Из думите на един мим

“Най-сладката целувка” Петър Ванев – Pierrot 2008

Всеки има нощи, когато сънува кошмари и се буди рязко с леко подмокрен поглед и вижда една жена до себе си. Тази жена ще бъде там и когато усетиш полюцията, когато се събудиш с усмивка или просто се ставаш за работа. Целуни я…

Свикнал си простотиите ти да не се помнят много-много и не си даваш много зор да коригираш това. Е, на следващата Коледа ще има някой, който да се избъзика с теб. Някой който ще е с теб и следващата Коледа и помни „какво направи миналото лято“…

Хубавото на секса за една нощ е, че е набързо, за един път, без да искаш много-много, с презерватив ( държиш мноооого ) и на тъмно. Отвикни, защото другата седмица пак ще ти се прииска и ще трябва да се обърнеш към същия човек. Без презерватив и ще трябва да се доказваш.

Това, че ти слушаш Ронан Хардиман и Кланад, а тя Преслава и Ивана, не преви теб уникален и велик, а нея – не. Уважавай това, което уважава тя, защото когато Хардиман умре, тя ще е до теб.

Ти си имаш твое мнение, твой светоглед и смяташ, че това е Оста на света. Компромисът не е лоша дума, диалогът е хубаво упражнение, а навеждането на главата понякога не е символ на слабост.

Ти си Баща и умираш да покажеш колко много знаеш за Живота, Отношенията и Всичко Останало. Не пич. Ти си родител и разклати млякото по-добре. Когато дъщеря ти или сина ти дойде при теб събота следобед, когато гледаш мач от „Анфийлд“ с потна бира в ръка, зададе въпрос за нещо, което го интересува и ти…спреш звука и се обърнеш да отговориш, тогава си Баща. Сега изхвърли памперса ако обичаш, че мирише.

Усещаш, че „Rehab” на Риана ти влиза по-надълбоко от нормалното? Това няма нищо общо с темата, но и на мен ми влияе адски силно. А и проверявам дали следиш какво пиша ….

Настроението ти сутрин е според агрегатното ти състояние – трезвен, пил, недоспил или недоспал, недоебал, преучил или преГледал аниме снощи. И всичко се върти около това. Точно нищо не се върти около това. В 0630 като чуеш лекият напевен глас на дъщеря си, която си играе с чорапа или доловиш уханието на кафето, което ти се поднася с целувка, осъзнаваш, че Светът е Онова Нещо, което вече не се върни точно около Онова в горния абзац….

Усещаш, че мисълта ти тече на такива честоти, че няма как да бъде споделена? Усещаш, че чувствата ти са нещо объркани и не знаеш къде се намираш? Попитай! Бонус на това да си женен е, че винаги имаш Психолог/Приятел/Критик/Душеприказчик насреща си….

Смяташ, че като танцуваш невероятно и можеш да свалиш онази с дългата руса коса на бара си Царят на Вечертта. Тази вечер. А утре? Пак ли ще си Цар докато чистиш с мопата или на следващата сутрин, когато изхвърляш боклука? Не си сам копеле…Вече не…

Имам един проблем – мразя да се карам. Ама много мразя. През годините си изградих поведение на неконфликтна личност, поради простата причина, че установих на собствен гръб колко по-добре е да няма непрестанни конфликти, било то с близки или колеги. Да, ама не…

Развитие на конфликта

Колкото и да ми е мъчно понякога, се старая да съм открит с хората и да прескачам моментите, където се скарваме, защото сме си премълчали разни неща. В бързината през деня пропускаме нещо да си доизясним и остава един мътен спомен, който като нищо може да се превърне в семето на раздора. Много мразя ей-такива малки нещица от ежедневието, които не се изглаждат, не се дообясняват, а стоят като дрипа на полата на домакинята на Виенският бал, които после цял месец се коментират по пресата. Дори и да намекваш и да казваш тактично, че нещо според теб не е наред – полза никаква, все едно говориш на тапициран паркет. Да, ама и аз съм човешко същество, и когато не се разбираме с някого, си образувам нерви. И това е голяма грешка. Дали когато говоря с колегата на работа, дали когато обсъждам с жена ми кой да качи количката и кой багажа – винаги е грешка да се ядосваме. Има случаи, когато скандалът е предизвикан от импулс – нямаш време да се обясняваш, но има такива, за които причините се наслагват, и наслагват – като наноси мръсотия в Перловска река.

Добре, има го. И какво правим после?

Това ми е било основен въпрос винаги. Дали след като съм намеквал на колега нещо със седмици, той не е разбрал и сме се скарали накрая, дали след като съм казвал нещо на приятел няколко пъти и той накрая не ме е послушал или дали след като започвам спор с жена ми отново – след 2 годишна пауза, няма значение. Винаги след скандал съм се чудил – и какво следва? Да, защото аз приемам конфликтите за нещо неминуемо, но по възможност – нещо, което мога да избегна. Но когато се случи – какво правим после? Дали се гледаме под свъсените вежди няколко седмици, докато трудовият процес не ни върне в някакво нормално русло на комуникация и взаимодействие? Дали си говорим, колкото да не забравим, че се познаме? Дали заради детето, секса и общото домакинство не остава назад някъде този конфликт?

Понякога съм се проклинал, че толкова се ровя назад в подобни случки. Но докато се опитвам да не допускам конфликти, трябва да се опитвам да се измъквам от тях. Въобще, емоцията е много лош съветник понякога, и това е един от тези моменти. Тези спорове и караници, които са можели да бъдат избегнати, но не би..Винаги се чудя как да изляза от такава ситуация, винаги се чудя според човека какви ще са последствията, дали да слагам още един филтър на приказките си с него, дали не е случайност… Въобще, винаги се чудя дали се скарах погрешно и дали си заслужаваше…

“Моето си дневниче” Петър Ванев – Pierrot 2009

Какво ли ще е това, което е хем е голям, хем е таен, че на всичкото отгоре е и семеен дневник? Понякога ми идват едни такива щури идеи, с които се старая от една страна да подобря семейният живот и общуване, а от друга – да избягаме от шаблона на нормалното семейство ( проста работа, проста вечеря, просто Слави, тиранти с потник и прочие ). Има вече една такава – за един календар на щастливото семейство, но за нея друг път…Сега в стаята на тайните…

Дневник

Идеята е стара и ясна – записваш нещо лично, между две корици, на бял лист. Нещо, което е между теб и този лист. Нещо, което ти помага да укротиш демоните си, да се върнеш в реалността, да запазиш словестна картина на усмивката или сълзите си. Защо се пише дневник? Често поради причината, че искаш да запазиш емоцията или че няма с кого да я споделиш. Май по-скоро второто? Споделянето с неодушевен предмет ( дневник ) показва няколко неща: или няма с кого да споделите, или обичате да четете и организирате мислите си, или пък изливате второто си аз, което няма лице пред другите хора.  Какво би накарало мъж и жена да си водят отделни дневници, че накрая да ги споделят?

Таен, семеен, че и голям?

Това не е вибратора на жената. Не е и листа със залози на съпруга. Не е и средният разход на Пасат_а. Това може да е дневника. Невероятно интригуващото е, че колкото по-близки стават два души, колкото повече работа/деца/приятели/хобита се появяват, толкова повече неща се спестяват по конюнктурни съображения в отношенията помежду им. Когато вместо да се чудим колко сме щастливи, че можем да си споделяме така, се превръщаме в пресметливи старчета, които изчисляват необходимостта и полезността от казването на няколко прости думи. И складираме едни такива леко неприятни емоции, инсталирани недомлъвки, недоразбрани фрази и изкривени усмивки, които избухват в един миг. Но преди това леко, леко, много леко капят отрова в семейните взаимоотношения. 

Идеята

Както повечето странни идеи, и тази ми дойде някак си без да искам, без тя да иска и остана няколко мига във въздуха между ушите ми напълно неразбрана и леко непоносима. Почти като вогонска поезия. Смятам, че ще влезе в приложение обаче, но какъв ще бъде резултата? Същността е: сядат двамата съпрузи и вземат по един халфаджийски тефтер за 2 и 20 от книжарницата. Съвсем ясно и отговорно се заявява от всеки целта – в дневника се пишат изключително лични емоции ( положителни, отрицателни ), които поради една или друга причина са били смотани в нечии прашен ъгъл на ежедневието и вечерта стоят там, вперили кух поглед в темето ни. Дали ще опише жената разочаровението от бързото свършване на мъжа си, дали той ще опише колко органически мрази онази тъпа нейна братовчедка, дали тя ще напише, че си е премълчала поради (еди-си-каква-си) причина да му се противопостави на решението да унищожи хола с това канапе или той да напише, че не знае защо е премълчал да й каже в лицето, че детето не се гледа точно така. Дали тя ще избеснее с нями думи на неговото пиянство или той ще се бунтува вътрешно на поредния отказ да опита анален секс. Дали той ще напише, че е трябвало да я вали и поощрява повече заради нейната инициатива да отслабне, но не е, или тя – че е удивена и щастлива как спокойно може да излезе на бар, а той да гледа детето без да се притеснява, но е забравила да му го каже. Няма значение. Важното е всеки да знае каква е целта. Обща цел. Важно е всеки да знае, че дневникът на другия не е заключен, но той няма право да го чете. Доверие. Важно е, след един период от време ( 1, 2, 4 месеца – срок, колкото да не загуби напълно актуалност записката ) да седнат двамата и да прочетат основни ( или всички ) техни записки един на друг. И да ги приемат. Диалог и отговорност. Важно е да не се обясняват после един на друг като баби на пазаря в сряда сутринта, а да приемат гледната точка на другия, защото е негова. Компромис. Важно е после да няма какво да напишат повече….Ние смятаме да опитаме

“Къде ли са въпросите от читатели?!” Петър Ванев – Pierrot 2008

“Не ми става. Дали е щото пия ябълков сок?”. “Тя ме заряза, какво да направя?”. “Нормално ли е да пия по 7 бири на 11 години?”. “Чувствам се тъп. Дали ако споделя с Вас ще бъда освен тъп, чисто прост?”. Я у лево!

Убеден съм, че 99 процента от тези въпроси редакторите на колонките в невероятните списания сами си ги задават. Не може да има толкова тъпи хора. После се порових по US медии и установих, че може. Хората, загубили себе си в несдъхващият приток от информация из Мрежата и книжните медии, намират начин да се просветлят като попитат тъп въпрос или направят тъп коментар в някой тъп вестник, а той – понеже е тъп, вземе, че го публикува. Ехе!  Изключително малък брой – даже по – малко, от публикуваните писма до списанията са със смисъл. Просто Човечецът толкова се е свил и е приел мнението на другите за меродавно, че ако колумнистта в “Playboy” ( с всичките ми уважения към господин Кисьов и сие ) му каже да си резне бретоня наляво – “Щот е модерно!” и да си върже въртовръзката на възел над лакътя, то той верно ще отиде така в петък на “Брилянтин” и ще се радва, че хората го гледат.
Има ли ги?
Не мога да си обясня, що за хора пишат по подобни медии и очакват отговори на лични въпроси. После порастнах и ги видях около себе си. ( Или аз бях около тях. Все тая. ) Малки, сиви душици, свити в консуматорският си манталитет, очакващи те да изчукат Кармен Лувана – ама ако може ти да им я докараш в леглото. Ей – ако аз докарам тази руса нимфа в леглото, ти ще си последният който ще я чука, trust me! Страх да бъдат себе си, нежелание да се катерят по хълма, разбира се – смазващо ежедневие и личностно развитие, което се равнява на престартово броене – “от нещо към нищо”. Това са бедните люде, които задават тъпи въпроси, очакват умни отговори, прилагат ги в смешното си ежедневие и после се чудят що са жалки….Е как няма да си жалък? Това е един от минусите на съвремието – овчедушието и стадният принцип.
No woman, no friends…
Най – тъпото, което може някой да направи един човек е да попита някое списание въпрос, който изисква двама близки приятели в “By The Way”, на по няколко запотени чаши пенлива течност и тих разговор. А питайки “Блясък”, той казва само едно – “Аз нямам приятели!”. Или най – малкото да седне на вечеря с половинката и да поговорят. Липсата на комуникация явно избива в тази насока, което от своя страна издига на пиедестал списващите подобни рубрики, защото ги кара да се чувствам значими, мислят, си че съветите които дават отговарят на действителността, от която те все повече се отдалечават ( как защо? ами защото нямат време от писане на умни отговори! хе – хе). Приемам, че има въпроси, които си заслужава да бъдат зададени, но те са в съвсем друг контекст и засягат етикета например, а не личностно разтрояване. Много ме кефи, че “Максим” например са се заели с нелеката задача да отговарят на писма към други списания, че да облекчат работата на Онези писачи. Колкото повече средства за комуникация се измислят, толкова по – самотни ставаме хората явно.

Снимка: Теодор Петковски – неизвестна дата, локация – и какво е търсил там.

Тъй като не бива мъжката част от човечеството да остане с впечатление, че жена ми ме кара всяка вечер да пиша в три екземпляра отчет, че й искам разрешение да чета насаме “Maxim” и когато отивам на бира – то е с още 4 майки в кварталната сладкарница; ще си позволя един лек долен ляв по гримираните муцуни. Абе два шамара с крак така да се каже, и силикона се пръска из стаята като блянът на “Белите Орли” – Плевен за титла във А-група. Въобще, жената е незаменим елемент от живота на мъжа, но той не е само жени все пак, нали? И тъй като двамата с Mindbolt сме решили да напишем не една, а няколко оди ( баси, множествено число! ) за Жените, част от мен възропта. Изпиках се в мивката, пих от бутилката оцет, ядох чесъна цял и небелен, изплюх се на собственото си предно стъкло и си изчистих ушният си елемент пред салона за красота на “Визаж”. Рекох си – “Абе мъжо, ти що така си траеш? И ти имаш положителни черти! Я дигни главата! И двете, копеле…”

Мъжът е силната половинка, а жената – слабата. Да бе. Един шамар от жена боли сто пъти повече от три поредни вечери на тотален knock – out в дискотеките в Студентското селце. Мъжът бил рационален, а жената – необмислена. Ехо?! Един мъж купува прехвалена техника, помпозни списания и евтини жени, а една жена получава скъпа техника, шикозни списания и качествени мъже. Освен Любка от “Б” вход – на чичо Ангеларий и леля Мурцилка, и онзи Гаро – Аспуха – ама тя си е виновна овцата!!! Само, че за да заслужи тези хвалебствени слова и безконечните куриери с алени рози, Ж трябва да се потруди. О да! Много…

Мъжът има една основна роля на този свят – да ГО крепи, та Тя да седне.( Кавалер е диването, нали? ) Ама за да е толкова велика, Тя има нужда от мъжки ръце, които да носят щита и да я разхождат бавно по калдаръменият площад пред робите. Колко бройки М успяват да убедят своите екранни половинки ( респективно – Ж ), че заслужават нужната почит ( топла бира и студени чаршафи… пфу! ) и постепенно да докажат, че са достойни мъже? Малко, за съжаление. Коментират се “рядки” кавалерски прояви, “случайни” искрени мъжки комплименти и “алкохолни” тридесет минутни се(кс)анси. Много малко мъже правят необходимото за да заслужат “свирката на своят живот” съчетана с “мусаката на годината!”, а не бива да е така! Дали ни е страх от агресивните и борещи се за права горгони или мънкаме на мордорски ( a.k.a. un-official LOTR language ) пред нежно оголеното вратле на колежката? Не мили мой – тях ги е страх ние да не се страхуваме. Писнало им е от страхливи и притеснени мъже, които да се страхуват от това да тропнат по масата и да си поръчат Джон Даниел’с без лед. Ние прекалено се подмазваме, прекалено наблягаме на задоволяване на женските прищевки и доставяне на елементарно удоволствие, че в един момент гаджето ти си мисли, че ходи с подаряващо й букети дилдо. Тъпо се получава нали? Друго е да кажеш, че в събота следобед си на дървеното пред вас, и с Иван от третият етаж ще гледате как Бербатов гали топката, а вечерта си с Иво, Пешо и Стамат на по бира с чам-фастък на диско. Да станеш в неделя рано сабалем, и вместо ароматна закуска да й поднесеш списък с продукти от сервиза на Владо, щото ти ще си зает да лепиш гърнето на старият Кадет.

Въобще има толкова вицове за груби и недодялани мъже, че самите те станаха рядкост. Аз понеже съм женен и жена ми върти бухалката като питчъра на “Red Sox” зад мен докато пиша, не мога да си позволя да съм груб. Нали се сещаш? Нещо реванша не се получи и отива на 1,5 – 0,5. Тъпо, ама факт. Ще измислим нещо друго ние бандата….
Въобще, мъже дръжте се мъжки, щото иначе ще сте женски.
“Мила, може ли да си сипя още биричка или ще нацапам измитите плочки докато стигна кухнята?”