Из думите на един мим

“Децата са най-святото и чисто нещо на този свят”

Има ли някой, който да обори твърдението, че децата са най-голямата радост в живота на един човек? Аз поне го подкрепям с двете си ръце от 7 месеца, защото го изпитвам. Но именно покрай моето дете и контактите на тази тема с други родители, много се замислям какви жертви са готови и реално правят родителите за децата си, и дали въобще правят нещо.
Стремежът към кариера убива!
Вече съм стои и един процентово убеден, че искаш ли кариера, не трябва да правиш деца. Самото действие по градене на кариера е свързано изключително с лишения за сметка на личното време и пространство. Много добре знаете за какво става дума – поемане на все повече задължения, присъствие на формални и неформални срещи с колеги, отделяне на все повече лично време за разширяване на професионалната компетентност. Мотивите, които тласкат един човек към изграждането на кариера са много, и една част от тях са именно осигуряване на стабилно и задоволено семейство. Само, че какво семейство се получава? Поливинката на градящият му вижда очите изключително рядко, основните семейни двигатели – секс и комуникация, са изоставени като стар “Жук” в плевня, а децата растат с присъствието на един, а не двама родители. Което ги прави доста често отчуждени. Те нерядко винят другия родител за ангажираността на “по-трудолюбивият” и стават много егоцентрични, разглезени и неприемащи съвети. Родителите си мислят, че парите носят щастие, но когато петък вечер, големият началник на години, се прибере у дома какво ще завари? Какво ще остави след себе си? Защото линията на поведение на детето изключително трудно се модифицира, а мине ли 18 години е почти невъзможно, тъй като ценностната система и най-важните житейски правила са останали някъде встрани. Не ме разбирайте погрешно – за мен кариеризмът не е лоша дума или стремеж. И всеки с ясна представа за себе си, възможностите си, способностите си е естествено да се стреми да израстне. Но защо да става за сметка на поколението? Драги ми люде, решили да се доказвате в бизнеса – защо наказвате себе си, семейството си и обществото като правите тези деца?
Полу-готов : няма такова нещо!
Факт е, че никой, никога и по никакъв начин не може да се подготви за родител. Животът коренно се променя и личното ти пространство се стеснява значително. Именно това се отразява най-силно по хората, които правят деца, без въобще да се замислили, без да се сигурни дали могат да опитат, без да имат поне минимален житейски опит. Без да са готови да заменят егоизма си с всеотдайност и грижи за друг човек. Защото по-инак стоят въпросите с пиенето с приятели и приятелки, дискотеките и всички други “извънкласни занимания”. Много родители не са май готови за това, тъй като не са се наживели и детето се превръща в груба спънка за задоволяване на личните желания и забавления. От което губят всички  – детето се отдалечава от родителите си, тъй като те невербално го винят за техните неизживени моменти, губи страшно много откъм възпитание, защото то иска време и желание, губи обществото, което после трябва да търси начини да социализира и да се справяс поведението на това дете. Изключително често младите бащи оставят грижите на майката с оправданието, че това е нейно задължение, и с това палят първаа сериозна искра на неразбирателство и проблеми в семейството си. Същите те търсят постоянно различни поводи да кръшкат от родителските си задължения. Не че не обичат децата си, но искат да са големи, за да може да се справят сами. Като не мислите и не сте готови, защо наказвате децата си?
За да искаш да имаш деца, трябва нещо повече от просто желание да продължиш себе си и да има на кого да предадеш спечеленото. За съжаление това не се учи в училище, не се купува с пари. А то е може би най-важното: не само да създадеш един човек, но и да го научиш на най-важните неща в живота!

Има момент, в който пишейки в първи род, единствено число не си най – важният в изречението.

Имаше дни, когато слушах Spice Girls, а сега се унасям в мисли на Nightwish.

Имаше дни, когато се сърдех за щяло и нещяло на другарите, и се правех на разглезена госпожица.

Имаше дни, когато спокойно ставах в 1200 и пиех бира от 1400 на кафето пред нас, докато лениво хвърлях зара на таблата и чаках някой дюшеш.

Бяха. От днес животът ми има смисъл. От днес аз съм горд. От днес моето време принадлежи на едно малко съкровище. От днес моите знания става и нейни. От днес стават от прост пияч на бира начинаещ родител.

Днес се роди Виктория Ванева, моята дъщеря. От днес аз съм родител. От днес аз имам да гледам напред…

И не е за мен само. Не е и за мен и жена ми. А и за нея….

Аз съм…точка. Ние сме.

Вчера се засякох на басейна с група деца, които имаха урок. Аз по принцип съм толерантна личност, старая се да гледам и през очите на другите, както и да възприемам детските постъпки като такива. Е, да гледаш и слушаш десетина момчета – на не повече от 9 години, в съблекаляната сами – без родители или възрастни роднини, си е истинско предизвикателство за нервната система.

Какво ми направи впечатление или по – скоро ме удиви толкова, че да ме изкара извън нерви?

Държанието помежду им. Езика им. Основната им тема. Неприкриваната агресия. Чудя се дали да сложа и килограмите им – половината бяха лоени тресящи се топки, а другата с нормално телосложение, но реших, че това е безмислено. А ако някой родител, познал детето си изроптае – да се замисли, защото знам какво и защо го пиша.

Първото, което ми направи впечатление бе момчетата не се закачаха като деца, а действително проявяваха симптоми на агресия помежду си. И аз съм бил дете, ама такава злоба не помня. Пардон, помня – ама него го наказаха пред всички на една родителска и повече не гъкна. Тоест те не играеха, те не се биеха, те предпазливо проучваха като заплашат или ударят някого, как той ще реагира и как другите ще оценят постъпката. Правеха си скала на допустимото насилие направо. След това тези „мамини англечета“ (ще ви кажа после) започнаха да си комуникират помежду си, при което чух толкова обидни квалификации, че наистина ми стана гадно. Не неудобно, и аз псувам. Гадно – това са деца. Това е момче на 9 години, което се обръща и съвсем умишлено псува на майка и използва обидни квалификации към друго дете, което осъзнава какво му се казва в лицето и отвръща с нескрито желание да покаже, че е по – Голям. Комуникация е понятие, което е галантен израз на простотията, която струеше в тази съблекалня. Ако беше съблекалня на младежи на футболен отбор щях да ги разбера. Езика, който използаха е точно онзи, който кара бабите да скачат в движение от тролея на „Цариградско“ виейки в безсилие. Елементарен, използвайки шаблонни изречения. Държат да вкарат в употреба някой вулгарен термин за да се почувстват големи. Държат да се покажат мъже, ама от ония с прокъсаните кожени якета от „Илиенци“, гадните дънки и мръсни маратонки, дето псуват на спирката. Или в компютърните зали ( там поне изглеждат по – добре). Основната тема – говореха за бой и за компютри. Някой изненадан? Не. Добре. И аз не съм. Ама не си говореха как ще се пребият за простотия, или, че не знаят как се играе еди – коя си игра.

Не вярвам да казвам нещо, което да не сте видели или чули около Вас. Не съм си и помислял да влизам в ролята на родител на тези гамени. Опитах се да си припомня при мен какво беше на тези години. Играх си, хабих разни емоции за простотии, бягах насам натам, четох книги, но никога не съм псувал и никога не съм изпитвал агресия към други деца на моята възраст. Но…

Същите тези „мамини синчета“ как излязоха от съблекалнята продължиха да се държат така, и бяха посрещнати с любов от родителите си. Те въобще не реагираха на това, което аз виждам. Това е и една от причините да не се опитам да реагирам като по – възрастен и да направя забележка. Нито щяха да ме разберат, нищо щяха да се опитат дори, а на всичкото отгоре панаира ще е в кърпа вързан.

Същите тези деца ще бъдат попитани от репортер „Какво значи селянин?“ и ще отговорят „Простак, как какво“. Нали се сещате за кое предаване става дума?

Сигурно не е лесно да си родител. Скоро и аз ще го разбера. Но “Това” им държание… мога за норматив да Ви напиша един въображем сценарии на растежа на едно от тези момченца. Няма да има нищо красиво в това, което ще кажа. Няма значение, че са на 9 – племеничката ми е на 12 и разсъждава като студент по философия на защита на дипломна работа. Но си носи духа на годините. Тези разсъждават като докери и се държат като квартални гамени.

Скритата агресия у децата се проявява в повечето случаи стократно като пораснат.

А откритата агресия? Като тази?