Из думите на един мим

Нали сте гледали една много хубава комедия Idiocracy? Филмчето въобще не е ново, и в началото има един брутално некомедиен момент – когато обясняват демографското развитие на обществото. Тези, които са го гледали няма как да не си спомнят горната снимка от началото на филма – двамата костюмари, които работят и се стараят да се доказват в живота, но нямат деца, и двамата диви мърлячи, които въобще не си правят сметка за живота и чиито родословно дърво цъфти като боабаб след тропическа буря. Какъв беше резултатът? Една проститутка и един плиткоумен военен архивар се оказаха най-умните същества на планетата. Голям смях… само, че май ще се окаже документален филм.

И действително има документален филм…

"Компирите са като гнездо картофи – колкото повече ровиш в земята, толкова повече излизат. Те са политическа сила, те са бъдещето, те са онова, което вие не правите! Българките раждат един данъкоплатец, докато Компирите не раждат – те произвеждат народ" Помните ли го това уникално предаване на Мартин Карбовски? Цеца Компирицата с нейните 22 деца, чиито имена и рожденни дни не знае. Много грозна картинка, а единият й син твърдо е решил да става кмет – след още няколко години половината избиратели в селото ще бъдат Компири. Реалност.

И едно reality show…

И след една комедия и един документален филм, следва и красивият финал – едно предаване по pro.bg – “Размяна на съпруги”. Още когато вървеше американското издание ме привлече това предаване поради чисто човешкото в него. Няма сценарии, няма нагласени разговори, няма глас за кадър, нищо. Две жени си сменят местата. Знаете ли какво ми направи впечатление? Идеята е да се сблъскат две жени със свят, коренно противоположен на техния. И напоследък картинката е следната: мъж и жена, средна класа, около или над средното ниво на интелигентност, хубав апартамент, хубава кола, добри професии, ходят редовно на масажи, клубове и пазар; и от друга страна мъж и жена, тя най-много да е сервитьорка в заведение, което дори и да беше във вашият блок нямаше да разберете, че съществува, на 30 с външност на 50 годишна, той максимум работник в автосервиз на Трабант, с отрицателно ниво на интелигентност и много под средните стандарти на живот. Хм, познахте, какво липсва? Първата двойка – “успялата”, няма деца. Втората…при тях бройката почва от две и досега е стигала до 4 май. Красота…

Идиокрация

Властта на идиотите не е някакъв смешен роман, който ревниво пазите на специално пригоден рафт до клекалото, за да ви развеселява в тежки моменти. Може би това ще се окаже действителност. Така както онзи дебелачко в Idiocracy направи безчет деца на възпълничката си любима и няколко съседки и те не останаха по-назад, издигнаха бирата и безразборният секс в култ и се започна едно роене, роене, роене. И все при същата ценностна система – нещо за пийване, нещо за секс и това е. Някак си ми прилича на Компирите или на част от участниците в “Размяна на съпруги”. И някак си ми се струва, че това не е само по телевизора. Страшно много хора хвърлят титанични усилия да пробиват в живота, да катерят кариерни стълбици с цената на дълги безсънни, безсексуални и безчувствени нощи, като връзката им в живота е с човек със сходни желания и бит. Интелигентни хора, проспериращи в живота и тънещи в луксозна самота в домовете си. Отишли например в София за едни хубави четирицифрени суми, пътуващи някакви си 45 минути минимум до апартаментчето си в лъскавата лизингова кола, живеещи под невероятен стрес на личните си амбиции и в такт с часовника на имагинерният успех. И когато този часовник си припомни чисто биологичната си същност…вече е много късно. Може би.

Всякакви оправдание се носят в ефира за това, защо не се правят деца. Оправдания, които звучат много цинично и егоистично, но всеки има право на лично мнение все пак. Особено ще се касае за създаване и отглеждане на поколение. И именно поради това констатирам следното : голяма част от познатите и приятелите ми, които останаха в София или заминаха за чужбина в преследване на белият заек на Кариерата, се радват на самотата вкъщи и на парите си. За сметка на тези, които предпочетоха да делят следобедната дрямка с любим човек и мъничко любимо човече нейде другаде. Някъде, където зеленина не е дума от резултатите от търсенето по изображения в Google. Някъде, където има и работа, има и време за себе си, има и време за детето. Някъде, където има пълноценен живот. Не, че и в София например не е възможно, но не е за всеки. Но не и за това ми е мисълта. Преследването на личен успех за сметка на създаването и отглеждането на интелигентно и можещо поколение има и един грозен мутирал брат – ниско-интелигентни хора, безоперативно лишени от амбиция за самоусъвършенстване и неспособни на клетъчно ниво да създават можещо и знаещо поколение. Но пък създаващи каквото и да е поколение. О да, създаващи, та пушек се вдига. И на едно родено дете в семейство на мъж и жена, имащи над средната обща култура, като се раждат четири такива, които ще пишат “незнам” и “6те видим”, и ще боготворят секс-животното от торентите баче Кико …какъв ще е крайният резултат? Е, не е трудно да си го представите все пак. Грозно..

Дали всъщност това не е един лош сценарий, плод на ферментиралата бира, удобно разположила се в баварската, ръчно рисувана порцеланова халба до мен? Дали Карбовски не е бил при българско малцинство в друга държава за предаването си? Дали “Размяна на съпруги” всъщност не е един успешен експеримент на продуцентите на воайорската полюция на гражданина “Big Brother”? Дали наистина нашите деца ще израснат в една среда, много странно копираща качеството на първите пиратски видеокасети в началото на 90-те – лоша картина, лош звук, за малко пари?

Ако питате мен – от нас си зависи. За разлика от умните хора, които се мъчат цял живот за да достигнат нещо, глупавите нищо не правят за да не им се случи.

Снимка. Не е красиво нали? Това е нахапано дете от куче. Колко трябва да станат, за да се разкарат градските глутници и да не се притесняваме за нашите деца?

Много съм объркан как да започна. Преди дни едно куче изскочило от храстите пред Пантеона в Русе и е нападнало дъщеря ми, която си е играела на плочките. Добре, че съпругата ми и една приятелка са имали по-бързи реакции, че са предотвратили нещо лошо да се случи. Бях решил да седна да и опиша колко безумно “обичам” хората, благодарение на които тези животни са станали ужасно много и позволяват да се случват подобни неща, защитавайки бедните и гладни помияри. Но такива статии и публикации има много. Има много дискусии и коментари. Всеки опит логично да се обясни, че присъствието на тези псета между блоковете и дърветата в парка не е правилно бива посрещнат с едни жални вопли от псевдо-еколози, чиято функция в общественият строй е крайно неясна. Ето цитат от една много добра публикация при Мишо Кенаноф :

Накрая в заключение:
Безпризорните кучета нямат място на улицата. Те пренасят болести, цапат и има немалко случаи на агресивност и нападения срещу хора. Нямат място в града – точно както защитавам тезата хората да пазят природата. Всеки да си знае мястото. Градът е за хора, не за кучета. Ако толкова ви харесват бездомното куче пред блока – вземете си го вкъщи. Не забравяйте да му осигурите жилищна площ, да е обезпаразитено, с паспорт, да го разхождате с намордник и повод, да почиствате след него и да си платите общинската такса.

Цялата статия и интересните коментари тук: Блогът на Даниела и Михаил CC Лиценз

Дискусиите нямат край, както и нямат резултат. Водят след себе си само безумия, да ме извиняват природозащитниците. Защото е нужно да изясним и нещо друго – последниге защитават природата по документи, но най-активната част от тях защитават кучетата в градовете! Каква природа, какви пет лева? Нека бъда последователен – кучето е опитомен вълк от началото на каквото и да е homo. Тоест – кучето е ДОМАШНО животно, не улично. Когато едно домашно животно си създаде среда за живеене извън дома, то вече не е домашно, нали? Тоест – мястото му е сред природата, за да бъде напълно адекватно защитаването на неговите права. Каква полза има от нас то тук или ние от него? Хайде, уличните котки не нападат хора, повечето се грижат мазите да нямат гадинки, които да ни тормозят ( факт в последните три квартири ). И като резултат на това, че няма какво да се направи ( дали? ) за уличните кучета, се харчат едни невероятни пари за да се ваксинират, за да се обезпаразитяват, за да се хранят, транспортират, да се изграждат необходимите места, да се поддържа персонал ( и административен, и трудещ се ). А децата по домовете живеят в безумна нищета – и духовна, и финансова. Но за едно псе е по-лесно да се грижиш отколкото за едно дете, нали? И е по-лесно отколкото да се защитават изчезващи видове диви животни, поради загуба на естествената им среда в България, или плажовете, или планините, или реките…Жалка работа.

Лично за мен мястото на бездомните кучета е сред природата – щом няма кой да се грижи за тях, то те си имат място – животните живеят сред природата, а не между 206-ти и 207-ми блок, на детската площадка! Изразът “Правата на животните в града” е толкова изпразнен от съдържание, че съжалявам хората, които го изричат. Защо не докарат и вълци, мечки и елени из парковете, така да се адаптират и те? Екологията като наука, като дейност, като гражданско течение, е ориентирана към запазване и развиване на природата нали? Какво развиват кучкарите из градовете? “Приют за кучета” е нещо…гротеско. Всички бездомни хора ли са настанени из приюти, че за кирливите псета взехме да се грижим? Чудя се…дали, ако на някой висшестоящ му бъде нахапано или поне нападнато детето ( не го пожелавам в никакъв случай! ), няма да се промени неговата позиция? Ако псевдо-еколозите ми обяснят как “правата на кучетата” се спазват когато те разнасят мръсотия и болести, кошчетата за боклук се простират на квадратни метри, и нахапаните деца и хора стават все повече? А правата на хората? Лицемерието, с което се градят и поддържат тези … организации за защита на “градските бездомни животни” е гавра с нас самите. Неразбиране на обществените нужди и дори – мястото на всеки под това слънце.

Някои градове са решили проблемите по един или друг способ. За Пловдив го чух от няколко човека. Как те са могли, а другите не могат? Аз искам да няма глутници агресивни, мръсни и болни помияри, заради които да дебна дъщеря си къде ходи ( или дори аз самия ) из парковете и градините. Аз плащам данъци за да живея нормално, а те ми пречат. И атакуват без каквито и да е подстрекаващи действия мили еколози! Аз лично съм с вързани ръце да променя това статукво. Затова се надявам, че някой от хората, които ще се зачетат тук и от които зависи това, няма да иска да види в семейния си албум горната снимка с неговото дете….

Децата са дар. Трябва да ги ценим. Снимка: Виктория Ванева 2009

Това видях на стената в съблекалнята в яслата на дъщеря ми днес. Просто и ясно, достигащо до там, докъдето трябва – разума на родителите с точни и болезнени изводи. Реших да го споделя с Вас, защото много ми хареса и отразява начина, по който се стремя да възпитавам малката русокоса Ви. Още повече – радвам се, че дъщеря ми е там, ако следват тези съвети при възпитанието им. Най-важното според мен е да запомним, че ние се учим цял живот, няма как да знаем от раждането на първото ни дете как да го възпитаваме докрай. Затова съществуват поколенията – за да използваме опита на родителите ни за да градим наш, а не да го копираме. Като за последно – позволих си някой бележки в скоби. Приятно четене и си правете изводите за себе си

“Не ме разглезвайте. Знам много добре, че не мога да получа всичко, което искам. Просто ви изпитвам. (Угаждането се заражда още в момента, в който даваме каквото поиска детето за да ни остави намира.)

Не се страхувайте да се строги с мен. Аз го предпочитам. Това ще позволи да разбера какви са границите.(От “миличко” до шамарите границата е много малка. Аз съм се зарекъл никога да не посягам на детето си, докато може от устата ми да излизат думи. )

Не ме насилвайте. Това ще ме научи, че силата е всичко. Аз ще откликвам по-лесно ако ме убеждавате.

Не бъдете непоследователни. Това ме обърква и ме кара да се измъквам по какъвто начин мога.

Не ми обещавайте. Вие може да не сте в състояние да изпълните обещанието си. Това ще ме накара да не ви вярвам.

Не се разстройвайте много, когато ви кажа “мразя ви”. Аз не искам да кажа това, а само да ви накарам да съжалявате за това, което сте сторили.

Не вършете нещата вместо мен. Това ще ме накара да се чувствам като бебе и мога да продължа да ви използвам.

Не обръщайте голямо внимание на “лошите ми навици”. Това само ще ме насърчи да продължавам.(Безкрайно по-лесно и резултатно е да се намери друго занимание за детето, отколкото да се стимулира чрез забрана. Работи.)

Не ме критикувайте пред други хора. Аз ще възприема по-добре ако разговаряте с мен по-спокойно и насаме. ( Ако си мислите, че децата не знаят какво е унижението, безкрайно се лъжете. )

Не се опитвайте да обсъждате моето положение в разгара на кавгата. Слухът ми в този момент е нарушен, а способността ми за контактуване – още повече.

Не ме карайте да чувствам грешките си като грехове. Аз трябва да се науча да правя грешки, без да чувствам, че не съм добър. (Това особено важи за бабите, които “анатемосват” на воля, без да съзнават колко ясно разбират децата.)

Не ми викайте постоянно. Ако го правите, ще се наложи да се правя на глух.(Затова растат “глухи” деца )

Не ме предпазвайте от последиците. Аз имам нужда от опит. ( Без да падне и да се удари едно дете, как ще разбере, че трябва да се пази? Пример просто.)

Не избягвайте отговорите на честите ми въпроси. Ако го правите, скоро ще разберете, че съм спрял да ви питам и съм почнал да търся информация някъде другаде.

Не се притеснявайте, че прекарваме малко време заедно. По-важно е как го прекарваме! ( Докато си мислим, че децата ни са малки, те всъщност растат, и докато се чудим как да ги възпитаваме – те са големи и сме изтървали влака.)

Отнасяйте се с мен, както се отнасяте към приятелите си и аз ще бъде ваш приятел. Запомнете, че е по-лесно да се уча от модел, а не от критик.

И най-важното – обичам ви много, обичайте ме и вие!”

“Уницеф България подема инициативи, но…

Предполагам сте засичали множеството реклами с едно малко момиченце, което е със запушена уста с биберон? Дали по телевизията, печатните или електронни медии, или плакати из градовете, той призовава. Той приканва да се обърне внимание на един проблем. Цялата кампания е на една уважавана и доказана международна организация – “Уницеф”. Но. Каква е тази кампания всъщност?

Съдейки по публикуваната информация на тяхната страница, те осъзнават колко важно е да се комуникира с детето до третата му годишнина, поради зараждащите се тепърва комуникационни навици и корени на възпитанието. Толкова. Интересно – има една снимка, една встъпителна статия, клип и…толкова. Да. Има няколко известни физиономии, които задължително се обгръщат с малко медийно внимание, като просяци в парфюмите по “Витошка”.

Какво е “инициатива"?

Да “инициираш” нещо. Такъв хубав български глагол – да започнеш нещо, ама не не е това въпросът. В случая аз го разбирам като отпочване на поредица от действия, имащи за цел да запознаят обществото с даден проблем, да се изкажат няколко учени люде, да се предложат алтернативи – като поведение в случая, да се обърне внимание на бъдещи родители, че мълчанието им ще се върне тъпкано един ден и те ще реват като зайци насред вълчи стадион. Нещо да съм пропуснал? Обиколки из страната съпроводени с различни мероприятия. Лекции в интерактивна форма – видеоканали в интернет, социални мрежи и блогове, това е арената на настоящите родители. Демонстрация на потърпевши – бивши деца, които сега осъзнават грешките на родителите си, свързани с комуникацията им. Дори такива с изявени девиации в тази посока. Подобни примери, за съжаление, у нас – да искаш само. Съвременният родител знае, че може да намери всичко в Мрежата, но осъзнава истински един проблем, който може да го застигне и него само когато го види на живо, когато чуе непосредствено за него, когато отпие от грозният резултат от извора. А с едно клипче по телевизията предизвикваш само коментари между двете игрални площадки.

А какво правят Уницеф във България?

Една кратка тема от 23 юни тази година. Широко рекламирана кампания с наистина уникален и въздействащ клип. Няколко цитата в темата от доктори, като един от тях цитира важността на избраните години с развитието на невроните, а не на появата на единствената движеща сила в живота на човека – егото. Има и едно култово изречение, което много ми напомня на политически лупинг –

В партньорство с правителството и местните власти, УНИЦЕФ ще работи за създаването на интегрирани политики и модели, подкрепени с бюджети, които гарантират най-добрия старт в живота за всяко дете в България

Хора, които действително работят за разрешаването на проблемите с подрастващите, хора, които реално контактуват със семействата, хора, които имат понятие от изграждане на навици, обучение и възпитание няма да използват такива никакви думи и светли обещания. Според мен.

Дотук не виждам нищо, което да ми напомня и бегло за инициатива. Или може би е минало малко време от началото? Това да не е като онази интересни рекламни решения, в които се отпечатва нещо привличащо вниманието и непоказващо нищо ( бял лист например ) и ти се казва “Очаквайте скоро…”, и ти тръпнеш като тридесет сантиметров оребрен вибратор, закачен за акумулатор на седемдесет – тонен кран? Изпратих на посочения адрес за връзки едно поздравително дигитално писъмце с няколко изключително добри думи за инициативата, предложих им помощта си най-малкото с банери и каквото друго мога, защото темата жестоко ме вълнува. Все едно писах на китаец на кирилица. Май азиатеца би ми отговорил поне. Дали са заляти от подобни писма и предложния, и тепърва обмислят? Дано, дано.

И какво сега става? Подемаме иницатива, усвояваме голям бюджет, пускаме един хубав клип да покажем, че работим, “правим политики” и … Инициативите трябва да водят до нещо. Да имат конкретно проявление и ясно осезаем резултат. Дано, дано…

Диалогът е много трудно нещо. Много. Може би го съзнаваше. Тя имаше проблеми в комуникацията с онази от деловодството, а колегата в стаята до ксерокса хич не беше на кеф преди малко. Изпитваше трудности да намира точните думи, без да дава път на напиращата злоба и дребното заядливо говорене. Не знаеше защо го прави, а и надали и най-добрият лос-анджелиски психиатър би й отговорил еднозначно. Не можеше да намери време за всичко, което трябваше да свърши, камо ли да й остане за нея, а още повече за Него…Защо?

Имаше нещо сбъркано. Нещата не се развиваха така, както трябваше. Диалогът не вървеше. Той си искаше своето, а получаваше само ругатни, мъмрене и удари. Не можеше да разбере защо е толкова трудно да се държиш като човек в едни човешки взаимоотношения, а трябва да си изливаш нещото, наречено „злоба към света“ върху другите? Защо трябва да прибягваш към инструментът на страданието, наречен камшичен удар с ръка? Защо въобще трябва да има болка? Той не я понасяше. Ненавиждаше я. И болката, и Нея. Винаги когато му се приискаше нещо, вместо да му се обясни като хората, че не става, получава болка. Не го ли разбираха? Тя не го ли разбираше?

Не можеше да му обясни какво не й харесва у него. Винаги я избиваше на агресия. Винаги си мислеше, че може някак си от само себе си да се случват нещата. Някак си Той да разбере, че не биваше да зависи от Нея, тъй като Тя бе слаба и нещастна. Слаба, като стръкче изсъхнала трева срещу водопад, и нещастна…Толкова нещастна, колкото може само Тя да се направи. Тя имаше проблем с комуникацията и не можеше да го обясни това на Него. Не защото не знаеше как – а Тя май наистина не знаеше как, а защото Той нямаше да я разбере. Той никога не го правеше, не знаеше защо. Тя искаше той да не беше такъв, но не можеше да приеме действителността. Не беше готова за този род взаимоотношения. Не беше готова да му се моли. Не беше готова да внимава и да показва нещо друго, освен егоизъм. Особено към Него. Защо?

Когато поискаше нещо винаги получаваше отрицание или му се даваше със бързина, присъща на песъчинките в пясъчника, които отлитат като се появи онзи лош вятър. И с желанието да се оттърве от Него, защото Той беше там насила. Той не смяташе така, разбира се, но никой не го питаше. Чувстваше се малък. Чувстваше се виновен. За какво? Е, това е сложно. Нима Я е наранил като се е появил в животът й? Не, Тя го погледна с такава любов първият път…Любов от пръв поглед, нали така му казваха? Тогава какво не беше в ред? Тя беше толкова нежна отначало, че Той реши, че това ще е жената на животът му. Че ще Я обича вечно. Че желанията му ще бъдат общи желания, че Неговото време ще бъде и Нейно. Че желанието му да живее, животът, който имаше, искаше да го прекара с нея. Да играят на безкрайната разграфена шахматна дъска на животът, и Тя да бъде до него. Да играе и да се смее с Него. Като Него. Тя не го ли разбираше?

Тя страдаше, защото Той страда. Но някак си това оставаше в дълбините на подсъзнанието й. Караше му се постоянно. Държеше се с Него все едно й пречеше. На Нея. А май не биваше да е така. Държеше го изолиран от приятелите му, защото знаеше, че отнякъде му идва злобата и се държи лошо с тях. Подозираше, че Тя стои в основата на това явление, но беше прекалено слаба за да намери сила да го промени. Подозираше, че това ще й се върне тъпкано и ще си скубе посивелите коси след години, но нищо не можеше да направи. Той я дразнеше с всичко, което правеше. Хаосът, който правеше. Вниманието, което изискваше. Дългите безсънни нощи, в които тичаше из малкият панелен апартамент, не чуваща тишината на заспалите птици навън, а чуваща само неговите викове. Вече не чуваше дори ромонът на капещата мивка, а тътенът на неговите стъпки, които идваха. Към Нея. Тя живееше вече този живот сякаш на сила. Приятелките й се отдръпнаха от нея на тези тема, защото не я разбираха. Или не можеха. Знаеше, че щеше да се обвинява някой ден. Някой ден, ако разбере. Защо?

Когато протягаше ръце към нея го правеше с неговата неподправена любов, но … Винаги получаваше някаква странна смесица от злоба, примирение и желание да свърши бързо. Той не искаше да Я тормози, да Я притеснява. Знаеше, че Тя иска да му угоди, да е добре, да е задоволен винаги, но защо това някак си с всеки изминал ден ставаше все по-трудно? Желанията му бяха първични – да, игрите му бяха непринудени – да, смехът – истински, сълзите – изгарящи, а целта в животът – напълно тънеща в мъгла и неясна. Дали това беше проблем? Дали Тя не очакваше един готов за животът мъж, който да не е тормози и да й помага с боклука и да вдига канапето, когато Тя минаваше с прахосмукачката отдолу. Дали Тя не искаше да прескочи този етап от комуникацията помежду им и да се получи „ей така“? Той не съзнаваше това. Той не откриваше смисъл. Той имаше два рецептора на този етап от животът си – болка и радост. Гладът му бе постоянен спътник, но това бе разбираемо. Някъде вътре в себе си, някъде в слабите си гърди усещаше, че сърцето му биеше с тънка и леко зарадаща се неприязън към това, което се случваше. И знаеше, че ще дойде момент, в който нямаше да му пука. И за Нея нямаше да му пука. Но не мошеше да го разбере още. Затова преглътна поредният шамар по дупето и се хвана с две ръце здраво за люлката и не можа да разбере…Засега. Майка му щеше да разбере какво е трупал. Засега беше само на 3, но щеше да порастне.

Драги родители и приятели, може да смените Тя и Той както си искате. Не позволявайте този диалог да тече между Вас и Вашето дете. То е дар. Животът не свършва с него, но за него тепърва започва. Сеете ли с неприязън, няма да получите цъфнали лилии. Обичайте и уважавайте децата си, защото те ще порастнат. Тогава ще е толкова късно, че даже ще е късно за да угасите лампата в мъката си, чудейки се къде сте сбъркали…Да, знам, че го знаете.Знам…