има урбанизация, засилване значението на материалното и загуба на лично значимото за сметка на кариеризма, то се проявява и обратното. Много хора напускат големите градове за да имат време за себе си и за семйствата си, като това в никакъв случай не е за сметка на трудовата дейност. Тук трябва някъде да има и връзка с образованието, нали така?
Образованият човек е поне малко по-богат, по-сигурен и подготвен
Тази максима търпи изключения, както всички подобни. Но е общовалидна по принцип. Образованият много по-лесно може да се ориентира на пазара на труда, много по-лесно може да оцени минуси и плюсове от конкретна ситуация, много по-лесно може да избере в какво да инвестира времето и парите си, по-правилно може да разпредели личното си време и отговорности и да потърси вариант за справяне с проблемите. Доброто образование поставя много по-малко въпросителни и много повече възможности.
Къде е уловката? Не може да няма такава, нали?
Да, има. След като не може да се намери друг стимул, то е редно да се обяснят възможностите за реализация, да се стимулира едно дете да е подготвено и образовано за да има възможност да стане това, което иска. Учителят следва да е съвременен и находчив, и паралелно родителите да дават примери за поведение, което да може да поведе децата по правият път. Лошото образование се дължи и на неправилни социални модели ( нехаещ учител и родител / апатичен и асоциален ученик ), на лоши примери за подражание и липса на стимул – “Защо да се учи?!”. Защото в крайна сметка, всеки от нас е започнал работа за да има основно какво да яде и да живее. Ето стимул. Щом другото не работи, то нека се покаже, че образованието значи работа, умения и по-добри възможности за оцеляване. А когато един човек учи със стимул, то той после реализира наученото. Когато учи насила, той ще живее така.
А в крайна сметка, кой друг, ако не ние, ще плаща лошите сметки на децата си, нали?

Тъй като след няколко дни ми престои изпит в една доста сложна дисциплина – “Данъчно право”, и четейки законите и лекциите си помислих защо ли не разрешават на изпитите да се ходи със законите, а едва ли не трябва целия този материал да се назубря?!

Не разсъждавам от гледна точка на студент, който не обича да чете. Даже смея да заявя, че сега учейки второто си висше ми е много по – интересно, и въпреки първоначалното нежелание и ефирна доза мързел, сега чета и ми е интересно.

Но ако погледна от гледната точка на един преподавател, как аз бих възприел сегашното положение? Дали преподавайки готов материал на студентите, предлагайки им готови анализи и накрия давайки им на изпита теми, които да препишат – аз преподавам? Или само давам? Дали се обучават така? Поне аз виждам нулева възможност за въображение и развитие.

Последните ми два изпита – по “Облигационно право” и по “Семейно и наследствено право” в Русе ме накараха да помисля, че изпитването не е само изливане на думи и словосъчетания в определена форма, без да се гони реален резултат. На първия изпит – който бе със славата на много гаден, доцента ама въобще не го интересуваше аз как ще предам материала от лекциите. Той искаше да види аз как съм го разбрал. Той искаше да види аз как си обяснявам различни неща, които касаят сделките и договорите. Явно това изпотява много студентите – да си представят. По “Семейно и наследствено право ” пък професора каза само едно нещо на асистентката си – дай им въпроси, който са най – близо до действителността. Направо му се зарадвах!

Но колкото и да са интересни последните ми два изпита, едно ме замисля – ами ако освен така желаното ми разбиране на основите на съответния материал, изпитващия поиска и малко “казусче” да поразреша? Тогава става страшно! Много обичам някой преподавател да ми каже : “Е, сети се де – има шест точки в тази алинея!”. Е, по дяволите – аз да не съм зубрач? Да не съм ги сканирал? Да нямам фотогенична памет и да помня наизуст стотици страници закони? Не съм влизал един или два пъти в съдебна зала, и едно нещо да не ми направи впечатление – всички си носят книжките ( да се чете закони и кодекси ) под ръка. Но не – студентите трябва да сме някакви гении, и да помним всичко. Да обясниш нещо е принципно добре – показваш, че си запознат общо с материала. Но най – важното : да разрешиш казус, смея да твърдя е трудно, да не кажа невъзможно като хората са са без закона под ръка. Дори и на изпит. Още повече – на изпит.

Поне аз като преподавател бих се зарадвал ако дам една картина от юридическата действителност на един студент, и той вместо да ми изтреля наизист какво е “научил”, ще знае къде да търси в закона, да го свърже със “случая” и да каже колко и какви варианти има, и съответно да ги проиграе. Да каже какво мисли.

Правилно драги ми наблюдателни читателю – не съм преподавател…

Това не означава да не се четат лекции, но няма как ако искат да ни проверят знанията да не се позволява да се носи закон на изпит. Ако си мисли някой, че от закона може и да се препише – супер! Значи е завършен юрист – тоест той ще вземе съответните членове и възоснова на тях ще развие темата си. Съдията като осъжда хора си поглежда закона, прокурора като пледира се позовава на член от закона – за който също поглежда. Адвоката също. Все пак практиката учи. А и на мен сега няма да ми се налага да научавам наизуст лекциите, а да ги разбирам.

Не е ли по – правилно да се стимулира разбиране и да се проверява как действа мисълта на един студент “ходом”, отколото да се тренира папагал?!

P.S. Или както добави моята прелестна първа читателка на всеки пост – важното е да знаеш къде да търсиш!