Из думите на един мим

“Аз не съм учител, но някои хора имат нужда да се научат на елементарни неща”

      Далеч не претендирам да съм учител на журналистите. Далеч не претендирам да мога да се сравнявам с тях. А и не искам.  Всеки има своя пътека през тъмната гора, именуваща се живот. Само, че когато пътеката на едни е знание за други, то мога да претендирам за определени изисквания към ходещите по тази пътека.

Ниво на компетентност

     Медиите следва да отразяват и често да тълкуват действителността, за да бъде общодостъпна и общоразбираема за потребителите. Да се чете – читателите и зрителите. Тоест – аз в Русе следя новините за да разбера какво се случва в София или Пловдив например, да не говорим за чужди страни. И извън това, което съм коментирал дотук в блога си, ще спомена още нещо – много често предлаганият продукт ( новина ) е много трудно преведима и разбираема. Защо? Всяка медия има журналисти, насочени в съответни специфични области – правосъдие, икономика, медицина, спорт и прочие. Предполага се, че те трябва да са наясно със съответната материя, за да могат да я отразят правилно. Да, но не са. Въобще няма да се спирам например на използваните клишета, които използват за да скрият бедния си речник. Ще се опитам да изведа някакъв общовалиден “потребителски наръчник”, който за съжаление важи за огромна част от трудещите се в областта на журналистиката. Колкото ироничен, толкова и жалък, но такова е и положението за съжаление.

Потребителски наръчник

     Медицински: В толкова репортажи, касаещи медицински случаи се коментират заболявания, симптоми и лекарства, че започвам да забравям какво са казали предните. Някак си минава покрай мен. Колко пъти журналистът Х си е направил труда да обясни на нормален, не специализиран, език симптоми на дадено заболяване, ефект от дадено лекарство или развитие на някоя болест? Малко пъти.

Цитат: Общото й състояние било увредено. Лекарите поставят диагноза Остеогенезис имперфекта и Полималформативен синдром.

Така, аз като средностатистически гражданин веднага знам какво означават горните две понятия, какви са му симптомите и какво да предприема. Жената е починала от това. Каквото и да е. Тоест: ако искате да сте в течение какво се случва на тази почва поне на елементарно ниво, от повечето медии нищо няма да научите. Те никога няма да обяснят. Невежеството в тази област е предпоставка за паники, което играе само в тяхна полза.

     Криминални: Тук цари въпиюща некомпетентност! Повечето пишещи и прочие люде, ангажирани в медиите по тази линия, даже не са чели поне законите, регламентиращи дейностите на структурите, за които пишат. Няма вече следователи в МВР. Няма също така вече нито РДВР, нито РПУ. Но това повечето журналисти го научиха с месеци, да не кажа години закъснение. Да не говорим за фазите на досъдебно производство или съдебно следствие. Там е най-тъмната част на инак тъмната Индия. Няма нито едно чисто професионално понятие, нито едно обяснение, нищо. Копират се едни официални бюлетини или се пишат едни общи приказки, които са съизмерими по култура на езика с най-долнопробна кръчма в краен квартал и въобще не подхождат на каквато и да е медия. И масово хората имат невероятно криворазбрана представа за случващото се в този свят.

Нито един от петимата експерти, запитани да изготвят медицинска експертиза

Драги “криминални” журналисти…експертите не се питат за изготвянето на експертиза. Моля Ви! Експертизата се постановява. НК и НПК са просто малки червени книжки за Вас – журналята, нали? Да не говорим за други неща….

     Спорт: Малцина са тези, които отразяват спорта у нас или в чужбина и се интересуват от чисто техническите детайли, които могат да внесат яснота за много от нещата, случващи се в самия спорт. Слушайки и четейки за отразяването на футболни мачове например, оставам с впечатлението, че отразяващите дори не познават елементарните правила, по които се играе този спорт. Да не говорим за друго. Любимите термини – “вътрешни правила”, “правилници”, “наредби”, нищо не ми говорят. Искам да ми кажете въз основа на кой нормативен акт БФС има възможност да остане без лиценз. Въз основа на кой акт Пенев изгони осем или девет футболисти от ЦСКА София. На какво основание Дражев претендира за неправомерно избрано ръководство на БФС? Нищо. Черна дупка на познанието.

    Технически: Там просто не искам да коментирам. В толкова статии в наши медии по различни технически въпроси са изведени едни данни и като погледнеш коментарите и потърсиш в някоя търсачка разбираш, че нямат много общо с действителността. Дали за Интернет, дали за строителство, дали за отделни отрасли в производството – няма значение. Рядко може да се срещне добре обяснена случка, добре разяснен казус, ясно обяснена функционалност на някой уред. Не ме интересува колко място има отделено в даден вестник или време в някой телевизионен блок. Аз искам да разбера за какво става дума. Обяснете ми. Използват свободно термини, които едва ли разбират, и съдейки по това в каква съвкупност ги поставят в едно и също изречение, и как смисълът остава да виси нейде, се чудя с какъв акъл са им позволили да започнат работа …

    Разговорен речник: задължително условие за да разберете медиите, в която и да е област. Нещо от последните дни – мили смешни и жалки журналисти ( за съжаление и политици, и анализатори ), къде в българският тълковен речник или български нормативен акт е откриваема думата “импийчмънт”? Какво значи? Като я напиша в някоя интернет търсачка не я откривам като тълкувание. Тъп съм и искам да разбера. Нещо щели един политик да го импийчмънтват. Милият! Какво ли ще му правят?!? Без да се повтарям с предходния ми текст – “Свински грип”. Какво им е на свинете? Или на свинското? Да го ядем ли или горим? “Лектори говорят за приложението на когнитивната психология”. Да знам, че е професионален термин, но в латинските езици. Ние си имаме “познавателна психология”. Защото когнитивната ми звучи тъпо, нещо като заболяване по конете. Използването на английски или въобще западни думи, написани с български букви, говори само за ниска речева култура. За нищо друго. За невъзможност журналистът да си преведе сам нещото, камо ли да го отрази разбираемо. Съжалявам, аз все още считам, че българският език не е загубена кауза и си заслужава да претендирам за неговата употреба.

     Малки и скромни отрязъци. Просто не съм се ровил за повече. Нивото на разбиране на материята, за която пишат, е отрицателно почти навсякъде. Те не разясняват това, което не се разбира. Защото и те самите не разбират. Лекари говорят свободно пред камерите на своят си професионален език и ние – пациентите, тънем в блаженство колко знаят. Инженери говорят за едни такива работи, които обаче без едни други работи нямало да мога да се таковат. Ясно. Да не говорим, че липсва каквато и да е инициатива от страна на журналистите да им стане ясно и на тях. Преди години, когато Русе бе в центъра на скандал с обгазяването от страна на Гюргево, в общината се провежда среща с русенски журналисти и румънски индустриалци, чиято цел е да се зададат точните въпроси на точните хора. Нищо подобно. Навлизайки в самата същност на процеса, водещ до замърсяване, нашите “приятели – журналистите” мълчат като риби. Защото не вдяват за какво иде реч. Нищо, че месеци наред пишат злостни статии , пълни с една такава никаква фактология и терминология. Почти като на футболен мач – “Каква невероятна футболна драма!”, като в случая е – речева драма. Липсват нужните думички нещо.

    Затова аз основно черпя информация от блогове и малко на брой вестници, интернет страници и телевизии. Защото малцината пишещи в тях си дават труда да разяснят ясно и правилно за какво говорят. Защото си дават сметка, че четящият иска да разбере, защото четенето заради самото четене е безсмислено. Явно и труда на мнозина журналисти е безсмислен.

Снимка: Светла Енчева “Неуютен блог”

Легенди се носят за нервите, простотията и нетолерантността при чакането на опашка – дали в енергото, дали за водата, дали в хипермаркета. Голяма част от легендите са си брутална действителност, част не. Част от легендите не важат навсякъде. Ето какво видях днес и вчера…

Каса на еОН България. Достатъчен брой хора, поне 20, в едно недотам широко помещение. Касата една за ток, другите – за данъци, парно и прочие. Биологичен състав на опашката – пенсионери, млади, на средна възраст, етническа принадлежност – различна. За пореден път видях две неща, за които искам да пиша от известно време. Пълна толерантност и търпение. Няма ги блъсканиците, ругатните, прережданията, скандалите, нервите. Опс, почти пълна – имаше пенсионери. Те май си живеят по опашките. И изтраяха по пет минути преди да почнат да ръсят глупости и обиди към касиерката. Останалите стояхме чинно и си чакаме – затова е опашка. Мъже в предпенсионна възраст с приличен костюм, пъпчив младеж с музиката в ушите, инвалид с патерица, ром ( циганин де, ром е напитка ) с прилично облекло, жена с една торба книги. Всичко чака тихо да му дойде реда. НО! Бабичките и дядовците отровиха за пореден път всичко. Значи може всички да са се научили да спазват реда и да приемат, че за нещата, които не зависят от тях на момента, няма смисъл да се хабят нерви. А и когато всички са подготвени с номера си и пари, става още по-бързо. Организирани, спокойни и учтиви хора. НО! Пенсионерите си ровеха по пет минути из дисагите чак като стигнат до касата, спореха и се обясняваха, все едно касиерката е майката на собственика на Е-ОН. Останах много доволно изненадан от масовото поведение – явно прословутите опашки от преди години, където беше наистина ад заради хората, са останалите там, където им е мястото – в миналото. Но пенсионерите така и не мога да ги разбера – една начервосана съученичка на Дарвин така бясно изблъска двама други, че те чак онемяха! И те ми били онеправданите? Така ли го показват?

Същото ми добро впечатление напоследък се затвърждава и по големите магазини – случвало ми се е да съм само с един или два продукта на опашката, и хората ме пускат да мина, защото са с пълни каручки с багаж. Благодаря им и аз го правя същото. Елементарно възпитание и уважение. Силно намаляха “аграрните” ( да ме прощават хората от село, не визирам тях ) елементи, но никъде не са се отървали от тях напълно. Поздравяването на клиента на касата е всеобщо задължение, а масово хората почват и да отвърщат и да пожелават лека работа. Хората, които постоянно плюят гнусната ти българщине, пропаднала линия на поведение, отблъскващ манталитет и всеобщ егоизъм, не ги ли виждат тези работи? Или просто е по-лесно да сме черни, че по навик така…Както и преди съм писал – обликът на една държава са нейните граждани, а не правителства и прочие. Както ние се държим, така и ще се държат с нас.

Злобата от предишни години, масовото недоволство заради самото недоволство остават някъде назад. Злобата ражда злоба и това е все по-силно осъзнато. Дори и в София, където тези неща са ме побърквали и изкарвали извън нерви, става все по-масово. За един ден на няколко пъти установих, че нормализирането на отношенията на подобни масови места е факт и там. Извинявам се софиянци, но отношението между хората в София е доста проблемен елемент, знаете си го, и не са виновни само неродените на Попа.

Въобще…нещата влизат в релси. Ако четеш масовите медии или гледаш такива телевизии, рядко ще разбереш за някакво подобрение, а не е така. Според мен все по-малко българи в България могат да бъдат отъждествявани с Бай Ганьо. Повишава се културата, уважението, толерантността. За всеки причините са различни, но ефекта е всеобщ и лично аз го усещам. Като се държим един с друг като хората, може и хора да станем

Еволюция. Нали така се казваше, когато един биологичен вид се променя вследствие заобикалящата го среда през годините/вековете? Когато опитът учи и биологичната единица се нагажда за да оцелее. Когато попива заобикалящият свят и го анализира по свой почин. Е, в следващите редове ще има доста по-съкратен отрязък от време – няма да са векове, а години. Няколко години. 20 години да бъда точен. Какво ме вълнува в тези някакви си двадесет години?

Избирам си три неща и питам четирима интелигентни и трезво мислещи люде, които са родени през почти еднакъв интервал през тези 20 години ( единият и малко отгоре  ). Идеята ми е, чрез техните думи да видим как са изминали тези години, как тези толкова…различни неща са оказали влияние. Три неща, които имат различна стойност през различни години за различни хора. Избирам следните три фактора, които според мен са валидни за българската еволюция през тези 20 години – Държавна Сигурност, книгите и Интернет. Защо тях? Комунистическата тайна полиция съществува след 1989г. само в мислите и словата на редица журналисти и блогъри, които не знаят коя година сме, обичат конспирациите, а и винаги е хубаво да има някой голям, таен и лош, с който да плашиш публиката. Натякването постоянно на ДС като фактор през 2009 година говори на мен единствено за това, колко им се иска на някои хора това да е вярно и тя да съществува за да оправдае материалите им. За 60-годишните, ДС е присъствала в огромен период от животът им, но за четиримата по-долу? Книгите са…като онзи елексир на силата от приказките, който се оказва чиста вода, но влияе много силно. От тях всеки може да гребе с пълни шепи знание, идеи, поведение, тъга, радост…Книгите са извор, пиенето от който няма силата да отнема нещо, а само дарява. Дава това, което четящият търси. През годините книгите у нас изживяха една тежка клинична смърт, от която ми се струва, че излизат вече. Но как го виждат другите? Интернет. От осанна до разпни го. Синоним на свободата и на заробването. Свързван с неспирният технологичен бум и стремеж за развитие, и със почти всички съвременни злини. Само венерически болести май не се предават по него, ама и това не е сигурно. Интернет се появи у нас, тъкмо когато една ера си отиде. Как го виждат нашите четирима герои това? Смятам, че донякъде тези три неща синтезират промените, засегнали ни през последните години – неувяхващите кълнове на злобата и конспирацията ( ДС ), вечния поток на знанието ( книгите ) и плаца, на който ще марширува бъдещето ( Интернет ). Дано съм малко прав.

Тихомир Димитров, писател ( разказвач на истории )  и блогър, http://asktisho.wordpress.com/

ДС: Комунизмът свърши, когато бях четвърти клас. При все това Държавна сигурност не ми се отрази по никакъв начин. Нито преди, нито след промените. Семейството ми също не пострада. Нямахме връзки с властта, баща ми дори не беше член на комуниситческата партия, но това не му пречеше да работи като началник в завод и да разказва вицове за Тодор Живков пред комшията, за който със сигурност се знаеше, че е от лошите доносници. Не ни изпратиха в концлагер, напротив – изпратиха родителите ми на работа в чужбина срещу прилична заплата в долари и след честно спечелен конкурс. Така изкарах детството си в Африка и пропуснах част от "зрелия социализъм". Плюс голяма част от параноята, свързана с тайните му служби. Предстоеше ми да се запозная с тях на много по-късен етап, при това – лично, когато се влюбих в дъщерята на един от бившите началници в едно от известните бивши управления. Срещнах високо интелигентен човек, за когото до ден днешен съвестта не ми позволява да кажа нищо лошо, макар "опасността" да му стана зет отдавна вече да е в миналото. Човекът не беше от най-приказливите и това, мисля, е разбираемо.

Така че не успях да науча нищо за службите от източника, пък и нямах особено желание. Избягвах деликатно темата по начина, по който хората в дома на обесения избягват да говорят за разни въжета. Пък и задълбаването в недостатъците от миналото ми се струват, меко казано, непродуктивни. Вместо да се чуди как да запази безплатното здравеопазване и качественото образование от онова време, почти всеки журналист, политик, че и блогър халюцинира агенти на ДС. Едва ли съществува държава без служби за сигурност и едва ли има тълпа, която да не се депресира от липсата на "хляб и зрелища". Всеки обаче има право на избор и докато аз избирам все още да бъда част от точно тази държава, то категорично отказвам да бъда част от нейната тълпа. И темата за ДС продължава да ми бъде силно безинтересна…
Което не може да се каже за книгите. Винаги съм обичал да чета книги, а отскоро дори взех да ги пиша. Горд автор съм на два издадени романа, в момента пиша трети, а на визитката ми най-лицемерно се мъдри думичката "писател". Което мисля да сменя с "разказвач на истории", защото това, дефакто, е истината. Обожавам да разказвам истории, а хората обожават някой да им разказва истории. С тази мисия съм се нагърбил аз, лично. Плюс още няколко милиона българи. Различаваме се единствено по технологичния процес на самото "разказване". Добрите истории трябва да се споделят с максимално количество хора. Ако тръгна да пия ракия с всичките си читатали, обаче, ще стана алкохолик. Затова издавам книги и ги публикувам в интернет.
Вярвам в бъдещето на книгите, вярвам и в бъдещето на интернет. При мен двете вървят ръка за ръка. Интернет е чудесен начин историята ми да стигне до повече хора. Никога досега връзката читател-писател не е била толкова пряка, бърза и най-важното: интерактивна. Затваряш последната страничка на томчето и веднага можеш да изпратиш имейл до автора, за да го напсуваш, че ти е изгубил времето, да му кажеш "браво" или да му посочиш някой съществен недостатък в сюжета. Всичко това е просто страхотно!
Някои хора упорито продължават да твърдят, че заради Интернет книгите ще престанат да съществуват. Същото се говореше при появата на радиото и телевизията. А когато компютрите станаха масово достъпни, хартията в офисите уж трябваше да изчезне. Да, ама се умножи, защото взехме да разпечатваме всеки по-важен имейл…
Така че аз вярвам в бъдещето на книгата. Тя отдавна е престанала да служи като носител на текст. Дори една дискета върши повече работа в това отношение. Книгата е вещ с емоционална, колекционерска, бутикова и антикварна стойност. Освен това носи някои удобства. Няма да ме разбере само този, който не си е изтървал лаптопа върху пода на банята след продължително заседяване на тоалетната чиния, което обикновено завършва със силно схванати колене и сериозни нарушения във вестибуларния апарат…

Росен Босев, журналист, вестник “Капитал”:

1) Честно да кажа, допреди няколко години, темата за ДС ми беше изключително досадна – имах чувството, че става дума за неща, които отдавна са минали и просто е тема, която идва на дневен ред, когато няма какво друго да се каже. В последствие обаче, през работата ми разбрах, колко много съм бъркал. ДС играе своята роля на прехода – това не може да се отрече. Не, не мисля, че службите са давали кой знае какви знания и умения на служители и сътрудниците си. Чел съм много документи на ДС и смело да кажа, че глупостите преобладават (естествено, тези глупости са обърквали човешки съдби). Това което вкарва ДС в прехода е мрежите, които тя създава – приятелски кръгове, познанства. В последствие тези познанства, развивани в условията на конспирация продължават да съществуват. Наши момчета се издигат, попадат на правилното място в правилното време. Всички щяхме отдавна да сме забравили ДС, ако преходът се беше състоял – пълната прозрачност беше единственият начин, темата да се изчерпа и всички съмнения и подозрения да изчезнат. Всеки трябваше да има достъп и сам да прави преценка дали агентът Х наистина е правил лошо на хората или е симулирал работа. Защото агентурната принадлежност не те прави автоматично лош човек. И обратното. И уви, никога няма да разберем истината. Унищожените досиета са много, а осветяването закъсня достатъчно много, за да има някакъв смисъл от него. Лично на мен, ДС ми помогна да разбера времена, които познавам бегло.

2)За книгите
Интернет не уби книгите, както си мислех, нито пък ги замести. Не мога да чета на компютър повече от 10-15 листа, не става и на лаптоп. Купувам си книги всеки месец, имам специално време за тях. Ако компютърът ме натоварва по някакъв начин – книгите по-скоро ме зареждат и ми дават спокойствие.
Конкретно за литературата – мисля, че интернет промени начина на писане. Език, стил и тематика са по-близки до нас.
Конкретно за България – нямам съмнения, че промените след 10 стимулираха качественото писане. Падна цензурата, изчезнаха (почти) назначените писатели.
3)Интернет
Чудил съм се как би изглеждал интернет в България, ако комунизмът беше останал. Или щеше да има местна алтернатива, която да е толкова неудобна за използване и ретроградна или щеше да има достъп, който да е толкова филтриран, че да е на практика неизползваем.
Според мен интернет промени хората в България. Първият си мейл направих през 1996-7 г. и стана връзка с външния свят. Тогава активно се занимавах с алпинизъм и лесно намирах съмишленици „навън“, крояхме планове. Беше нещо като първи урок по космополитност.
Конкретно за обществото – ако преходът не се случи, то интернет показа, че хората могат да мислят по друг начин. Говоря за българската блогосфера, за протестите на природозащитниците, организирани онлайн, различните каузи (до колко има смисъл от тях е друг въпрос).

Ганчо Русев, социолог, блогър, част от Свежия екип http://www.ganspace.blogspot.com/

1. ДС. Честно да ти кажа всичко, което знам за „мистичната” държавна сигурност е това, което съм слушал по новините, документални и други предавания, вестниците и пр. Личен досег с ДС под една или друга форма не съм имал. В семейството ми не знам да са имали вземане-даване, нито са ми разказвали нещо на тази тематика. Ето защо не мога да ти кажа нищо по въпроса.

2. Книгите. Ех, книгите. Те изиграха важна роля в живота ми и все още са съществена част от значимите в личен план събития. За книгите накратко бих ти казал, че няма по-добро средство за развитие на въображението, обогатяване на речника и отчасти развиване на определен тип мислене. Лично аз обаче все повече оставям настрана художествената литература. По-голям фен съм на научната, „псевдо научаната”, документалната и т.н. литература, защото както казва един мой преподавател: „Романите се четат, защото предлагат един готов, завършен, подреден свят, където съвременният объркан и несигурен човек намира утеха, да го наречем” – цитатът е по памет. Затова напоследък не ми харесва да чета измисленият свят или сюжет на авторите – това си е тяхното въображение, техният свят, който всеки от нас интерпретира по определен начин. Аз искам сам да си създавам този въображаем свят извън рамките на даден автор. Такива мити работи…

3. Интернет. За мен интернет винаги е бил символ на свобода и комуникация. И докато комуникация може да се интерпретира по-едностранчиво, то като казвам символ на свобода имам предвид свобода в един по-широк смисъл – от свобода в шаблонния смисъл на думата, до свобода разбирана като форма на изразяване, начин да постигнеш или направиш нещо и т.н. А за достъпа до огромно количество информация мисля, че няма смисъл да споменавам – всеки средностатистически интернет потребител се възползва от това благо всеки ден. В крайна сметка, нека не забравяме, че интернет е просто поредния начин на комуникация и среда за развитие на определен тип дейности. Той не е нищо повече. Хубаво е да го помним.

Станислав Касчийски, блогър, www.bsskg.wordpress.com и www.horata.eu

Познат блогър веднъж каза, че сме били поколение на телевизията. Всъщност моето поколение сме тези, които имаха шанса за нормално детство с фунийки, лапаци и фантазии и същевременно успяхме да открием и да се развием тъкмо навреме за Интернет. Не малко хора извличат от Интернет доста ползи, но често мрежата ни отнема много ценно време. Лично аз неведнъж съм стоял по над 12 часа пред компютъра.
Може би затова се смята, че не се четат толкова книги напоследък, но редовно се изненадвам колко много от познатите ми го правят. Вярно, някой четат гейм фантастики, други за мафията, момичетата четат разни безинтересни ми книжки, но почти всички четат.Съвсем наскоро чух теорията, че мутризацията била на мода като начин да се отрече комунизма – един вид не четем, защото едно време това се е смятало за хубаво.
Другото,което чувам през последните десетина години е история, която скоро ще се превърне в мит, за хората с куфарчета. Бившите ДС агенти получили по куфарче с някой друг милион и продължили да управляват страната. За някой от тях може да прочетете в книгите за мутри, други може да видите в града си, трети просто на парламентарната трибуна. Не знам каква е истината, чувал съм различни неща за наш’то ФБР-важно било в кой отдел е работел другаря, какво е правел и т.н., ама всички историци имали досие, ама времето било такова. Ако обаче срамът сам не ги е спрял досега няма и кой да ги спре.

Това е. Малко дългичко се получи, за което моля да ме извините, но се надявам, че е било приятно и интересно за четене. Може да не са трите фундаментални точки на прехода, но са три много често употребявани понятия, тоест те имат някакво влияние. Моля чувствайте се свободни както винаги, да коментирате и да дадете Вашето мнение!

“Тоалетната ние си я правим, не чехите….”

Били сме зле казват. Може.

Били сме страна с упадъчни норми на поведение пишат. Може.

Били сме страна с ширеща се престъпност и корупция. Може.

Били са хората откачили вече. Може.

Били сме невероятно по-зле от която и да е западна, че и източна, държавица. Може.

Я сега да видим какво ще кажат ако сложим картата на света, червената точка „Вие сте тук“ и собственото си поведение…

Сравнението

Неправилно. Неприемливо. Погрешно. Сравнението на България с другите страни трябва да става по критерии, по които можем да се сравяме, а не по техните идеали, принципи и бит, тъй като ние – ако някой не знае, сме толкова в Европа, колкото ( почти ) в Азия, така, че какво го мъдрели и правели англичаните и хАмериканците например, по никакъв начин не бива да ни е пътеводна светлина. Можем да им подражаваме, доколкото уважението към другите, самоуважението чрез държанието си и общественият морал, са неща, които трябва да се копират. Примерите, които заливат възприятията ми отвсякъде са от къде на къде по нелепи, поради една причина – повечето хора, които реват като настъпани от тиранозавър ( простено ми е, току що изгледах трилогията по романите на Крайтън ) не си мърдат реално пръстите да променят нещо.

Примерите

Знаете ли защо не могат да ни разберат на Запад според мен? Защото те когато кажат „Не е редно да се прави така“ май не го правят. Вие знаете ли такива случаи? „КАТ вземат подкупи!“ и хората, които го казват са първите, които бъркат у джеба да изкарат някой лев, че да им се размине. Няма нужда да се учат правилата за движение, тъй като България е корумпирана, нали? „Администрацията е мудна и корумпирана“ – и следващият път бързичко се тичка при някой познат с бутилка виски за да ни се оправят по-бързо документите. Няма нужда да се виси по опашки, тъй като така не става у Българията. „Градовете ни са мръсни, защото никой не се грижи за тях“ – и когато си поизпушиш цигарката я мяташ през джама на Голфу, или като си обелиш дъвчицата въобще не си правиш труда да дириш кошче, или да си вдигнеш найлоненото пличке, което палаво бяга между краката на пешеходците. Защото у Българията никой не пази чисто, нали така? „Децата са видиотени и ненормални, родителите за нищо не стават“ – а когато Нашето сладуранче-барборанче счупи стъклото на колата на съседа, хипер притеснени го питаме дали не се е наранило, нали, щото моето си е мое. „Шофьорите у Българията са ненормални и войната по пътищата вилнее като полудяла“ – обаче като мога да мина на червено, да секна пътя на тази млада майка с тази количка или вдигна 100 на 6000 оборота по тази уличка – няма проблем, нали?

Разбирате ли докога мога да изреждам подобни примери? До 36 в шестък. И няма да ми омръзне. И защото не е точно така.

Дали?

Един път писах за черногледството на нацията. Сега е ред на нейната пасивност към желания прогрес. Няма идеални хора, няма идеални народи, няма идеални общества. Недейте да си правите илюзии, че на Запад, Изток, Юг или Север в боклука им има рози, по улиците и магазините се целуват, няма корупция и престъпления, има всеширеща се любов, уважение и търпимост. Но масово е така. Защо това не се отразява и у нас? Нямам предвид като поведение, а като реакция на хората. Защо се отразяват само негативите, а не се поощряват положителните реакции?

България 3.0

Заимствам заглавието от блога на мой добър приятел Свилен Димчевски. Надявам се да почерпи за което

Значи…има ги и тези нещица от живота у нас. На седмица имам по един или два пъти, когато шофьор не спира и не ми прави път с количката. А и не само – и с багаж когато съм например. В много редки случаи магазинерите не се обръщат към мен на „Вие“ и не ме поздравяват. В последно време, когато правя рекламация ( колкото и рядко да се случва), не се настройват против мен, а приемат забележката ми и ми връщат или парите, или заменят стоката. Не се сещам да е имало случаи, в който да се наредя на опашка, да чакам пет часа ( например ) и да ме посрещне озлобената очиларка ( странен административно-биологичен вид, виреещ само у нас ). Не се сещам да съм давал пари на пътен полицаи, ама то е сигурно защото има едни разноформени такива нещица, дето ги спазвам. Не се сещам да съм търсил връзки за издаване на копие на акт за раждане например, защото се интересувам как стават нещата и как да процедирам.

Защо?

Моята проста тайна е, че подхождам към другите така, както искам и те към мен. И шоу и ужас – това работи! Не вярвате ли? Пробвайте някога….

Когато станеш със задника нагоре сутрин, когато усмивката ти се появява на лицето само в любимата мазна чалгофония, когато уважението ти се изчерпва с това да се прекланяш пред поредният телевизионен идиот, когато умишлено държиш общата си култура в рамките на лист А4 изписан с шрифт 96 ( може и удебелен, за да е по-весело ), тогава не се сърди, че си задник, животът ти тече гнусно и „нащата няма да се оправят“. А се сърди на себе си, че псуваш държавата си, че мирише на писоар докато уринираш отгоре й пушещ евтин тютюн и пиеш изветряла бира. Друго няма да получиш…

“Чисто българско заглавие, нали?” Снимка: Петър Ванев – Pierrot 2009

Ако на 10.11.2008г. съм си мислел, че „шльокавицата“ е проблем, а точно два месеца по-късно съм си излял душата за „обективната журналистика“, то сега явно му дойде момента да си поговорим и за изчезващия вид „грамотна журналистика“, и грамотност въобще. Защото или аз съм прекалено задръстен нещо или посредствеността извира от уличните шахти вече и все по-голяма част от народа си мисли, че дъжд вали…

Медии и букви

Ако има словестни послания, които да достигат до най-широк кръг от обществото и съответно да му влияят, то това са именно те – вестници, телевизии и радиа. Дотук нищо ново. Както по-горе споменах – вече съм размишлявал за това до какво дъно може да стигне в необективността си журналистиката и какви низши цели преследва с това. Но когато от медиите – електронни или хартиени, започват да се появяват не чуждици, а направо транскрипции на чужди думи ( бисер: Need for Speed е рейсинг игра. Туш! ), то тогава самоуважението на самите „журналя“ отива на кино! Едно е да нямаш морал и елемнтарна обща култура, но вече съвсем друго е ти дори да не можеш да се изразиш на грамотен български а да прокарваш в обръщение речника на неграмотните хлапетии от кварталните клубове. Особено модни в момента „хай-лайф“ ( супер българска дума, нали? ) списания изкривяват речника на четящите ги до невъобразими гаври със словото. Толкова ли е трудно да се поддържа едно елементарно ниво на употребяване на поне българо-звучащи думи? В „Капитал“ например да не би да се гърчат в агония, когато трябва да се напише поредният брой? Не мисля. Просто не са такива неграмотници и уважават себе си, като български журналисти. И не са само те, но са малцинство. Какво се получава сега? Масовата журналистика падна на дъното на грамотността и продължава упорито да дълбае, а кечествената и грамотно правена такава става някакъв странник, оставен в ъгъла на заведението да си пие ейла…Отивам в ъгъла определено и ще се радвам, че съм там, а който иска да остава и да пляска с ръчички на гъделичкащо потресаваща простотия…А, и няма заговори и конспирации за докарване на населението до ниска култура, просто е по-лесно и „фьешън“ да се напише „перформънс“ вместо изпълнение, и осебено модерното ( и жалко ) – „айдъл“…

Рекламите и фирмите – първенци по неграмотност

Съжалявам, ако смятате, че стигам до крайности, но имам още една черешка, с която не мога да се стърпя да не замеря върха на тортата – рекламите и имената на фирмите. Първо на първо – не разбирам желанието на фирмички, които се борят за квартална репутация в „Младост“ или „Дружба“ да се именуват „Иванов Инвестмънт Къмпъни“ или „Риъл Истейт Интернешънъл“. Или невероятното „Денс Клуб“ например! „Денс“ ще да е някаква странна дума в родният ни език, не мислите ли? За „фешън“ и „лизинг“ пък даже и не ми се отваря дума, да знаете…

И за финал?

Какво следва? Докъде може да стигне изворът на неграмотността? Уличният език не бива да присъства във фирмените регистри, в журналистическите анализи и статии, в новините и в предаванията! И то не е уличен език, ами „мързеливо и неграмотно словоблудстване“ ако питате мен. Защото ние не сме английска колония, нито виртуален свят, а реални хора, с установени норми за грамотност и култура, а това което се показва ( говори/чете ) е не под всякаква критика, ами картина на едно затъване, на едно изчезване на правилната реч, и изплуване на посредствеността.