Из думите на един мим

“Тоалетната ние си я правим, не чехите….”

Били сме зле казват. Може.

Били сме страна с упадъчни норми на поведение пишат. Може.

Били сме страна с ширеща се престъпност и корупция. Може.

Били са хората откачили вече. Може.

Били сме невероятно по-зле от която и да е западна, че и източна, държавица. Може.

Я сега да видим какво ще кажат ако сложим картата на света, червената точка „Вие сте тук“ и собственото си поведение…

Сравнението

Неправилно. Неприемливо. Погрешно. Сравнението на България с другите страни трябва да става по критерии, по които можем да се сравяме, а не по техните идеали, принципи и бит, тъй като ние – ако някой не знае, сме толкова в Европа, колкото ( почти ) в Азия, така, че какво го мъдрели и правели англичаните и хАмериканците например, по никакъв начин не бива да ни е пътеводна светлина. Можем да им подражаваме, доколкото уважението към другите, самоуважението чрез държанието си и общественият морал, са неща, които трябва да се копират. Примерите, които заливат възприятията ми отвсякъде са от къде на къде по нелепи, поради една причина – повечето хора, които реват като настъпани от тиранозавър ( простено ми е, току що изгледах трилогията по романите на Крайтън ) не си мърдат реално пръстите да променят нещо.

Примерите

Знаете ли защо не могат да ни разберат на Запад според мен? Защото те когато кажат „Не е редно да се прави така“ май не го правят. Вие знаете ли такива случаи? „КАТ вземат подкупи!“ и хората, които го казват са първите, които бъркат у джеба да изкарат някой лев, че да им се размине. Няма нужда да се учат правилата за движение, тъй като България е корумпирана, нали? „Администрацията е мудна и корумпирана“ – и следващият път бързичко се тичка при някой познат с бутилка виски за да ни се оправят по-бързо документите. Няма нужда да се виси по опашки, тъй като така не става у Българията. „Градовете ни са мръсни, защото никой не се грижи за тях“ – и когато си поизпушиш цигарката я мяташ през джама на Голфу, или като си обелиш дъвчицата въобще не си правиш труда да дириш кошче, или да си вдигнеш найлоненото пличке, което палаво бяга между краката на пешеходците. Защото у Българията никой не пази чисто, нали така? „Децата са видиотени и ненормални, родителите за нищо не стават“ – а когато Нашето сладуранче-барборанче счупи стъклото на колата на съседа, хипер притеснени го питаме дали не се е наранило, нали, щото моето си е мое. „Шофьорите у Българията са ненормални и войната по пътищата вилнее като полудяла“ – обаче като мога да мина на червено, да секна пътя на тази млада майка с тази количка или вдигна 100 на 6000 оборота по тази уличка – няма проблем, нали?

Разбирате ли докога мога да изреждам подобни примери? До 36 в шестък. И няма да ми омръзне. И защото не е точно така.

Дали?

Един път писах за черногледството на нацията. Сега е ред на нейната пасивност към желания прогрес. Няма идеални хора, няма идеални народи, няма идеални общества. Недейте да си правите илюзии, че на Запад, Изток, Юг или Север в боклука им има рози, по улиците и магазините се целуват, няма корупция и престъпления, има всеширеща се любов, уважение и търпимост. Но масово е така. Защо това не се отразява и у нас? Нямам предвид като поведение, а като реакция на хората. Защо се отразяват само негативите, а не се поощряват положителните реакции?

България 3.0

Заимствам заглавието от блога на мой добър приятел Свилен Димчевски. Надявам се да почерпи за което

Значи…има ги и тези нещица от живота у нас. На седмица имам по един или два пъти, когато шофьор не спира и не ми прави път с количката. А и не само – и с багаж когато съм например. В много редки случаи магазинерите не се обръщат към мен на „Вие“ и не ме поздравяват. В последно време, когато правя рекламация ( колкото и рядко да се случва), не се настройват против мен, а приемат забележката ми и ми връщат или парите, или заменят стоката. Не се сещам да е имало случаи, в който да се наредя на опашка, да чакам пет часа ( например ) и да ме посрещне озлобената очиларка ( странен административно-биологичен вид, виреещ само у нас ). Не се сещам да съм давал пари на пътен полицаи, ама то е сигурно защото има едни разноформени такива нещица, дето ги спазвам. Не се сещам да съм търсил връзки за издаване на копие на акт за раждане например, защото се интересувам как стават нещата и как да процедирам.

Защо?

Моята проста тайна е, че подхождам към другите така, както искам и те към мен. И шоу и ужас – това работи! Не вярвате ли? Пробвайте някога….

Когато станеш със задника нагоре сутрин, когато усмивката ти се появява на лицето само в любимата мазна чалгофония, когато уважението ти се изчерпва с това да се прекланяш пред поредният телевизионен идиот, когато умишлено държиш общата си култура в рамките на лист А4 изписан с шрифт 96 ( може и удебелен, за да е по-весело ), тогава не се сърди, че си задник, животът ти тече гнусно и „нащата няма да се оправят“. А се сърди на себе си, че псуваш държавата си, че мирише на писоар докато уринираш отгоре й пушещ евтин тютюн и пиеш изветряла бира. Друго няма да получиш…

Какво значи „компромис“? Символ на примирение или прегазване на собствените си житейски постулати? Не, не говоря за онези компромиси, които правим като пускаме онзи наглия с голфа да мине пред нас, ниго, че замълчаваме на явно цикличната деловодителка в някоя учреждение. Говоря за Онези компромиси. Които правим с нашето безценно самоуважение заради нечие чуждо уважение.

Настояще и минало

В един етап от животът си, попаднах на следният казус – да го бъде или аз да го бъда. Да го бъде ли моето отношение към хората, които се държат с мен като със стена или просто да оставя ленивото течение на тъмният Дунав да отнесе приятелството ни като суха есенна съчка и да остане едно вежливо познанство. Ако въобще остане нещо. Не крия, че съм влагал може би не достатъчно, но какво е достатъчно? Отношенията не са ли обмяна на флуиди, от онези, които на аромат наподобяват тези между мъж и жена, потен чаршаф и обидно захвълено одеяло, но не съвсем? Да, необходимо е да обичаш приятелите си. Но дали е необходимо да обичаш, когато си приет за даденост или когато хората се изменят?

Невъзможно твой

Има приятелства, за които си струва да се бориш. Има хора, които си струва да запазиш близко до себе си, но не на всякаква цена. Има хора, които са били изтрити от близките ти като евтина хартия в разгорял се планински пожар. Има и такива, заради които анонимният пияч, в онзи тъмен ъгъл на бара, след като му разкажеш историята си, би отбелязал с тънко хълцукане, без да се интересува от отговора ти – „Смятай значи, какъв приятел ти е бил! На мене значи целият вход са ми приятели бахти….“. Ти ли принадлежиш на приятелят си или той на теб? Ти ли трябва да правиш компромиси с действителността или той?

Само твой

Компромисът като фактическо поведение е знак за личностно извисяване, но като линия на поведение – светещ в тъмна нощ символ на лична слабост. Както не веднъж съм споменавал мисля, комуникацията му е майката. А когато не може да се комуникира, е чини се по-добре дори разговор да не се отпочва. По-добре кимни за поздрав и си запази нервите за някой, на когото му пука. Ако всеки хабеше толкова нерви, колкото в запазването на приятелствата, за да ги печели, то само приятели по таз` земя ще ходят! Убедил съм се, че компромиси с миналото не са невъзможни, даже в един случай ( единствен засега, но какъв! М. ти си знаеш откриваш неподозиран силен и личен приятел, който се появява именно там и когато е необходим. Почти като Гандалф, ако си позволя тази аналогия. Предстои втори опит, за които тая същите надежди.

Въобще, на кого му пука?

Ето това е въпросът! Ако на теб ти пука – това е хубаво. Ако на другият ( ще ме прощават дамите за мъжкият род, визирам и тях, но безтелесното „ако на то му пукаше“ не върви ) му пука за теб – добре за двамина ви! Но, ако само ти се пукаш, като русенска пейка насред ветровит януари на брега на Дунава…е, полза няма. Никому. Да говориш с приятелите си за това, което налага да правиш компромиси е висше изкуство, което се приема май за най-долна ерес или на никого не му пука. Аз лично смятам да не правя компромиси с това, което е непростимо, да не приемам това, което ми се струва неприемливо, да се мъча да го казвам, и да знам, че аз съм чист. Защото е по-добре неразбран, отколкото нае…вие се сещате.

“Чисто българско заглавие, нали?” Снимка: Петър Ванев – Pierrot 2009

Ако на 10.11.2008г. съм си мислел, че „шльокавицата“ е проблем, а точно два месеца по-късно съм си излял душата за „обективната журналистика“, то сега явно му дойде момента да си поговорим и за изчезващия вид „грамотна журналистика“, и грамотност въобще. Защото или аз съм прекалено задръстен нещо или посредствеността извира от уличните шахти вече и все по-голяма част от народа си мисли, че дъжд вали…

Медии и букви

Ако има словестни послания, които да достигат до най-широк кръг от обществото и съответно да му влияят, то това са именно те – вестници, телевизии и радиа. Дотук нищо ново. Както по-горе споменах – вече съм размишлявал за това до какво дъно може да стигне в необективността си журналистиката и какви низши цели преследва с това. Но когато от медиите – електронни или хартиени, започват да се появяват не чуждици, а направо транскрипции на чужди думи ( бисер: Need for Speed е рейсинг игра. Туш! ), то тогава самоуважението на самите „журналя“ отива на кино! Едно е да нямаш морал и елемнтарна обща култура, но вече съвсем друго е ти дори да не можеш да се изразиш на грамотен български а да прокарваш в обръщение речника на неграмотните хлапетии от кварталните клубове. Особено модни в момента „хай-лайф“ ( супер българска дума, нали? ) списания изкривяват речника на четящите ги до невъобразими гаври със словото. Толкова ли е трудно да се поддържа едно елементарно ниво на употребяване на поне българо-звучащи думи? В „Капитал“ например да не би да се гърчат в агония, когато трябва да се напише поредният брой? Не мисля. Просто не са такива неграмотници и уважават себе си, като български журналисти. И не са само те, но са малцинство. Какво се получава сега? Масовата журналистика падна на дъното на грамотността и продължава упорито да дълбае, а кечествената и грамотно правена такава става някакъв странник, оставен в ъгъла на заведението да си пие ейла…Отивам в ъгъла определено и ще се радвам, че съм там, а който иска да остава и да пляска с ръчички на гъделичкащо потресаваща простотия…А, и няма заговори и конспирации за докарване на населението до ниска култура, просто е по-лесно и „фьешън“ да се напише „перформънс“ вместо изпълнение, и осебено модерното ( и жалко ) – „айдъл“…

Рекламите и фирмите – първенци по неграмотност

Съжалявам, ако смятате, че стигам до крайности, но имам още една черешка, с която не мога да се стърпя да не замеря върха на тортата – рекламите и имената на фирмите. Първо на първо – не разбирам желанието на фирмички, които се борят за квартална репутация в „Младост“ или „Дружба“ да се именуват „Иванов Инвестмънт Къмпъни“ или „Риъл Истейт Интернешънъл“. Или невероятното „Денс Клуб“ например! „Денс“ ще да е някаква странна дума в родният ни език, не мислите ли? За „фешън“ и „лизинг“ пък даже и не ми се отваря дума, да знаете…

И за финал?

Какво следва? Докъде може да стигне изворът на неграмотността? Уличният език не бива да присъства във фирмените регистри, в журналистическите анализи и статии, в новините и в предаванията! И то не е уличен език, ами „мързеливо и неграмотно словоблудстване“ ако питате мен. Защото ние не сме английска колония, нито виртуален свят, а реални хора, с установени норми за грамотност и култура, а това което се показва ( говори/чете ) е не под всякаква критика, ами картина на едно затъване, на едно изчезване на правилната реч, и изплуване на посредствеността.

Вчера се засякох на басейна с група деца, които имаха урок. Аз по принцип съм толерантна личност, старая се да гледам и през очите на другите, както и да възприемам детските постъпки като такива. Е, да гледаш и слушаш десетина момчета – на не повече от 9 години, в съблекаляната сами – без родители или възрастни роднини, си е истинско предизвикателство за нервната система.

Какво ми направи впечатление или по – скоро ме удиви толкова, че да ме изкара извън нерви?

Държанието помежду им. Езика им. Основната им тема. Неприкриваната агресия. Чудя се дали да сложа и килограмите им – половината бяха лоени тресящи се топки, а другата с нормално телосложение, но реших, че това е безмислено. А ако някой родител, познал детето си изроптае – да се замисли, защото знам какво и защо го пиша.

Първото, което ми направи впечатление бе момчетата не се закачаха като деца, а действително проявяваха симптоми на агресия помежду си. И аз съм бил дете, ама такава злоба не помня. Пардон, помня – ама него го наказаха пред всички на една родителска и повече не гъкна. Тоест те не играеха, те не се биеха, те предпазливо проучваха като заплашат или ударят някого, как той ще реагира и как другите ще оценят постъпката. Правеха си скала на допустимото насилие направо. След това тези „мамини англечета“ (ще ви кажа после) започнаха да си комуникират помежду си, при което чух толкова обидни квалификации, че наистина ми стана гадно. Не неудобно, и аз псувам. Гадно – това са деца. Това е момче на 9 години, което се обръща и съвсем умишлено псува на майка и използва обидни квалификации към друго дете, което осъзнава какво му се казва в лицето и отвръща с нескрито желание да покаже, че е по – Голям. Комуникация е понятие, което е галантен израз на простотията, която струеше в тази съблекалня. Ако беше съблекалня на младежи на футболен отбор щях да ги разбера. Езика, който използаха е точно онзи, който кара бабите да скачат в движение от тролея на „Цариградско“ виейки в безсилие. Елементарен, използвайки шаблонни изречения. Държат да вкарат в употреба някой вулгарен термин за да се почувстват големи. Държат да се покажат мъже, ама от ония с прокъсаните кожени якета от „Илиенци“, гадните дънки и мръсни маратонки, дето псуват на спирката. Или в компютърните зали ( там поне изглеждат по – добре). Основната тема – говореха за бой и за компютри. Някой изненадан? Не. Добре. И аз не съм. Ама не си говореха как ще се пребият за простотия, или, че не знаят как се играе еди – коя си игра.

Не вярвам да казвам нещо, което да не сте видели или чули около Вас. Не съм си и помислял да влизам в ролята на родител на тези гамени. Опитах се да си припомня при мен какво беше на тези години. Играх си, хабих разни емоции за простотии, бягах насам натам, четох книги, но никога не съм псувал и никога не съм изпитвал агресия към други деца на моята възраст. Но…

Същите тези „мамини синчета“ как излязоха от съблекалнята продължиха да се държат така, и бяха посрещнати с любов от родителите си. Те въобще не реагираха на това, което аз виждам. Това е и една от причините да не се опитам да реагирам като по – възрастен и да направя забележка. Нито щяха да ме разберат, нищо щяха да се опитат дори, а на всичкото отгоре панаира ще е в кърпа вързан.

Същите тези деца ще бъдат попитани от репортер „Какво значи селянин?“ и ще отговорят „Простак, как какво“. Нали се сещате за кое предаване става дума?

Сигурно не е лесно да си родител. Скоро и аз ще го разбера. Но “Това” им държание… мога за норматив да Ви напиша един въображем сценарии на растежа на едно от тези момченца. Няма да има нищо красиво в това, което ще кажа. Няма значение, че са на 9 – племеничката ми е на 12 и разсъждава като студент по философия на защита на дипломна работа. Но си носи духа на годините. Тези разсъждават като докери и се държат като квартални гамени.

Скритата агресия у децата се проявява в повечето случаи стократно като пораснат.

А откритата агресия? Като тази?