Из думите на един мим

Водих един много интересен спор тази вечер. И важен също така. Ставаше дума за доказателства, приемането им преди съдебна фаза, и не на последно място – доказателствата, който са доказуеми… И понеже отсрещната страна в спора бе прекрасната ми съпруга, определено вечерята бе интересна. А с нея и спора. Само, че в преплитащите се монолози осъзнахме, че нагласата към фактите,или начина по – който подхождаме при възприемането на някой неща са изключително погрешни. Или първосигнални…

Как реагираме когато чуем факт, изказан от друг човек на маса например? Дали изказваме съгласие за да сме в тон? Или опонираме с “нещо-си-прочетено-някъде” за да имаме позиция? Или просто си пускаме “Replay” за да видим думите през собствените си очи. Бас ловя, че винаги ни се иска последното, и то винаги след като не сме го направили.

Както и със шофирането, така и в разговорите винаги се иска да пуснеш този, който е с предимство, но ако е малко нахален (или не-точно прав) – да му го покажеш (това със средния пръст не важи!). Опитвайки се да се аргументирам срещнах също толкова аргументиран отпор и казвайки защо бялото е бяло,чух как всъщност съм далтонист. И аз като зацепих, че не спорим – т.е. да аргументираме различни виждания, чрез наши и общодоказани виждания, ние просто си чешим езиците, хващайки се за първата дума на другия.

Прекъснах “разговора”, като споделих на моето Слънце, че ние спорим просто защото така трябва (default), а не защото имаме нагласата да докажем нашите си възгледи. Съгласие. Update и наново. Новия спор траеше 10 минути.

Като се прибирахме ръка за ръка по тъмните улички в “Младост” си мислехме: “Ами ако не възприемам света на другите само през моите очи, дали няма да се и усмихвам по – често?”…