Из думите на един мим

Една публикация при GaN доста ме заинтригува, също колкото и създадената от него група в контактощепсълът на социалният живот у нас, фацебук – тук. Абсолютно безконфликтно написана, тя предизвиква доста…разнородни чувства и мнения, което е напълно нормално. Със скромните възможности на моето дигитализирано перо ще пусна малко мастило в словоредна форма, и ще обясня защо подкрепям казаното от другарчето.

Права или неправа?

Нека да започнем от бруталната реалност – тютюнопушенето си е вредно, както и да го погледнем. Всички сме се начели за катранченцето, братчето му никотинчо, техните екранизации от Горан Тютюнбрегович – “Бял Дроб, Черен Дроб” и прочие апокалиптични работи. Спор няма. Странно е, че никой дума не обелва за барутът, с който са обвити и също се пуши. Още по-странно е, че всички знаят и плюят онези гадни лепилари – римляни ( евроинтегрирани ромчета ) по гарите, където дишат лепило, ама си пушат същото това лепило от цигарите. Въобще, гадна работа, както и да го погледнеш, ама има една особеност – въпрос на избор е. Каквато и да е зависимост да има към цигарите, тя не е непреодолима, каквото и да казват доста люде сред кълба дим. Обаче има едно мъничко условие, което някак си никъде, никой и по никакъв повод не го споменава – тютюнът вреди също толкова, колкото и алкохолът. Ама май алкохол още може да се пие публично?

Тогава атаките срещу нас – пушачите, не са ли лицемерни на фона на безпаметното бързо напиване на нашего народа?

Вредата от пушенето за пасивните пушачи е доказана и не търпи каквито и да е спорове. Но нали затова в много от заведенията ( уж всички, ама уж само – за фасон така ) е разделено? Защо голяма част от непушачите се врат по масите с пепелници? Нали искат чист въздух? Имат избор. Ааа…компанията. Виж, това е друго. Компанията обаче май също е въпрос на избор. Без да се хваля,аз, както и не малко от приятелите ми, сме доста внимателни в това отношение – къде и как да пушим. Това включва и избягването на онова прословуто галантно хвърляне на горящата цигара в големият, пълен с хартийки, контейнер или нежното скриване на димящият фас в градинката, за по-аромат така. Тоест, старая се не вредя на другите.

Но съдейки по общественото настроение и медийната кампания, пушенето е доста по-вредно от алкохола например. Да ме прощават родните алкохолици, ама аз понеже не пия твърд алкохол вече доста години и може и да не ги разбирам, видиш ли и затова така да се изказвам. Та, на тях нищо не им правят, освен, че им вдигат цената на анасонлийката, ама те извън София масово жулят едни вина и ракии, дето се правят у казани извън административната карта на митницата, така, че цената в магазина е за случайните минувачи май. А за цигарите, понеже аз тровя себе си, и явно нямам воля да ги спра сам, ще ми бъде забранено официално да тровя другите. То аз и сега гледам да не пуша в помещение с непушачи, питам дали може да запаля и прочие. Тоест давам възможност да ми кажат НЕ, което приемам без проблем, колкото и да ми се пуши.

И за това съществува закономерният въпрос:  защо като се забранява нещо толкова вредно, защо не се забранят всичките вредни работи? Защото някак си съм убеден, че голяма част от възрастните, които се подписват под петиции за прекратяване на пушенето на публични места, гузно си траят като им се прибере ученика с вмирисани на качак дрехи, аха хайде да не изпадам в подробности.

Въобще, пушачите нарушаваме правата на непушачите. Поставен така въпросът – ние, които по своя воля и наши си причини, сме избрали кафето ни да върви с тънък папирос, безправни ли сме?

“Това си е дискриминация, не онова…” Петър Ванев – Pierrot 2008

Дискриманицията най-общо е противоправно предпочитане и толериране на лице или група лица пред други на основание техен определящ признак. Това Ви е известно. Чуват се през годините различни случки, основно с етнически аромат. Има и корупционна дискриминация, но това е друга тема. Има и един друг, грозен случай на неправомерно толериране и подпомагане. Телевизионната дискриминация.

Ролята на журналистите

Освен отразяването на обективната действителност, журналистите имат и разледващи функции. Разбира се, не същите като на МВР, но сходни – целта е показване на допуснати нередности, визуализиране на действителната обстановка и евентуално – изобличаване на допусналите това да се случи. Много, ама много рядко реално това се случва. Причините са много и не са географски определими, има ги и на други, по – развити местенца. Но защо тук разследващата журналистиката е под нивото на река Дунав? Отдавам не малко значение и на изключително ниската обща култура на част от гилдията, която инак много уважавам и още по – ниските критерии залагани от техните ръководители. Разследването е преди всичко интелектуален труд, и никой не е казал, че това е лесно.

Социалното неравенство

Огромната илюзия, в която за съжаление тъне част от българската журналистика, и респективно нейната аудитория, е невероятната социална несправедливост в полите на Стара Планина. Наистина не сме цъфнали и вързали, но ако почнат да се изреждат ситуации в други държави извън т.нар. „трети свят“ просто ще разберем, че социалната изолация и проблеми са 50 на 50: държава – общество. И в „големите“ осем имат невероятно тежки проблеми, свързани със социалното разделение, но там това е работа основно на министерствата, не на журналистите. И все си мисля, че когато там се развива темата за социално неравенство се има впредвид умишлено нарушаване на социалните права на един човек, неговото семейство или група от лица. А тук?

„Евтините сензации“

Любима тема на родните „журналя“ ( да ме прощават професионалистите! ) са многодетните семейства! Самотна майка, в повечето случай циганка, с деца като за половин рота, в една или макс две стаи. Тема убиец! Викат се общински работници, социални комисии и се започва една кампания да уредим горката майка със спалня! Днес гледах една българка с осем ( да мили майки – 8 деца!, в една стая! ), която е пред изгонване от дом за настаняване. Къде е интригата? Наистина, осем деца са си осем деца, ама аз що не съм си направил толкова?! Защото не мога да ги гледам, много просто! Да ме прощава, ама има разни добри каучукови изделия, които помагат в края на крайщата. Била настанена и преди в общинско жилище, ама не си плащала. Ами защо общината да е длъжна да издържа неразумни семейства?! Защо държавата трябва да е постоянен гарант, че като се освиниш в личният си живот, ще има кой да ти плаща сметките и да ти носи хамбурски саламец през ден?!

Такива „репортажи“ по-скоро ме отвращават и настройват против такива хора, не че не съм принципно против. Аз мога да работя, да плащам сметки и да се мъча да гледам детето си, могат го и го правят адски много хора. Защо трябва подобен екземпляр, който не се пази сам, да е толериран и преди мен? И то заради журналистически натиск? Защото няма какво да се кривим – никой общински или социален работник, още повече ръководител, не е иска да е в устата на хората и журналистите с подобен казус, и бърза да им затвори устите. А жилище за мен?