Из думите на един мим

Колко от Вас НЕ СА чували епични разкази и сравнения между делнични и битови случки тук и “нейде там на Запад”? Малко предполагам. Лично аз ги слушам от около 20 години.

Интересното е, че тези истории продължават да се пишат и говорят с един патос, присъщ на време, в което нямаш избор – тоест ТИ не можеш да избираш дали и ТИ да живееш така. Да, но това време вече го няма.

Винаги съм си чудил колко лицемерно може да бъде подобно сравнение. Познавам хора, които ронят сълзи, способни да накарат водоскокчето Ниагара да прелее, за това, че в САЩ докато са били на бригада е било невероятно чисто, а тук не е. И казвайки това, отварят прозореца на колата и си мятат пълният пепелник в тревата. Виждал съм хора, които коментират как в метрото в Париж всичко било културно и няма блъсканица, но когато дойде мотрисата се мятат с неописуемо озлобение да покорят вратата и заветната седалка. Виждал съм хора, които твърдят, че на Запад е добре защото полицията се уважава и тя те уважава, но в следващият момент, когато пътен полицай ги спре защото някак си са карали с “леко” по-висока от разрешеното скорост, те започват по най-долен и махленски начин да му държат сметка “Защо ме спирате сега?” и любимото ми “Няма ли престъпници, че с мен се заядохте?”. И прочие, и прочие.

Изводът за мен през годините е, че няма как да искаш обстановката около теб в страната да е нормална ( или “като на Запад” ), докато ти се държиш по напълно противоположен начин или просто се навеждаш когато се държат така с теб. Не става.

Има желание, нали така?

И то не е невъзможно да се сбъдне. Повярвайте ми. Но малко или много зависи от съзнателният избор, който ние правим – дали сме готови на нещо, за да го постигнем? А това, което можем да направим е да изберем. Когато избираме да комуникираме с хора, които се държат нормално и адекватно, когато избираме да пазаруваме в чисти магазини с отзивчиви и усмихнати служители, когато избираме да не премълчаваме просташки постъпки на близки или непознати, когато избираме да не казваме “Не ми е работа”. Да, времеемко и идеалистично е това упражнение, но какъв ще е резултата?

Много просто – започваме да избираме в каква среда да живеем. И когато целта ти е “нормална” среда, то ти лека полека започваш да я достигаш. Прост пример – защо трябва да търпиш гадното отношение на продавачките в един магазин, като на същото разстояние от дома ти има друг, в който няма да те напсуват и да кажат не може като поискаш да смениш един продукт с друг, просто защото така си решил? Защо трябва да сядаш на заведение, в което сервитьорът се държи като човек, комуто дължиш хиляда лева от седем години и не му вдигаш телефона? Защо трябва да търпиш отегченото и некомпетентно отношение на някаква кредитна инспекторка, като има толкова други?

Въпросът е да направиш избор.

Но и да има самоучастие.

Не е трудно да поздравяваш без причина или да отвръщаш на непринуден поздрав, нали? Не е трудно да направиш път на вратата или да благодариш на този, който ти е направил път, нали? Не е трудно да казваш “моля” или “ако обичате”, нали? Не е болка за умиране петте метра, които ще изминеш до кошчето за боклук, вместо да си метнеш фаса в пясъчника, в който играе и твоето дете, нали? Не е трудно като видиш знак за ограничение на скоростта, просто да го спазиш, нали? Не е невъзможно, когато работата ти е да обслужваш, да комуникираш с хора да го правиш културно, въпреки всичко, нали?

Да, да, извинявайте знам, че го знаете. Знам, и че сигурно го прилагате. Но и тайно подозирам, че предпочитате да качите снимка на неправилно паркирал автомобил в MMS емисията на вестник “Дневник” защото сте в час със социалните мрежи и така изразявате “гражданска позиция”, но не и да отидете и да направите забележка, че трябва да слизате на улицата заради него? Може би пък публикувате в блога си/вестника/facebook/twitter недоволен коментар за гнусното обслужване в Billa например, но същата вечер пак отивате да си купите Ариана и кренвирши от там и си траете? Някак си подозирам, че на маса можете да изпишете с думи невероятно произведение за премеждията на примерният шофьор насред войната по пътищата, но се качвате на седем бири да карате, и то при ограничение 80 със 140 и рядко давате предимство на родители с деца, като мен, нали? Не? Може би хората, които правят това нямат интернет. Може би всички с адекватно гражданско поведение стоят офлайн и не си губят времето да отправят критики и съвети, които самите те не спазват. Въпреки, че има блогъри и журналисти, за които лично мога да гарантирам, че това, което пишат отразява нещата,с които те не са съгласни, защото те НЕ СЕ държат така наистина.

Но проблемът не е само on-line. Скимтенето на незадоволените е повсеместен. Но въпреки това смятам, че има шанс нещата да се оправят, тъй като все повече хора минават от приказки на действия. И въобще не им пука, че не всички го оценяват или ги гледат странно с тяхното културно поведение.  Важно е, че имат желание и вземат участие в промяната. И да се спре да се говори само как трябва да бъде, ами да се вземе и да направи нещо в тази посока…

Да, да, знам, че вие правите нещо, аз пиша за останалите…