Из думите на един мим

снимка: Дарик

Нека си поговорим малко за музика и как се случва това по нашите географски ширини, защото…съм объркан. Ама честно! Слушам и се интересувам от музика, научих се да приемам и уважавам вкусовете на другите, защото в крайна сметка музиката за нас – слушателите, е удоволствие. Но не и в един конкурс, който освен винаги съпътстван от скандали, вече предизвиква протести. Жалко…

Съществото, наречено „Евровизия“

Един конкурс, възникнал преди около 50 години, е с идеята да е музикален обединител на Европа, без да претендира да е конкурент на утвърдени или неродени конкурси за популярна музика, а просто … интересна музика от Европа. Ако не ме лъже паметта, единствена известна личност, която е печелила Евровизия през последните години е Елена Папаризу, иначе са основни групи и изпълнители, които тепърва пробиват в страните си. С разрастването на ЕС обаче, със засилването на влиянието му е нормално и музикалният му конкурс ( ако мога така да се изразя ) да става все по-значим и престижен. Нормално е и у нас да се съсредоточава по-голям ресурс ( пари, телевизионно време, продуценти – въобще „качество“ ) за да се произведе максимално добро произведение. Но вместо това установяваме, че някои хора не са дорасли да се занимават с организиране на конкурси, други да участват, трети да коментират…

Участници, победители и коментиращи

Разбрах, че има българско издание сега чак на финала, но това е нормално, тъй като досегашната продукция, която е поднасяла БНТ не е породила в мен глад за още и не съм следил. Разбрах, че песента на Красимир Аврамов „Илюзия“ е спечелила поради едно единствено нещо – огромният поток злоба, който се изля върху него и БНТ по медии и коментари из Мрежата. И какво да видя за пореден път? Безумно слаби като песни ( според мен ) с две изключения, сцена – като за „Като Лъвовете“ през 1982-ра, за пореден път недопустими действия от БНТ ( не можеш да си позволиш да пускаш твои продукции направо на финалната права! ) и жалък репертоар на „известни“ български „музикални деятели“. Първо – Мариана Попова има страшна песен, много добър клип, обаче на сцената има присъствие като на лист от бук на четиринадесета страница в хербария ми от 3-ти клас! Може ли такова жалко изпъленение на живо?!? Другата силна песен – спечелилата, е много добра, нетрадиционна ( а именно такива печелят Евровизия досега ), но някак си…кратка и неразбираема. Изключителен стил – поп-опера, в музиката е вплетен и български етно-елемент ( може би БНТ са чули, че етно-елементите печелят?! ), но за сметка на това почти нищо не се разбира от текста и не може един грам емоция да се усети – каква илюзия, какви са тези рицари и тази гола жена, въобще… А е хубаво една песен да е поне малко разбираема, нали? Звучи ми непълна, недоизразена. Иначе като музика и припяване е добра, но това не е песента, с която можем да се представим добре. Допълнително като гледамо останалите участници – това заприличва на зле изработено семейно пари, защото всяка година са едни и същи, само са различни клакьорите отстрани…

Но най-неприятно впечатление ми направиха изказванията на големи и известни имена от българската сцена против Аврамов. Къде бяха преди да спечели да го хулят?! Как можаха някои индивиди да се появят пред медиите и да кажат „Той ( Аврамов ) не си е плащал данъците в България, няма право да я представлява на такъв конкурс!“. Простотията няма край!

Съжалявам за негативизма в този текст, но не може да се редим до големите, когато съществуват такива индивиди, такива конкурси и такива бездарни изпълнители. Не става някак си…

Чиста проба нарцисизъм! Петър Ванев – Pierrot 2008

Правилата на Майк:
1. Посочвам идеята, посочвам посочилият ме, посочвам албумите (които бих взел на самотен остров с вечноживи батерии) – 7 на брой и предизвиквам. Значи:
2. Мястото, където се роди острова.
3. Владислав Димчев
4. За албумите:
Ще ходя до този остров. На острова на мъченията – музика без ток ( Майк – онова за батериите и годините живот не го вярвам брат! ). Все едно съм с тир “Cohiba” и нямам огънче. НО! Тъй като музиката живее в мен ( по един или друг начин, наблюдаващите ми лекари не са сигурни ) докато я слушам, то хубав OST на хубав филм е нещо, на което няма да спра се радвам. Там намирам образа, който искам да стана днес докато си насапунисвам главата сутринта в банята. Въобще, всеки търси и намира себе си в музиката. А аз? Значи – филми, музика, образи и действия. И аз там някъде…
1.”Mambo Kings” – Много страст, много мъжко, много истинско. Много Куба.
2.”Pulp Fiction” – Добрата и лошата страна. И жената по средата. Тарантино.
3.”Blood Diamond” – … стенещи във воят си африкански ритми. Инстински филм.
4.”Brave Heart” – Шотландия. Дойстонство. Лидер. The Bad Guy. Тя. На фона на голи мъжки задници на голото поле – яка философия!
5.”Gladiator” – И сам войнът е войн, ама без подкрепа си е умрял такъв.
6.”Akira” – Лудост. Техносветлини. Приятели. Tokyo by night.
7.”Ally McBeal” – Жива. Забавна. Като леко смигаща руса проститутка на края на бара в задимен диплотически клуб – Винаги има цел!
8.”Fighting Temptation” – без захарта. Нахаканият плейбой и стъпилата на земята жена. И госпъл. Hallelujah!

5. Предизвиканите ( Майк, хайде да са поканените? Като поканиш повече хора на този остров, ще стане Mike Ramm`s Ibiza Party? ) – едни достатъчно интелигентни и интересни хора, в чийто блогове не се среща много музика – този остров също

- Петър Стойков a.k.a. Longlanlon; – The True Life Idiotlogy a.k.a. Mindbolt; – Един личен и питащ поглед към скапаният глобус и Тихомир Димитров.

Този път ще представя две музикални събития за мен, за Вас може би отдавна известни и вече ежедневие. Но, по – добре късно да ги открия, отколкото да тъна в невежеството си.
Първо Ви представям една хърватско – словенско – кубинска група – “Кубизмо” ( Cubismo ). Оказа се, че същите са вече ветерани – вече дванадесета година разнасят неувяхващата слава на онова заведение в Хавана, като го смесват с хип – хоп, рок и етно. Бях изключително изненадан, че даже не бях чувал за тях, но едното ми музикално гуру – Дон Вито, сподели, че тяхна музика не е официално представяне в България никога. Проверка в Google потвърди донякъде тези думи. Разбрахме, че техен диск струва 10 Евра в Белград, но не сме намерили кой да го купи ( on-line дистрибуцията куца за момента… ). Да се свали техен албум или песен от нета се оказа невъзможно – тотална липса. Аз имам 10 парчета и смятам да ги споделя с Вас в моята музикална кутия. Значи, групата свири тихична хаванска музика, леко примесена с джаз, като това им е основата. От там следват невероятни импровизации и гостуващи звезди. Трудно можеш да разбереш, че слушаш наши почти-географски съседи, докато не се включи Шабан Байрямович …

След това попаднах на победителката през 2006г. в американският Music Idol – “America`s got tallent” – Бианка Раян ( Bianca Ryan ). Оказа се след като се разрових в нета, че е доста известна – втори минус за мен. Значи девойката е родена след Българоското Лято – 1.09.1994г. във Филаделфия, и решава да се пробва в AGT , където просто ги разбива всичките с гласа си. Трудно е да се прецени дали прилича на Марая Кери отначало, или на вокал на госпъл хор. Дано не са прави като твърдят, че след пубертета гласа се изменя – въпреки, че всички знаем, че е така. Сега Раян е експлоатирана невероятно – в краят на 2007г. привършва турне в 30 града в Щатите, и много рядко прелита океана за да пее. Вторият й албум се казва “Защо не може да е Коледа всеки ден?” и е на пазара от миналият ноември. Дано успее да съхрани гласа си и себе си, защото на 11 да влезеш като звезда в американският шоубизнес в повече случаи означава на 20 да си завършена емоционална развалина и маша в ръцете на продуцентите. Стискам й палци!

Приятно слушане!

Снимката е от © 2001-2007 avtora.com.

Снимката може да се разпространява свободно, стига да бъде посочен този сайт – avtora.com за източник с линк.

Няма как да бъде изпуснат този албум.

Два месеца след примиерата му – на 28.09.2007г. в клуб Black Box. Вокално инструменталния ансамбъл, именуващ се по настояще „Светльо & The Legends“ в състав лицата Светослав Витков, Венци Мицов, Чавдар „Чаво“ Вълчев, Борислав Рашков, Владимир Мигин а.к.а „Вегън Екстремиста“, Александър „Сашо Райграса“ Борисов и Петър Александров, изнася един невероятен спектакъл в този си албум. Ако „Хиподил“ почнаха с „Гроздобер“, където звучаха грубо и невъздържано – рок еквивалента на „Амнистия“ (тази рап-рожба на Русенско-добричката любов), сега звучат като стари бунтари на по бира в малък клуб. Албума от една страна си е техен, но звучи по – тежко и интелигентно. Не се смейте, човек и в простотията инсталира капчица разум. От няколко дни това се върти по плеърчето ми и дивея по улиците като изтърван.

Сега няма да се смеете. Все пак музикалната ми култура е в пред-хоспитализационен период, така, че съм извинен. Освен този албум, имам още едни парчета, които като стил нямат нищо общо, но предизвикват в мен странно умиление… та:

Amanda Lear – Enigma ( благодарности на рекламната агенция на Kinder за това, че тази песен не ми излиза от главата)

Despina Vandi – Thelo ( ако някой си помисли, че е поредното сиртаки, да я чуе първо и да се извини. Едно от малкото наистина качествени клубни парчета от Гърция според мен. Специални благодарности за това парче на Георги Неделчев ).

и Marlene Dietrch с Lili Marlen. За това последното недейте да ме питате – просто се сетих за него като излизах от университета и ми влезе в главата, от там на харда и после на плеъра. Абе дълга и широка.

Хайде, приятно слушане тази седмица!

Това е победителката в английско реалити – “X Factor” и се казва Лиона Люис.

Поразително ми напомня на някого това лице, ама не мога да се сетя на кого. Въпреки, че на пръв поглед комбинацията от грима и тъмната кожа оставят един такъв ефект на вбесен съпруг, но това в кръга на шегата.

Дамата освен и красива, е и доста гласовита, но чак пък по – добра от Марая Кери ( мнение на сайт за музика ) в най – добрите й години?! Не мисля. Гласа и е смесица между Марая Кери, Селин Дион и Андреа Кор. Изключително топъл, емоционален и изразителен. А има песни – като „Better in time“, в които очакваш да чуеш Usher да припява. Иначе си прилича с първия албум на Алиша Кийс, но е малко по – динамичен.

И тъй като моето въображение е неделима част от възприемането ми на музиката, ще кажа, че в един изискан бар в една пресечка на Пето Авеню, целия в дърво, барман с риза и елек, забръсващ чашите бавно и гледа насмешливо на живота, докато ти и прекрасната дама до теб си поръчвате питието, гледайки в ъгъла големия роял с ритмично поклащащия се пианист ( разбира се, че от Ню Орлиънс!), въпросната Люис би се вписала невероятно в дълга вечерна рокля, и с дискретна панделка на отментата си коса!

Приятно слушане!