Езикът на децата

May 22, 2009
by Петър Ванев
636 views
1 comment

Диалогът е много трудно нещо. Много. Може би го съзнаваше. Тя имаше проблеми в комуникацията с онази от деловодството, а колегата в стаята до ксерокса хич не беше на кеф преди малко. Изпитваше трудности да намира точните думи, без да дава път на напиращата злоба и дребното заядливо говорене. Не знаеше защо го прави, а и надали и най-добрият лос-анджелиски психиатър би й отговорил еднозначно. Не можеше да намери време за всичко, което трябваше да свърши, камо ли да й остане за нея, а още повече за Него…Защо?

Имаше нещо сбъркано. Нещата не се развиваха така, както трябваше. Диалогът не вървеше. Той си искаше своето, а получаваше само ругатни, мъмрене и удари. Не можеше да разбере защо е толкова трудно да се държиш като човек в едни човешки взаимоотношения, а трябва да си изливаш нещото, наречено „злоба към света“ върху другите? Защо трябва да прибягваш към инструментът на страданието, наречен камшичен удар с ръка? Защо въобще трябва да има болка? Той не я понасяше. Ненавиждаше я. И болката, и Нея. Винаги когато му се приискаше нещо, вместо да му се обясни като хората, че не става, получава болка. Не го ли разбираха? Тя не го ли разбираше?

Не можеше да му обясни какво не й харесва у него. Винаги я избиваше на агресия. Винаги си мислеше, че може някак си от само себе си да се случват нещата. Някак си Той да разбере, че не биваше да зависи от Нея, тъй като Тя бе слаба и нещастна. Слаба, като стръкче изсъхнала трева срещу водопад, и нещастна…Толкова нещастна, колкото може само Тя да се направи. Тя имаше проблем с комуникацията и не можеше да го обясни това на Него. Не защото не знаеше как – а Тя май наистина не знаеше как, а защото Той нямаше да я разбере. Той никога не го правеше, не знаеше защо. Тя искаше той да не беше такъв, но не можеше да приеме действителността. Не беше готова за този род взаимоотношения. Не беше готова да му се моли. Не беше готова да внимава и да показва нещо друго, освен егоизъм. Особено към Него. Защо?

Когато поискаше нещо винаги получаваше отрицание или му се даваше със бързина, присъща на песъчинките в пясъчника, които отлитат като се появи онзи лош вятър. И с желанието да се оттърве от Него, защото Той беше там насила. Той не смяташе така, разбира се, но никой не го питаше. Чувстваше се малък. Чувстваше се виновен. За какво? Е, това е сложно. Нима Я е наранил като се е появил в животът й? Не, Тя го погледна с такава любов първият път…Любов от пръв поглед, нали така му казваха? Тогава какво не беше в ред? Тя беше толкова нежна отначало, че Той реши, че това ще е жената на животът му. Че ще Я обича вечно. Че желанията му ще бъдат общи желания, че Неговото време ще бъде и Нейно. Че желанието му да живее, животът, който имаше, искаше да го прекара с нея. Да играят на безкрайната разграфена шахматна дъска на животът, и Тя да бъде до него. Да играе и да се смее с Него. Като Него. Тя не го ли разбираше?

Тя страдаше, защото Той страда. Но някак си това оставаше в дълбините на подсъзнанието й. Караше му се постоянно. Държеше се с Него все едно й пречеше. На Нея. А май не биваше да е така. Държеше го изолиран от приятелите му, защото знаеше, че отнякъде му идва злобата и се държи лошо с тях. Подозираше, че Тя стои в основата на това явление, но беше прекалено слаба за да намери сила да го промени. Подозираше, че това ще й се върне тъпкано и ще си скубе посивелите коси след години, но нищо не можеше да направи. Той я дразнеше с всичко, което правеше. Хаосът, който правеше. Вниманието, което изискваше. Дългите безсънни нощи, в които тичаше из малкият панелен апартамент, не чуваща тишината на заспалите птици навън, а чуваща само неговите викове. Вече не чуваше дори ромонът на капещата мивка, а тътенът на неговите стъпки, които идваха. Към Нея. Тя живееше вече този живот сякаш на сила. Приятелките й се отдръпнаха от нея на тези тема, защото не я разбираха. Или не можеха. Знаеше, че щеше да се обвинява някой ден. Някой ден, ако разбере. Защо?

Когато протягаше ръце към нея го правеше с неговата неподправена любов, но … Винаги получаваше някаква странна смесица от злоба, примирение и желание да свърши бързо. Той не искаше да Я тормози, да Я притеснява. Знаеше, че Тя иска да му угоди, да е добре, да е задоволен винаги, но защо това някак си с всеки изминал ден ставаше все по-трудно? Желанията му бяха първични – да, игрите му бяха непринудени – да, смехът – истински, сълзите – изгарящи, а целта в животът – напълно тънеща в мъгла и неясна. Дали това беше проблем? Дали Тя не очакваше един готов за животът мъж, който да не е тормози и да й помага с боклука и да вдига канапето, когато Тя минаваше с прахосмукачката отдолу. Дали Тя не искаше да прескочи този етап от комуникацията помежду им и да се получи „ей така“? Той не съзнаваше това. Той не откриваше смисъл. Той имаше два рецептора на този етап от животът си – болка и радост. Гладът му бе постоянен спътник, но това бе разбираемо. Някъде вътре в себе си, някъде в слабите си гърди усещаше, че сърцето му биеше с тънка и леко зарадаща се неприязън към това, което се случваше. И знаеше, че ще дойде момент, в който нямаше да му пука. И за Нея нямаше да му пука. Но не мошеше да го разбере още. Затова преглътна поредният шамар по дупето и се хвана с две ръце здраво за люлката и не можа да разбере…Засега. Майка му щеше да разбере какво е трупал. Засега беше само на 3, но щеше да порастне.

Драги родители и приятели, може да смените Тя и Той както си искате. Не позволявайте този диалог да тече между Вас и Вашето дете. То е дар. Животът не свършва с него, но за него тепърва започва. Сеете ли с неприязън, няма да получите цъфнали лилии. Обичайте и уважавайте децата си, защото те ще порастнат. Тогава ще е толкова късно, че даже ще е късно за да угасите лампата в мъката си, чудейки се къде сте сбъркали…Да, знам, че го знаете.Знам…

Семейство

Дилемите на един мим…

March 22, 2009
by Петър Ванев
866 views
19 comments

“Бебетата и новите технологии – начин на употреба”

Снимка: Петър Ванев – Pierrot 2008

Като всеки неразумен човек и аз имам нужда от време на време, от малко разум за да мога да мотивирам продължаващият процес на неразумна демотивация.Не бе, бъзикам се, имам си една дилемичка тук сега…

Телевизия и дете – за и против?

Голямата свирещо-говореща-шарениеща се кутия е перфектното занимание за едно бебе, защото то си стои там някъде и си гледа, и въобще не те занимава. Понякога наистина имаме нужда от малко спокойствие. Телевизора е нещо много полезно, но зависи как се употребява според мен. Вкъщи Ви гледа много музика ( The Voice и City основно, и то защото махнаха идиотите любимия ни MCM ) и изключително много й се радва, опитва се да танцува и да се клати в някакъв ритъм. Но когато види реклами или нещо друго интригуващо, просто замръзва и толкова. Нищо не можеш да правиш с нея, тя е като хипнотизирана. И ако понякога това ни е от полза, в дългосрочен план май ще е вреда. Тя блокира дори като играеше на проходилката или в леглото с играчките си! Затова сега сме във фаза „изучаване на ограничаването на телевизионното облъчване“ :) , като най-вече наблягаме на вечерите – никаква телевизия в стаята след 1800 докато заспи, а само тиха музика по уредбата. За музиката – любимата музиката на татко й : само келтски народни песни :) И тя заспива на петата минута или си играе малко и пак заспива. Е, един път забравих, че на диска имаше и музиката от филма „Властелина на пръстените“ ( онзи рекламният за сватбената колекция на Алтънбаш, нали се сещате ) и докато се усетя, моята малка нинджа права в леглото и доста притеснена се оглежда, защото сме стигнали до битката на моста – The battle in the mines / The Balrog…

Обаче занапред? Конфликтът ясно си го очертавам – „надрусването“ с пет-шест предавания/анимации/мега-хипер-дълги рекламни блокове преди обед ( ако продължава така да се хипнотизира ) и после какво?!

Плаша се когато приятели ми кажат, че се чудят как да мотивират детето си да играе, да прави нещо различно от висенето пред телевизора и те хем са доволни, че имат време за малко почивка/гости/почистване/секс, хем не знаят как да го откъснат, защото усещат, че то се демотивира да прави каквото и да е друго. Бях чел, че емоциите при децата, получени при гледането на телевизия спомагат за развиването на креативността им, за по-бързо овладяване на детайли, визия и текст. Това за мен не е точно така, защото зомбирането не съм чул да е помогнало на някого освен на мъртвите с втори шанс от някой долнопробен роман. Може би всички деца са минали през този период, но мен лично няма да ми е приятно като стане на 5 да се чудим и маем как да я хоризонтираме, щото видители кинескопа не излъчва поредната доза нещо-си-там…

Засега съм раздвоен как да процедираме занапред…То е ясно, че няма да я оставим да потъне в телевизора, но няма и да е лесно…

Семейство

Добра идея ли е да сложат децата униформи?

February 13, 2009
by Петър Ванев
2,084 views
15 comments

Дали униформата е нещо лошо, което се опитват учителите да наложат на горките деца? Дали не е някакъв заговор да се ограничат правата им? Дали учениците имат право на глас в това упражнение? Дали не се прави по някакъв лошо преведен сценарий от някоя западна или източна страна, в която има униформи, и в крайна сметка да се прави нещо проформа? Така, според мен, могат да се опишат част от мислите, които минават из Мрежата, когато се касае за уилищните униформи. Коментира се неаргументирано и с отсъствието на основните замесени лица, а това са директорите, учителите и учениците.

Митът “Всички са равни”

Според мен униформите са задължителен елемент за възпитаване на отговорност у децата към институцията на училището, на създаване на усещане за принадлежност, за уважение на хората, а не на дрехите. Да се дадат на децата еднакви представителни дрехи, с които да представляват учебното си заведение, няма нищо общо със създаването на спънки у подрастващите при оформянето им на личен стил на обличане, каквито мнения против има силно изразени във Великобритания. Дори самата дума “униформа”, означавайки “еднаква форма”, във френски училища се тълкува като “еднакви норми за обличане”. Тоест униформата не бива да се приема като загуба за идентичността на децата, напротив. Когато визията е сходна ( не еднаква, защото дебелият ще е дебел, кльощавата ще е кльощава, високата и ниският няма да си променят ръста ) се дава възможност за личностна изява и за подтикване, ученикът да прави и нещо друго, освен да изглежда добре.

За мен униформата е престиж за училището, и символ за съпричастност към него. Не всички ги харесват, но преобладаваща част са тези, които желаят да си ги носят. Има и бивши ученици, които желаят да си закупят емблемата на училището. Важно е за училището, че униформите тушират финансовите различия, като извеждат на преден план резултатите, успеваемостта и личните качества на децата.

Росица Рангелова

Директор ОУ “Любен Каравелов” гр. Русе

Нали коментираме, че на децата им се дава лоша житейска база в училищата? Ето нещо ново: с въвеждането на униформи, всяко училище ще направи стъпка напред в посока изграждането на база за развитие на личността. Дали за градивно или деструктивно развитие – това е индивидуален въпрос вече. Униформата може да се приеме като стъпка напред в преследване на целта училището да бъде уважавано като “мястото”, в което прекарваме 5 години от живота си. Интересно е обаче, дали някой възрастен си прави труда да обясни ( каквото и да е ) своето виждането  по въпроса “Защо трябва да има униформи?” или кой е накарал един ученик да обясни “Защо не трябва?”. Колко родители са седнали са коментирали с децата си този въпрос?

Защо униформите следва да се приемат като средство за ограничаване на възприемането на модата, след като учениците не са на моден подиум? Защо въздишаме по старите английски и френски колежи, където има ред, възпитание и униформи, но тук нямаме силата да го приложим? Униформата не може да подравни учениците, а може да им даде стимул да бъдат различни. Униформата може да възбуди в едно дете или един подрастващ индивид усещане за съпричастност към учебният процес и училищният живот, тъй като всички знаем, че освен учебен материал, в едно училище се научават и много чисто човешки и житейски принципи.

Аз лично съм “ЗА” униформите. Много деца се правят на важни и на нещо повече от другите, само защото носят маркови дрехи. Като се въведат униформи, това един вид изразява децата и показва, че всички са еднакви. Освен това едни от най-елитните училища в света носят униформи. Наскоро въведоха такива и в моето училище. В началото това се прие много бурно, но в последствие всички много ги хареса.

Ванеса Ванева

Ученик в ОУ “Любен Каравелов” гр. Русе

Надявам се възприемането на подобни инициативи и действия от страна на училищата да става на база “какво би подпомогнало училището и децата това?”, а не на отрицание заради самото отрицание. Когато училищата – в лицето на техните ръководители, се опитват да правят нещо, за да подобрят атмосферата и живота там, мисля, че е редно преди да ги заклеймим, да се замислим ние какво правим в тази насока. Защото в училищата тези решения се вземат при наличието на диалог, а не еднолично. И когато се предприема нещо с ясната идея, че се прави за доброто на учениците – нека помогнем, като обясним на учениците, че това ще помогне на тях самите, или да се изкаже нещо конкретно и обосновано против. Поощрявайте добрите инициативи! Аз съм ЗА униформите!

Ученическото облекло е важна част от цялостната организация на училищния живот, която цели да осъществи мисията на конкретното училище.

Възстановяването на ученическото облекло става в обстановка на обща дискусия по проблема в следната хронология:

08.05.2008 – дискусия на Общо събрание на Настоятелството с участие на Ученическия съвет;

21.05.2008 – дискусия на Педагогическия съвет с участие на всички учители;

27.11.2008 – окончателно обсъждане на облеклото и вземане на решение от ученици – представители на всички паралелки.

Митко Кунчев
Директор на МГ “Баба Тонка” гр. Русе


общество

Имате перфектно семейство? А за тези предавания знаете ли?

January 25, 2009
by Петър Ванев
915 views
12 comments

“Перфектно семейство? Не е утопия, стига да знаем какво искаме и какво сме готови да дадем, за да го постигнем.”

 

Колкото и да е доказана вредата от телевизията, то понякога има и нещо полезно, което не е свързано с поредният кръг на Висшата Лига или късните емисии на Private. А когато това нещо има и семейно възпитателна функция, то си струва да му се отделят няколко реда и да се запитаме – дали и на нас не може да ни се случи?
“S.O.S. бавачки” 
Тези две симпатични предавания са си чисти “риалитита”, но с много любопитна тема, акценти и аудитория. Първото – “Nanny 911” ( в оригинал ) върви в момента по ТВ7, ако не се лъжа, и показва три професионални бавачки, от които изпращат по една на мисия да оправя бъркотията в нечие семество, което има проблем с децата си. Това е най-общо. Трите жени са като бавачките по приказките – големи жени ( наистина големи ), и един невероятно благ поглед и усмивка, и почти винаги попадат в едно от измеренията на Ада. Целите са ясни – дали бавачката ще успее да нормализира това семейство и основно децата, които са често много (3-4) и неконтролируеми ( ужасно много ). Е, в повечето случаи успява с изключително малки ( но категорични ), прости ( но значими ) и безумно ефективни действия, но има и случаи когато няма напълно щастлив край. Това предаване е леко вмешателство в дома, все едно пускаш добронамерено духче от Хари Потър да ти ходи по петите.

“Размяна на съпруги”

Това е второто “риалити” – в оригинал Wife Swap  , на което предстои и българска версия по TV2, към която обаче съм скептично настроен. Това никак не мога да определя с безболезнено за участниците – то си е направо брутално. Избират се две семейства, които са полярни във всичко за което може да се сетите, и се разменят жените за две седмици. Първата седмица всяка жена играе по правилата на къщата, но втората въвежда нейните и всички са длъжни да изпълняват безусловно това. Поради невероятната разлика в характерите, света в който живеят, и дневните принципи и традиции, се получават колкото комични, понякога трагични, толкова и ужасяващи сцени, които показват колко много значи личното пространство за всеки един и колко егоистично се гледа на света. Тук щастлив край рядко има, защото накрая събират възрастните в двете семейства и настава едно обиждане, което може да накара каруцар да извади тефтер и да записва.
“…Това на мен не може да ми се случи…”
Дали тези предавания освен да се гледат, се и виждат? Дали освен да се слушат, се и чуват? Дали когато свърши епизода, зрителят не си казва “Бахти тъпото семейство” и въобще не осмисля видяното, въобще не допуска, че може и той да е там? Един от фундаментите на личността на реалиста, е никога да не казва “Това на мен не може да ми се случи”, а да презумира, че може и да не допуска да се случи. Лично ние – аз и съпругата ми, се стараем да извлечем максимума от тези предавания, тъй като това са нагледни уроци “Как да не се прави семейство”. От един анализ на причините за ужасяващото състояние на семействата ( и в двете предавания ) се извеждат липсата на комуникация и страха от вземане на решения. Показателно е колко много се постига като просто се говори за проблемите у дома. Да знам, че го знаете, но дали го осъзнавате и правите? След всеки епизод се убеждавам, че най-голямата грешка при вземането на решения е да не се вземе решение. Безсилието и нерешителността се превръщат в зараза и постоянен белег на общуването в един дом, което си е началото на края. Както и да го погледнете.
В никакъв случай не съм перфектен, но се старая да действам и да не мълча у дома. Така, както и прекрасната ми половинка, за което й благодаря! Не е лесно, егоизма ме блъска като парен влак всеки път, ядът ме кара да си замълча и да не човъркам темата, но…опитвам се :)  

Семейство

Поколение 2009 и on-linе секса…

January 21, 2009
by Петър Ванев
1,386 views
5 comments

Като любопитко и вече родител на едно ( засега ) своенравно момиче, съм започнал да се интересувам от много неща, свързани практически с изграждането на човек от едни 3 килограма месо. Като такъв съм активен критик на безидейното дигитализиране на децата, което е резултат на бездействието на родителите и липсата на посока в самите деца. И се посветих на интернет младежки порноканал за едно изследване с много бира…
mIRC- каква е разликата?
Точно никаква. Отидох в http://gepime.com/ като видях една реклама и реших, че дългите години семеен живот са ме отдалечили от сайтовете за запознанства. А и в рекламата имаше един ключов рекламен елемент ( да, онова 18, в червеното кръгче ), което би изкушило и паметник. Да разглеждам профили мога и в Атол, и facebook, и кой да е друг сайт. Коментари също мога да чета където си поискам, така, че това не ме изкуши. Снимки на голи мъже, жени, двойки, суингъри и прочие мога да гледам където си поискам, дори и аматьорски, нищо интересно дотук. Обаче, имаше канали на живо. Е, това си струва. Платих си аз онези лев и 40 за 72-часа достъп и се подготвих за непонятното, тъй като си нямах идея къде отивам. Признавам си, на такова място не знаех какво да очаквам, а човек е хубаво да има представа от това какво правят децата ни по това време на денонощието пред компютъра ( това с “Ледена епоха 2″ или “Shaman King” не винаги е вярно… ). И попадам на – канали, в един канал има екран за излъчването от уеб-камерата, а вдясно дискусия ( предпочитам го пред “чат” ). В екрана седи един, една или един и една, гледат монитора, яде(ат) пуканки и пише в дискусията, където се вихри едно “6a ta ply6tu we”,”6umi li goratu”,”d s protegna za koteto”, плюс много разговори, които не са по-различни от тези, които ние водихме преди 15 години в mIRC каналите. Какафония от думи вляво, десетки разговори вдясно и никаква идея в средата. Само сега правописа им е на безумно по-слабо ниво. Тоест? Мързи ги ( или не могат ) да пишат както нас, но темите са им същите. Следва стъпка 2.
“Секс” на живо – gepime.com
Има и такава секция “18 плюс” и на каналите. Там дават само някакви порно филми, няма порно на живо, предполагам, защото не плащат на потребители, които да го правят. Имаше един нормален порно канал, един суинг и два гей ( мъжки ) канала. Разгледах ги и четирите, и останах в шах от коментарите в дискусията. Тук нивото беше съвсем друго, термините, думите, темите. Бяха културни. Няма псувни, няма заяждания. Хората гледат секс, коментират лубриканти ( в единият гей-канал ), коментират техники за свирки ( в единият порно канал ), гледат ( суинга – той така или иначе не е за малки ). Нали младежите търсят секс, наркотици и купон? Защо ги няма, където има секс ( двама, трима или повече, и онова нещо помежду им ), а са при някаква с лош грим, пиеща бира и с гадна VGA камера, която пише [23:49] niki_fbi_85 :  @pantovka: zdravei? цяла вечер? 
Младежите днес или просто ново поле за изява
В приказките им не открих нищо ново – когато става дума “на ужким” за чукане, всички бяхме силни, а когато момиче кажеше “ей сега си свалям сутиена” мъжкото потъваше в едно тъпо мълчание ( образно ). Навремето ние имахме пет мирк канала за цял град и се кефехме ако имаме с кого да си кажем нещо в #bulgaria или #ag ( например ), и се чувствахме много “интернет”, а сега 16-годишните имат камери, канали, телефони, дискусии, бездънен интернет. Поле за изява. Както за нормалните, така и за “онези”, които объркват трафика с псувни и 4ukane с дясната ръка. Тоест, установих за мен, че децата в полето си за изява в интернет май са същите като нас преди 10 години, но с нови възможности. Какво се променило? Технически много, родителски – не съм сигурен. Но ще трябва да разбера след време…Май отново всичко опира до родители и възпитание? Каква ще е културата, когато дъщеря ми порасне? Не знам…Ние имахме “Гумени глави”, “Амнистия”, “Тигре, тигре” и Кондьо, сега имат разни димитровдски силикони и псевдо поп-изпълнители, а след 15 години? Малко от нас имаха компютър с нет ( и онози непозната за сегашната младеж кутийка с мигащи червени лампи и майка ми, която иска линията ), а сега скапаната ми Нокия влиза по-бързо в него. Аз се надявам да бъда родител, който се адаптира и е адекватен на реалността, и дано успея…

error 2.0, Семейство