Из думите на един мим

“Отражението на новините става все по-кърваво и все по-малко човешко!”

2.3.3. Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност.
2.3.4. Ще уважаваме желанието на хората да не бъдат безпокоени в скръбта си.

точка 2 “Събиране и предоставяне на информация”

подточка 3 “Неприкосновеност на личния живот”

и

5.2. По смисъла на този кодекс информацията "в обществен интерес" не бива да се обърква с информацията, която е "интересна на обществото"

точка 5 “Обществен интерес”

Етичен кодекс на българските медии източник “Капитал”

Неведнъж из блогосферата, а и не само, са се прокрадвали възмутени слова, роптаещи срещу бликащото насилие от медиите у нас, и по-конкретно телевизиите. Явно това не достига до тях или не мога да го разберат. Въпреки, че съм убеден, че не живеем в свят, паралелен на описаното от Стивън Кинг в “Бягащият човек”, вече започвам да се замислям дали наистина е така.

Разбирам желанието за сензация, тъй като тя продава. Но също така разбирам, че това насреща са хора, живи хора, и най-малкото, което заслужават е уважение в скръбта им – повярвайте ми мили журналисти, никой не иска да става медиен герой заради това, че съпругът му е загинал. Отразете катастрофата и си вървете. Оставете скръбта на скърбящите и си вземете кървящите микрофони в жалките редакции. Изкажете съболезнования, отразете нелепата смърт и бъдете хора, като сведете глава и се качите на лъскавите си микробусчета, и се приберете при вашите семейства. Хората, които сте снимали днес и чиито сълзи са капали върху жадните за сензация потни журналистически дланички, вече си нямат някого, който да се прибере при тях на вечеря. Нямат нужда от вашите микрофони и камери за да го осъзнаят.

Първоначално ми направи изключително лошо впечатление небезизвестната Нова Телевизия ( ако не греша, не мисля, че бяха bTV ), която изпрати явно най-коравосърдечният си репортер на погребението на убитият при сбиване в Студентски град Стоян Балтов. И в денят, в който роднините на момчето го виждаха за последен път, те не получиха само утешителните слова на божият служител. Получиха и ефирно време. От кога отразяването на едно погребение е “в обществен интерес”, че да бъдат не нарушени, а сгазени най-елементарни човешки порядки, да не говорим за журналистическа етика?

Какво ви даде повече като журналисти отразяването с животинско настървение на човешката скръб? Как това утеши кървящите сърца на роднините им? Какво дадохте на простолюдието, което яде зрелища и повръща чужда болка?

Вчера, телевизията, която смятах, че не следва тази линия на поведение – Pro.bg, постави като статуя на журналистическата етика една девойка пред къщата на единият от загиналите двама мои колеги във великотърновското село. Починал, докато е бързал да предотврати престъпление. И това същество обясняваше равнодушно как родните му са отказали да застанат пред камерата, почти изрисува с думи сцената, в която присъства бащата, който се чуди как да обясни на дъщеря си, че мъжът й няма да се прибере никога повече. Епохална сцена от изключителен обществен интерес! bTV отиде след погребението на Стоян Балтов и в лицето на лидерът на жалката журналистика у нас Бареков, осребри сълзите на баща му. Това не се отдаде днес на pro.bg. Но съм сигурен, че ще опитат пак, ако имат тази възможност.

Защото за тях, подобно събитие е като мъничко животинче за голям хищник – малко, и крайно недостатъчно. И нещо, което няма как даже да си спомниш утре. Освен ако не започне да кърви наново. Тогава, като виден вампир ще се впусне отгоре му със сухо гърло някой редактор и подопечен нему кандидат – вампир и ще сучат скръб и болка.

И ще си мислят, че правят новини.

Бягай Бен Ричардс, бягай, камерите ще те снимат…

“Чисто българско заглавие, нали?” Снимка: Петър Ванев – Pierrot 2009

Ако на 10.11.2008г. съм си мислел, че „шльокавицата“ е проблем, а точно два месеца по-късно съм си излял душата за „обективната журналистика“, то сега явно му дойде момента да си поговорим и за изчезващия вид „грамотна журналистика“, и грамотност въобще. Защото или аз съм прекалено задръстен нещо или посредствеността извира от уличните шахти вече и все по-голяма част от народа си мисли, че дъжд вали…

Медии и букви

Ако има словестни послания, които да достигат до най-широк кръг от обществото и съответно да му влияят, то това са именно те – вестници, телевизии и радиа. Дотук нищо ново. Както по-горе споменах – вече съм размишлявал за това до какво дъно може да стигне в необективността си журналистиката и какви низши цели преследва с това. Но когато от медиите – електронни или хартиени, започват да се появяват не чуждици, а направо транскрипции на чужди думи ( бисер: Need for Speed е рейсинг игра. Туш! ), то тогава самоуважението на самите „журналя“ отива на кино! Едно е да нямаш морал и елемнтарна обща култура, но вече съвсем друго е ти дори да не можеш да се изразиш на грамотен български а да прокарваш в обръщение речника на неграмотните хлапетии от кварталните клубове. Особено модни в момента „хай-лайф“ ( супер българска дума, нали? ) списания изкривяват речника на четящите ги до невъобразими гаври със словото. Толкова ли е трудно да се поддържа едно елементарно ниво на употребяване на поне българо-звучащи думи? В „Капитал“ например да не би да се гърчат в агония, когато трябва да се напише поредният брой? Не мисля. Просто не са такива неграмотници и уважават себе си, като български журналисти. И не са само те, но са малцинство. Какво се получава сега? Масовата журналистика падна на дъното на грамотността и продължава упорито да дълбае, а кечествената и грамотно правена такава става някакъв странник, оставен в ъгъла на заведението да си пие ейла…Отивам в ъгъла определено и ще се радвам, че съм там, а който иска да остава и да пляска с ръчички на гъделичкащо потресаваща простотия…А, и няма заговори и конспирации за докарване на населението до ниска култура, просто е по-лесно и „фьешън“ да се напише „перформънс“ вместо изпълнение, и осебено модерното ( и жалко ) – „айдъл“…

Рекламите и фирмите – първенци по неграмотност

Съжалявам, ако смятате, че стигам до крайности, но имам още една черешка, с която не мога да се стърпя да не замеря върха на тортата – рекламите и имената на фирмите. Първо на първо – не разбирам желанието на фирмички, които се борят за квартална репутация в „Младост“ или „Дружба“ да се именуват „Иванов Инвестмънт Къмпъни“ или „Риъл Истейт Интернешънъл“. Или невероятното „Денс Клуб“ например! „Денс“ ще да е някаква странна дума в родният ни език, не мислите ли? За „фешън“ и „лизинг“ пък даже и не ми се отваря дума, да знаете…

И за финал?

Какво следва? Докъде може да стигне изворът на неграмотността? Уличният език не бива да присъства във фирмените регистри, в журналистическите анализи и статии, в новините и в предаванията! И то не е уличен език, ами „мързеливо и неграмотно словоблудстване“ ако питате мен. Защото ние не сме английска колония, нито виртуален свят, а реални хора, с установени норми за грамотност и култура, а това което се показва ( говори/чете ) е не под всякаква критика, ами картина на едно затъване, на едно изчезване на правилната реч, и изплуване на посредствеността.

“Това си е дискриминация, не онова…” Петър Ванев – Pierrot 2008

Дискриманицията най-общо е противоправно предпочитане и толериране на лице или група лица пред други на основание техен определящ признак. Това Ви е известно. Чуват се през годините различни случки, основно с етнически аромат. Има и корупционна дискриминация, но това е друга тема. Има и един друг, грозен случай на неправомерно толериране и подпомагане. Телевизионната дискриминация.

Ролята на журналистите

Освен отразяването на обективната действителност, журналистите имат и разледващи функции. Разбира се, не същите като на МВР, но сходни – целта е показване на допуснати нередности, визуализиране на действителната обстановка и евентуално – изобличаване на допусналите това да се случи. Много, ама много рядко реално това се случва. Причините са много и не са географски определими, има ги и на други, по – развити местенца. Но защо тук разследващата журналистиката е под нивото на река Дунав? Отдавам не малко значение и на изключително ниската обща култура на част от гилдията, която инак много уважавам и още по – ниските критерии залагани от техните ръководители. Разследването е преди всичко интелектуален труд, и никой не е казал, че това е лесно.

Социалното неравенство

Огромната илюзия, в която за съжаление тъне част от българската журналистика, и респективно нейната аудитория, е невероятната социална несправедливост в полите на Стара Планина. Наистина не сме цъфнали и вързали, но ако почнат да се изреждат ситуации в други държави извън т.нар. „трети свят“ просто ще разберем, че социалната изолация и проблеми са 50 на 50: държава – общество. И в „големите“ осем имат невероятно тежки проблеми, свързани със социалното разделение, но там това е работа основно на министерствата, не на журналистите. И все си мисля, че когато там се развива темата за социално неравенство се има впредвид умишлено нарушаване на социалните права на един човек, неговото семейство или група от лица. А тук?

„Евтините сензации“

Любима тема на родните „журналя“ ( да ме прощават професионалистите! ) са многодетните семейства! Самотна майка, в повечето случай циганка, с деца като за половин рота, в една или макс две стаи. Тема убиец! Викат се общински работници, социални комисии и се започва една кампания да уредим горката майка със спалня! Днес гледах една българка с осем ( да мили майки – 8 деца!, в една стая! ), която е пред изгонване от дом за настаняване. Къде е интригата? Наистина, осем деца са си осем деца, ама аз що не съм си направил толкова?! Защото не мога да ги гледам, много просто! Да ме прощава, ама има разни добри каучукови изделия, които помагат в края на крайщата. Била настанена и преди в общинско жилище, ама не си плащала. Ами защо общината да е длъжна да издържа неразумни семейства?! Защо държавата трябва да е постоянен гарант, че като се освиниш в личният си живот, ще има кой да ти плаща сметките и да ти носи хамбурски саламец през ден?!

Такива „репортажи“ по-скоро ме отвращават и настройват против такива хора, не че не съм принципно против. Аз мога да работя, да плащам сметки и да се мъча да гледам детето си, могат го и го правят адски много хора. Защо трябва подобен екземпляр, който не се пази сам, да е толериран и преди мен? И то заради журналистически натиск? Защото няма какво да се кривим – никой общински или социален работник, още повече ръководител, не е иска да е в устата на хората и журналистите с подобен казус, и бърза да им затвори устите. А жилище за мен?

В няколко поредни предавания “Господари на ефира” се стараят да направят нещо много странно, а именно : изпращайки екипи в чужбина да разследват “сензации”. Принципно добре, но този път са допуснали една много неприятна грешка, която ми поразвали впечатлението от това предаване – не попитаха другата страна. Подходиха въобще в целия репортаж за задържания българин от една позиция на несправедливо обвинявана страна, тоест те се легитимираха в ефира донякъде като адвокати, а не като разследващи журналисти. Не нападаха, но заеха защитна позиция. Не мога и да не отбележа, че интервюто с Н.П. Константин Андреев бе даже иронично озвучено – това е недопустимо поведение, още повече, че журналиста вече изглеждаше като човек, взел за себе си заключение и изслушваше от уважение.

Дали това не е проявление на нов, зараждащ се синдром на българските журналисти – всеки път, когато се касае за задържан и/или обвинен българин в чужбина да се поставяме в един предварително изграден жертвен портрет? Следващата стъпка е да донапишем страница в “Световната конспирация”?! Хайде стига!

Не знам с каква цел, но невероятно често коментирайки случаи с български емигранти се приема по презумция, че са невинни ( което се подържа и от българското наказателно право ), но не се търси ( и евентуално да се разбере ) реалната причина за задържането им. Не заемам позиция на родоостъпник – напротив!, но прекалено едностранно се представят нещата. Какво имам впредвид ли? Ами най – малкото в репортажа за господин Станчев е изключително и да не твърдя необходимо, да се изпрати едно писмо до Румънското посолство в гр. София. С един много лесен въпрос – “Може ли да получим позицията на Румъния по казуса със задържания българин там?”. Лесно.

А помните ли как българските медии скочиха против онзи бияч от брега на Мърси, който сцепи главата на бармана на морето? Е, англичаните се държаха крайно арогантно, предизвикателно и дори глупаво. така ли искаме и ние да изглеждаме и в чуждите очи?

Всяка държава е длъжна да защити гражданите си, дори когато са на територията на друга страна. Преди, по време и след приключване на съответен наказателен процес срещу тях. Но от разговора на господин Мавриков и задържания Станчев не стана ясно друго: защо само българския гражданин е останал в ареста. Насоката бе правилна – дали България е направила всичко необходимо за него в етапа на предвдарителното производство до момента? Тук прозря липсата на познание към обекта на разследване – наказателния процес. Но това е друга тема.

Според мен медиите трябва да поразширят кръга на коментарите си, за да не изглеждат прекалено националистически настроени. Както и да се позамислят, за да позамислят и масата, която се учи от тях – дали наистина винаги ние сме прецаканите?