Из думите на един мим

Снимка: Светла Енчева “Неуютен блог”

Легенди се носят за нервите, простотията и нетолерантността при чакането на опашка – дали в енергото, дали за водата, дали в хипермаркета. Голяма част от легендите са си брутална действителност, част не. Част от легендите не важат навсякъде. Ето какво видях днес и вчера…

Каса на еОН България. Достатъчен брой хора, поне 20, в едно недотам широко помещение. Касата една за ток, другите – за данъци, парно и прочие. Биологичен състав на опашката – пенсионери, млади, на средна възраст, етническа принадлежност – различна. За пореден път видях две неща, за които искам да пиша от известно време. Пълна толерантност и търпение. Няма ги блъсканиците, ругатните, прережданията, скандалите, нервите. Опс, почти пълна – имаше пенсионери. Те май си живеят по опашките. И изтраяха по пет минути преди да почнат да ръсят глупости и обиди към касиерката. Останалите стояхме чинно и си чакаме – затова е опашка. Мъже в предпенсионна възраст с приличен костюм, пъпчив младеж с музиката в ушите, инвалид с патерица, ром ( циганин де, ром е напитка ) с прилично облекло, жена с една торба книги. Всичко чака тихо да му дойде реда. НО! Бабичките и дядовците отровиха за пореден път всичко. Значи може всички да са се научили да спазват реда и да приемат, че за нещата, които не зависят от тях на момента, няма смисъл да се хабят нерви. А и когато всички са подготвени с номера си и пари, става още по-бързо. Организирани, спокойни и учтиви хора. НО! Пенсионерите си ровеха по пет минути из дисагите чак като стигнат до касата, спореха и се обясняваха, все едно касиерката е майката на собственика на Е-ОН. Останах много доволно изненадан от масовото поведение – явно прословутите опашки от преди години, където беше наистина ад заради хората, са останалите там, където им е мястото – в миналото. Но пенсионерите така и не мога да ги разбера – една начервосана съученичка на Дарвин така бясно изблъска двама други, че те чак онемяха! И те ми били онеправданите? Така ли го показват?

Същото ми добро впечатление напоследък се затвърждава и по големите магазини – случвало ми се е да съм само с един или два продукта на опашката, и хората ме пускат да мина, защото са с пълни каручки с багаж. Благодаря им и аз го правя същото. Елементарно възпитание и уважение. Силно намаляха “аграрните” ( да ме прощават хората от село, не визирам тях ) елементи, но никъде не са се отървали от тях напълно. Поздравяването на клиента на касата е всеобщо задължение, а масово хората почват и да отвърщат и да пожелават лека работа. Хората, които постоянно плюят гнусната ти българщине, пропаднала линия на поведение, отблъскващ манталитет и всеобщ егоизъм, не ги ли виждат тези работи? Или просто е по-лесно да сме черни, че по навик така…Както и преди съм писал – обликът на една държава са нейните граждани, а не правителства и прочие. Както ние се държим, така и ще се държат с нас.

Злобата от предишни години, масовото недоволство заради самото недоволство остават някъде назад. Злобата ражда злоба и това е все по-силно осъзнато. Дори и в София, където тези неща са ме побърквали и изкарвали извън нерви, става все по-масово. За един ден на няколко пъти установих, че нормализирането на отношенията на подобни масови места е факт и там. Извинявам се софиянци, но отношението между хората в София е доста проблемен елемент, знаете си го, и не са виновни само неродените на Попа.

Въобще…нещата влизат в релси. Ако четеш масовите медии или гледаш такива телевизии, рядко ще разбереш за някакво подобрение, а не е така. Според мен все по-малко българи в България могат да бъдат отъждествявани с Бай Ганьо. Повишава се културата, уважението, толерантността. За всеки причините са различни, но ефекта е всеобщ и лично аз го усещам. Като се държим един с друг като хората, може и хора да станем

Специално написано след покана от Цвета Дано не я разочаровам….

Съществуват, дълбоко вкоренени и подклаждани удобно, няколко безсмислени ( или пък не? ) противопоставяния из населяващият кътчето ни балканска земя хомо сапиенс. Селянин или гражданин, шофьор или пешеходец виновен, жена домакиня – мъж с бира и мач, и прочие и прочие…Нека да поясня моята позиция – подобни “противопоставяния” съществуват единствено ако бъде допуснато тяхното съществуване, или по юридически – “ако е можел и е бил длъжен да предвиди настъпващите вредоносни последици той е бил длъжен да ги предотврати”. И за трите примера съм писал, но тук ще доразвия за това колко губят жените като не умеят да стимулират правилно мъжете за да са пълноценни. И, да – това мога да го напиша ( и сигурно ще ) и с разменени роли, но не и в настоящият контекст.

Митът “Къщната работа е женска работа”

Ами защо? Къщата е обща нали или? Тогава какъв може да е проблемът, че младата и сексапилна съпруга/приятелка чисти, пере, мие и готви, а “силната” половинка поощрява с нежни приплясвания по бузите на дупето й? Никакъв. Вината се дели поравно – щом жената търпи такъв мъж – заслужила си го е, щом мъжът е възприел такова положение у дома си – заслужил си го е. Няма мит. Аз съм член на MythBusters!

Стимулиране и разбиране

Безспорно аз приемам за взаимоотношенията между мъж и жена, че се градят на липсата на необходимост от обясняване като гаджета в детската градина. Ако мъжът не може да усети вятъра на настроението на жена си или тя не може да предположи начин да го поощри – халал ви на комуникацията! Грижата за дома след известно време на съвместно съжителство се превръща по мои наблюдения в най-сериозният повод за сръдни и тихички недоволства. Някак си след нанасянето едно до друго на гримовете и хавлиените чорапи това се получава – един свят, в който трябва да има диалог, а не премълчаване.

Та, понеже тук мъжът е … неправилно обвиняван като виновник за недотам високият статус на жената – домакиня, нека обвиним жената. Нека, мили дами, да Ви е ясно, че мъжете на работа, на стадиона, на маса в бирарията, на родителска среща се държат като Мъже, а единственото място където маската следва да бъде свалена е именно след като си подпре чорапите на стената у дома. В един дом не бива да има доминираща фигура, но според дължимият резултат, единият трябва да поеме инициативата. В случаят – жената. Това, че мъжът Ви не се сеща, че може да помогне с тези типично “женски” работи си е изцяло Ваша вина, че такъв мъж сте си взели.

Ето няколко малки, учудващо простички и крайно ефективни женски оръжия. Действат

Отметка: Моля, мили и скъпи дами, не възприемайте долните редове като опит да се изказвам като ментор! Говоря от личен опит и наблюдение. Говоря, защото ми е чудно как толкова двойки мълчат за това. Говоря, защото жената не е създадена за домакиня, както и мъжът не е създаден за ракия и салата пред новините.

Стимулиране: Отговорност: мъжете обичаме да носим. Тухли, кашони, мебели, на бира, на ядене. Отговорност. Това ни кара да се чувстваме мъже. Поощрявайте един мъж да помага и да бъде съпричастен в домашният живот, като не забравяйте да споменавате и да го хвалите, че отговорността за чистият и подреден дом е и негова.

Стимулиране: Секс: нещо много просто. Сексът е двигателят на един дом, докато комуникацията е горивото. Колкото и гориво да сипвате, като Ви е развален двигателя никъде няма да стигнете. Използвайте секса за да привлечете вниманието му – фантазията и изпълнението оставям на Вас. Не може да не го знаете, щом събота сутрин ни събуждате със страстен “случаен” секс и “случайно” след това казвате, че отивате на разходка по магазините с приятелки. И не е нужно да се прилага вечно, просто привлича вниманието върху тази дейност.

Стимулиране: Оценка:  това според мен е основният проблем на хората, не само у “презряната” България – оценяването на другите. Как искате един мъж да се старае в каквото и да е, като не получава насрещна оценка? Човек се ражда и умира далавераджия, затова трябва да бъде поощряван. А егото е създадено на семинар от учителите по биология и психология именно с тази цел. Как един мъж да поиска отново да простре, като Вие даже не сте забелязали предните три пъти? Негово задължение е като част от този дом, да, но нищо няма да Ви се случи ако му кажете една добра дума. Научете го да борави с прототипа на совалката – пералнята, и го похвалете за това. Кагато го оставите с прахосмукачката и мопата да изчисти, като се върнете го похвалете, а недейте да му избождате тънко очите с онази прашинка зад телевизора.

Стимулиране: Търпимост: нека да сме наясно  – мъжете сме изключително интелигентни същества ( като Вас ), но сме си малко тапири. Трябва постоянство. Не 6 години, защото тогава просто ни оставате на близката поляна и това е. Трябва ни време за да осмислим и възприемем новите неща. Жените освен да поощрявате, хич не можете и да чакате. Средностатистическият мъж свързва обвързването с редовен и безплатен секс, студена бира и готова салата и изпрани и изгладени панталони. Ваша грижа е да го убедите, че не е точно това. Ваша и на приятелите и на родителите му разбира се, но той не става с тях сутрин….

Има нещо, което движи биологическите единици повече, от което и да е гориво или мотиви. Има нещо, което прави живият човек безумно по – различен от дървото в парка.

Има нещо, което кара хората в момента, в който го почувстват да потръпват.

Има нещо, което привежда хората в агрератното състояние Живот.

Емоцията.

Вредно

Някога ме учеха, че емоциите са вредни. Показването на емоциите пред другите е визуализация на заниженият самоконтрол. Редно е да си стегнат ( като английски костюм на колежанин от 19 век ) и да не демонстрираш пред другите вътрешните бури и желания. Демонстрацията на чувства, движение на мисълта чрез тялото, израз на душевният огън чрез думи и телодвижения…всичко това не е редно, ако искаш да си сериозен. Да, може би. А може би не.

Как?

Емоцията е нещо мъничко, което движи един голям двигател, наречен животът ни. Дали емоцията ще се изразява чрез цветовете на разцъфтващото цвете на любовта, дали чрез агресията при преодоляването на поредната преграда за изпълнение на служебните задължения, дали чрез, като по детски, непокварената радост от шумящите водни потоци на шадравана, дали чрез реденето на смешки – като уникалният Камен Донев, по време на приятелски запой под сияйната луна. Няма значение. Тя се проявява. Всяко нейно прикриване под повърхността на едно сериозно лице е грешка според мен. Да се придържаш към някакви норми само за да си част от тях е непростимо. Има кога наистина трябва да държиш завързани и прибрани връзките на обувките, да. Но не винаги.

Осъждането

Има много начини един човек да се научи да си ограничава изразяването на емоциите с цел постигане на някакъв статут на сериозна личност. Няма нито един ( или поне аз не знам ) такъв, който да превръща сериозната личност чрез емоцията в човек. Защо следва да е толкова странно, когато се радваш искрено и се смееш от сърце, че следва да те гледат осъдително и с примирение като стар и патил войн – млад войник на полето? Защо, когато пееш от сърце, защо когато се усмихваш безпричинно ( онази тухла, която падна на главата ти миналия вторник на пресечката с кварталното магазинче посред онзи голям вятър не е причина… ) ти си малко странен и те гледат несериозно?

Безпричинно

За проява на емоцията не е необходима причина. Трябва да е налице емоция. Трябва да е налице сърце, със такта на което тя да тупти. Не бива да се стои на пейката сред тълпата, да се гледа в една точка, насред веещият се дим от догарящата цигара и да се играе ролята на паметник на целомъдреността. Не бива да се укорява викащото и тичащо дете, защото „Така не бивало!“. Не бива да се спотаява изригващият дъх на смеха и поразяващата светлина на усмивката за да бъдем сериозни. Не бива да се търси причина, която да доведе до онази отнесена като лист от глухарче на крилете на любима песен усмивка, която значи нещо за Вас, но не и за околните. Когато видите такава, не я поглеждайте странно, а се усмихнете и Вие. Емоциите май са създадени за да бъдат изживявани, а какво преживяване е ако го запазиш за себе си като срамен спомен от напиване през оново жежко лято на Шкорпиловци през ваканцията преди седми клас? Гледам как хората се срамуват да бъдат себе си, защото се страхуват от реакцията на другите, защото преживяват собствените си действия през призмата на носещите обществото ни дорийски колони. Не бива. Емоциите следва да се живеят. Следва да се пуснат на свобода. А техните криле са крилете, които показват, че можем да летим. Май не бива да се стои като масивно нищо на спирката, а тихо да се пее вашата песен, която се носи от малките пластмасови слушалки. Причина за Вашата усмивка може да стане само Вашето съзнание, не моето.

Диалогът е много трудно нещо. Много. Може би го съзнаваше. Тя имаше проблеми в комуникацията с онази от деловодството, а колегата в стаята до ксерокса хич не беше на кеф преди малко. Изпитваше трудности да намира точните думи, без да дава път на напиращата злоба и дребното заядливо говорене. Не знаеше защо го прави, а и надали и най-добрият лос-анджелиски психиатър би й отговорил еднозначно. Не можеше да намери време за всичко, което трябваше да свърши, камо ли да й остане за нея, а още повече за Него…Защо?

Имаше нещо сбъркано. Нещата не се развиваха така, както трябваше. Диалогът не вървеше. Той си искаше своето, а получаваше само ругатни, мъмрене и удари. Не можеше да разбере защо е толкова трудно да се държиш като човек в едни човешки взаимоотношения, а трябва да си изливаш нещото, наречено „злоба към света“ върху другите? Защо трябва да прибягваш към инструментът на страданието, наречен камшичен удар с ръка? Защо въобще трябва да има болка? Той не я понасяше. Ненавиждаше я. И болката, и Нея. Винаги когато му се приискаше нещо, вместо да му се обясни като хората, че не става, получава болка. Не го ли разбираха? Тя не го ли разбираше?

Не можеше да му обясни какво не й харесва у него. Винаги я избиваше на агресия. Винаги си мислеше, че може някак си от само себе си да се случват нещата. Някак си Той да разбере, че не биваше да зависи от Нея, тъй като Тя бе слаба и нещастна. Слаба, като стръкче изсъхнала трева срещу водопад, и нещастна…Толкова нещастна, колкото може само Тя да се направи. Тя имаше проблем с комуникацията и не можеше да го обясни това на Него. Не защото не знаеше как – а Тя май наистина не знаеше как, а защото Той нямаше да я разбере. Той никога не го правеше, не знаеше защо. Тя искаше той да не беше такъв, но не можеше да приеме действителността. Не беше готова за този род взаимоотношения. Не беше готова да му се моли. Не беше готова да внимава и да показва нещо друго, освен егоизъм. Особено към Него. Защо?

Когато поискаше нещо винаги получаваше отрицание или му се даваше със бързина, присъща на песъчинките в пясъчника, които отлитат като се появи онзи лош вятър. И с желанието да се оттърве от Него, защото Той беше там насила. Той не смяташе така, разбира се, но никой не го питаше. Чувстваше се малък. Чувстваше се виновен. За какво? Е, това е сложно. Нима Я е наранил като се е появил в животът й? Не, Тя го погледна с такава любов първият път…Любов от пръв поглед, нали така му казваха? Тогава какво не беше в ред? Тя беше толкова нежна отначало, че Той реши, че това ще е жената на животът му. Че ще Я обича вечно. Че желанията му ще бъдат общи желания, че Неговото време ще бъде и Нейно. Че желанието му да живее, животът, който имаше, искаше да го прекара с нея. Да играят на безкрайната разграфена шахматна дъска на животът, и Тя да бъде до него. Да играе и да се смее с Него. Като Него. Тя не го ли разбираше?

Тя страдаше, защото Той страда. Но някак си това оставаше в дълбините на подсъзнанието й. Караше му се постоянно. Държеше се с Него все едно й пречеше. На Нея. А май не биваше да е така. Държеше го изолиран от приятелите му, защото знаеше, че отнякъде му идва злобата и се държи лошо с тях. Подозираше, че Тя стои в основата на това явление, но беше прекалено слаба за да намери сила да го промени. Подозираше, че това ще й се върне тъпкано и ще си скубе посивелите коси след години, но нищо не можеше да направи. Той я дразнеше с всичко, което правеше. Хаосът, който правеше. Вниманието, което изискваше. Дългите безсънни нощи, в които тичаше из малкият панелен апартамент, не чуваща тишината на заспалите птици навън, а чуваща само неговите викове. Вече не чуваше дори ромонът на капещата мивка, а тътенът на неговите стъпки, които идваха. Към Нея. Тя живееше вече този живот сякаш на сила. Приятелките й се отдръпнаха от нея на тези тема, защото не я разбираха. Или не можеха. Знаеше, че щеше да се обвинява някой ден. Някой ден, ако разбере. Защо?

Когато протягаше ръце към нея го правеше с неговата неподправена любов, но … Винаги получаваше някаква странна смесица от злоба, примирение и желание да свърши бързо. Той не искаше да Я тормози, да Я притеснява. Знаеше, че Тя иска да му угоди, да е добре, да е задоволен винаги, но защо това някак си с всеки изминал ден ставаше все по-трудно? Желанията му бяха първични – да, игрите му бяха непринудени – да, смехът – истински, сълзите – изгарящи, а целта в животът – напълно тънеща в мъгла и неясна. Дали това беше проблем? Дали Тя не очакваше един готов за животът мъж, който да не е тормози и да й помага с боклука и да вдига канапето, когато Тя минаваше с прахосмукачката отдолу. Дали Тя не искаше да прескочи този етап от комуникацията помежду им и да се получи „ей така“? Той не съзнаваше това. Той не откриваше смисъл. Той имаше два рецептора на този етап от животът си – болка и радост. Гладът му бе постоянен спътник, но това бе разбираемо. Някъде вътре в себе си, някъде в слабите си гърди усещаше, че сърцето му биеше с тънка и леко зарадаща се неприязън към това, което се случваше. И знаеше, че ще дойде момент, в който нямаше да му пука. И за Нея нямаше да му пука. Но не мошеше да го разбере още. Затова преглътна поредният шамар по дупето и се хвана с две ръце здраво за люлката и не можа да разбере…Засега. Майка му щеше да разбере какво е трупал. Засега беше само на 3, но щеше да порастне.

Драги родители и приятели, може да смените Тя и Той както си искате. Не позволявайте този диалог да тече между Вас и Вашето дете. То е дар. Животът не свършва с него, но за него тепърва започва. Сеете ли с неприязън, няма да получите цъфнали лилии. Обичайте и уважавайте децата си, защото те ще порастнат. Тогава ще е толкова късно, че даже ще е късно за да угасите лампата в мъката си, чудейки се къде сте сбъркали…Да, знам, че го знаете.Знам…

Какво значи „компромис“? Символ на примирение или прегазване на собствените си житейски постулати? Не, не говоря за онези компромиси, които правим като пускаме онзи наглия с голфа да мине пред нас, ниго, че замълчаваме на явно цикличната деловодителка в някоя учреждение. Говоря за Онези компромиси. Които правим с нашето безценно самоуважение заради нечие чуждо уважение.

Настояще и минало

В един етап от животът си, попаднах на следният казус – да го бъде или аз да го бъда. Да го бъде ли моето отношение към хората, които се държат с мен като със стена или просто да оставя ленивото течение на тъмният Дунав да отнесе приятелството ни като суха есенна съчка и да остане едно вежливо познанство. Ако въобще остане нещо. Не крия, че съм влагал може би не достатъчно, но какво е достатъчно? Отношенията не са ли обмяна на флуиди, от онези, които на аромат наподобяват тези между мъж и жена, потен чаршаф и обидно захвълено одеяло, но не съвсем? Да, необходимо е да обичаш приятелите си. Но дали е необходимо да обичаш, когато си приет за даденост или когато хората се изменят?

Невъзможно твой

Има приятелства, за които си струва да се бориш. Има хора, които си струва да запазиш близко до себе си, но не на всякаква цена. Има хора, които са били изтрити от близките ти като евтина хартия в разгорял се планински пожар. Има и такива, заради които анонимният пияч, в онзи тъмен ъгъл на бара, след като му разкажеш историята си, би отбелязал с тънко хълцукане, без да се интересува от отговора ти – „Смятай значи, какъв приятел ти е бил! На мене значи целият вход са ми приятели бахти….“. Ти ли принадлежиш на приятелят си или той на теб? Ти ли трябва да правиш компромиси с действителността или той?

Само твой

Компромисът като фактическо поведение е знак за личностно извисяване, но като линия на поведение – светещ в тъмна нощ символ на лична слабост. Както не веднъж съм споменавал мисля, комуникацията му е майката. А когато не може да се комуникира, е чини се по-добре дори разговор да не се отпочва. По-добре кимни за поздрав и си запази нервите за някой, на когото му пука. Ако всеки хабеше толкова нерви, колкото в запазването на приятелствата, за да ги печели, то само приятели по таз` земя ще ходят! Убедил съм се, че компромиси с миналото не са невъзможни, даже в един случай ( единствен засега, но какъв! М. ти си знаеш откриваш неподозиран силен и личен приятел, който се появява именно там и когато е необходим. Почти като Гандалф, ако си позволя тази аналогия. Предстои втори опит, за които тая същите надежди.

Въобще, на кого му пука?

Ето това е въпросът! Ако на теб ти пука – това е хубаво. Ако на другият ( ще ме прощават дамите за мъжкият род, визирам и тях, но безтелесното „ако на то му пукаше“ не върви ) му пука за теб – добре за двамина ви! Но, ако само ти се пукаш, като русенска пейка насред ветровит януари на брега на Дунава…е, полза няма. Никому. Да говориш с приятелите си за това, което налага да правиш компромиси е висше изкуство, което се приема май за най-долна ерес или на никого не му пука. Аз лично смятам да не правя компромиси с това, което е непростимо, да не приемам това, което ми се струва неприемливо, да се мъча да го казвам, и да знам, че аз съм чист. Защото е по-добре неразбран, отколкото нае…вие се сещате.