Из думите на един мим

Диалогът е много трудно нещо. Много. Може би го съзнаваше. Тя имаше проблеми в комуникацията с онази от деловодството, а колегата в стаята до ксерокса хич не беше на кеф преди малко. Изпитваше трудности да намира точните думи, без да дава път на напиращата злоба и дребното заядливо говорене. Не знаеше защо го прави, а и надали и най-добрият лос-анджелиски психиатър би й отговорил еднозначно. Не можеше да намери време за всичко, което трябваше да свърши, камо ли да й остане за нея, а още повече за Него…Защо?

Имаше нещо сбъркано. Нещата не се развиваха така, както трябваше. Диалогът не вървеше. Той си искаше своето, а получаваше само ругатни, мъмрене и удари. Не можеше да разбере защо е толкова трудно да се държиш като човек в едни човешки взаимоотношения, а трябва да си изливаш нещото, наречено „злоба към света“ върху другите? Защо трябва да прибягваш към инструментът на страданието, наречен камшичен удар с ръка? Защо въобще трябва да има болка? Той не я понасяше. Ненавиждаше я. И болката, и Нея. Винаги когато му се приискаше нещо, вместо да му се обясни като хората, че не става, получава болка. Не го ли разбираха? Тя не го ли разбираше?

Не можеше да му обясни какво не й харесва у него. Винаги я избиваше на агресия. Винаги си мислеше, че може някак си от само себе си да се случват нещата. Някак си Той да разбере, че не биваше да зависи от Нея, тъй като Тя бе слаба и нещастна. Слаба, като стръкче изсъхнала трева срещу водопад, и нещастна…Толкова нещастна, колкото може само Тя да се направи. Тя имаше проблем с комуникацията и не можеше да го обясни това на Него. Не защото не знаеше как – а Тя май наистина не знаеше как, а защото Той нямаше да я разбере. Той никога не го правеше, не знаеше защо. Тя искаше той да не беше такъв, но не можеше да приеме действителността. Не беше готова за този род взаимоотношения. Не беше готова да му се моли. Не беше готова да внимава и да показва нещо друго, освен егоизъм. Особено към Него. Защо?

Когато поискаше нещо винаги получаваше отрицание или му се даваше със бързина, присъща на песъчинките в пясъчника, които отлитат като се появи онзи лош вятър. И с желанието да се оттърве от Него, защото Той беше там насила. Той не смяташе така, разбира се, но никой не го питаше. Чувстваше се малък. Чувстваше се виновен. За какво? Е, това е сложно. Нима Я е наранил като се е появил в животът й? Не, Тя го погледна с такава любов първият път…Любов от пръв поглед, нали така му казваха? Тогава какво не беше в ред? Тя беше толкова нежна отначало, че Той реши, че това ще е жената на животът му. Че ще Я обича вечно. Че желанията му ще бъдат общи желания, че Неговото време ще бъде и Нейно. Че желанието му да живее, животът, който имаше, искаше да го прекара с нея. Да играят на безкрайната разграфена шахматна дъска на животът, и Тя да бъде до него. Да играе и да се смее с Него. Като Него. Тя не го ли разбираше?

Тя страдаше, защото Той страда. Но някак си това оставаше в дълбините на подсъзнанието й. Караше му се постоянно. Държеше се с Него все едно й пречеше. На Нея. А май не биваше да е така. Държеше го изолиран от приятелите му, защото знаеше, че отнякъде му идва злобата и се държи лошо с тях. Подозираше, че Тя стои в основата на това явление, но беше прекалено слаба за да намери сила да го промени. Подозираше, че това ще й се върне тъпкано и ще си скубе посивелите коси след години, но нищо не можеше да направи. Той я дразнеше с всичко, което правеше. Хаосът, който правеше. Вниманието, което изискваше. Дългите безсънни нощи, в които тичаше из малкият панелен апартамент, не чуваща тишината на заспалите птици навън, а чуваща само неговите викове. Вече не чуваше дори ромонът на капещата мивка, а тътенът на неговите стъпки, които идваха. Към Нея. Тя живееше вече този живот сякаш на сила. Приятелките й се отдръпнаха от нея на тези тема, защото не я разбираха. Или не можеха. Знаеше, че щеше да се обвинява някой ден. Някой ден, ако разбере. Защо?

Когато протягаше ръце към нея го правеше с неговата неподправена любов, но … Винаги получаваше някаква странна смесица от злоба, примирение и желание да свърши бързо. Той не искаше да Я тормози, да Я притеснява. Знаеше, че Тя иска да му угоди, да е добре, да е задоволен винаги, но защо това някак си с всеки изминал ден ставаше все по-трудно? Желанията му бяха първични – да, игрите му бяха непринудени – да, смехът – истински, сълзите – изгарящи, а целта в животът – напълно тънеща в мъгла и неясна. Дали това беше проблем? Дали Тя не очакваше един готов за животът мъж, който да не е тормози и да й помага с боклука и да вдига канапето, когато Тя минаваше с прахосмукачката отдолу. Дали Тя не искаше да прескочи този етап от комуникацията помежду им и да се получи „ей така“? Той не съзнаваше това. Той не откриваше смисъл. Той имаше два рецептора на този етап от животът си – болка и радост. Гладът му бе постоянен спътник, но това бе разбираемо. Някъде вътре в себе си, някъде в слабите си гърди усещаше, че сърцето му биеше с тънка и леко зарадаща се неприязън към това, което се случваше. И знаеше, че ще дойде момент, в който нямаше да му пука. И за Нея нямаше да му пука. Но не мошеше да го разбере още. Затова преглътна поредният шамар по дупето и се хвана с две ръце здраво за люлката и не можа да разбере…Засега. Майка му щеше да разбере какво е трупал. Засега беше само на 3, но щеше да порастне.

Драги родители и приятели, може да смените Тя и Той както си искате. Не позволявайте този диалог да тече между Вас и Вашето дете. То е дар. Животът не свършва с него, но за него тепърва започва. Сеете ли с неприязън, няма да получите цъфнали лилии. Обичайте и уважавайте децата си, защото те ще порастнат. Тогава ще е толкова късно, че даже ще е късно за да угасите лампата в мъката си, чудейки се къде сте сбъркали…Да, знам, че го знаете.Знам…

Вчера се засякох на басейна с група деца, които имаха урок. Аз по принцип съм толерантна личност, старая се да гледам и през очите на другите, както и да възприемам детските постъпки като такива. Е, да гледаш и слушаш десетина момчета – на не повече от 9 години, в съблекаляната сами – без родители или възрастни роднини, си е истинско предизвикателство за нервната система.

Какво ми направи впечатление или по – скоро ме удиви толкова, че да ме изкара извън нерви?

Държанието помежду им. Езика им. Основната им тема. Неприкриваната агресия. Чудя се дали да сложа и килограмите им – половината бяха лоени тресящи се топки, а другата с нормално телосложение, но реших, че това е безмислено. А ако някой родител, познал детето си изроптае – да се замисли, защото знам какво и защо го пиша.

Първото, което ми направи впечатление бе момчетата не се закачаха като деца, а действително проявяваха симптоми на агресия помежду си. И аз съм бил дете, ама такава злоба не помня. Пардон, помня – ама него го наказаха пред всички на една родителска и повече не гъкна. Тоест те не играеха, те не се биеха, те предпазливо проучваха като заплашат или ударят някого, как той ще реагира и как другите ще оценят постъпката. Правеха си скала на допустимото насилие направо. След това тези „мамини англечета“ (ще ви кажа после) започнаха да си комуникират помежду си, при което чух толкова обидни квалификации, че наистина ми стана гадно. Не неудобно, и аз псувам. Гадно – това са деца. Това е момче на 9 години, което се обръща и съвсем умишлено псува на майка и използва обидни квалификации към друго дете, което осъзнава какво му се казва в лицето и отвръща с нескрито желание да покаже, че е по – Голям. Комуникация е понятие, което е галантен израз на простотията, която струеше в тази съблекалня. Ако беше съблекалня на младежи на футболен отбор щях да ги разбера. Езика, който използаха е точно онзи, който кара бабите да скачат в движение от тролея на „Цариградско“ виейки в безсилие. Елементарен, използвайки шаблонни изречения. Държат да вкарат в употреба някой вулгарен термин за да се почувстват големи. Държат да се покажат мъже, ама от ония с прокъсаните кожени якета от „Илиенци“, гадните дънки и мръсни маратонки, дето псуват на спирката. Или в компютърните зали ( там поне изглеждат по – добре). Основната тема – говореха за бой и за компютри. Някой изненадан? Не. Добре. И аз не съм. Ама не си говореха как ще се пребият за простотия, или, че не знаят как се играе еди – коя си игра.

Не вярвам да казвам нещо, което да не сте видели или чули около Вас. Не съм си и помислял да влизам в ролята на родител на тези гамени. Опитах се да си припомня при мен какво беше на тези години. Играх си, хабих разни емоции за простотии, бягах насам натам, четох книги, но никога не съм псувал и никога не съм изпитвал агресия към други деца на моята възраст. Но…

Същите тези „мамини синчета“ как излязоха от съблекалнята продължиха да се държат така, и бяха посрещнати с любов от родителите си. Те въобще не реагираха на това, което аз виждам. Това е и една от причините да не се опитам да реагирам като по – възрастен и да направя забележка. Нито щяха да ме разберат, нищо щяха да се опитат дори, а на всичкото отгоре панаира ще е в кърпа вързан.

Същите тези деца ще бъдат попитани от репортер „Какво значи селянин?“ и ще отговорят „Простак, как какво“. Нали се сещате за кое предаване става дума?

Сигурно не е лесно да си родител. Скоро и аз ще го разбера. Но “Това” им държание… мога за норматив да Ви напиша един въображем сценарии на растежа на едно от тези момченца. Няма да има нищо красиво в това, което ще кажа. Няма значение, че са на 9 – племеничката ми е на 12 и разсъждава като студент по философия на защита на дипломна работа. Но си носи духа на годините. Тези разсъждават като докери и се държат като квартални гамени.

Скритата агресия у децата се проявява в повечето случаи стократно като пораснат.

А откритата агресия? Като тази?

Поради стечение на обстоятелствата снощи ми се наложи пак да гледам новините по нашите “обичани” телевизии. Все пак като
нормален гражданин на Мрежата, съм счел отдавна това за излишно натоварване на нервната система, причиняващо разстройство,
както и подбуждащо ме към запалване на цигара, сипване на чаша уиски с лед, свиване на балкона в ъгъла и изпадащ в размисъл
какво не ни е наред… А тъкмо спрях цигарите, а и не пия вече…

От 15 “новини” 14 бяха насочени към бюлетините на съответните структурни звена на МВР. 14 са насочени към показване на
анархичния характер на битието ни. 14 бяха насочени към показване на факта, че живеем само благодарение на случаен факт, като
например, че сме се запасили предварително с хавлия (както казваше, че е редно да сторим задължително през случайния си живот
Форд Префект).

Какво видях? Само престъпления, смърт, както и разкритие, че личността Осама бин Ладен (една личност, за която представата, че
може да бъде заловена граничи с фантастика за съжаление) искала пак да напада Съединените Американски Щати. Направих си експеримент,
и прочетох интернет – версиите на няколко големи ежедневника. Същата работа. След внимателен анализ съвместно с Малкото_Ми_Сиво_Вещество
( находящо се колко неподходящо над двете ми рамена – на прицел едва ли не!) установих, че това, което гледам и чета е като ежедневно
есе на тема колко е близо Края на дните…

Простете за анализа, ако е неточен, но ТАКА представени новините придобиват характер на ежедневна спринцовка страх и обезсърчаване.
Не мога, като човек – лаик, с тенденция за посветен, в психологията, да не предположа, че съществува утопичната идея новините да бъдат
разбрани като Онова Което Следва Да Бъде Недопускано От ДНЕС. Като лекция с инсталирани приложения на Power Point, които с кликване от
апаратната се сменят…

Но искрено се съмнявам да е така…

Далеч съм от мисълта да допускам, че новините са нагласени за да всяват страх умишлено. И не го казвам просто – така, а защото не съм
фен на теорията на конспирацията.

Защото това не е изключение, а правило. Не е в нашия двор – повсеместно е. Не е само вечер в 1900 – ежечастно е.
Лошите новини са правило, а за добрите чак правят отделни рубрики.

Затова искрено се изненадах като прочетох, че в Китай са забранени лошите новини по медиите. Целта при тях може да е малко изопачена,
все пак няма да дописвам “Дипломацията” като твърдя това, но е като изначално добра линия на поведение. Какво носят новините? Съжаление,
Агресия, подтискане вследствие всеобщата мъка и разочарование? И какво да направя като минат новините? Да гледам отдалечаващата се каруца,
с търсещите бялата лястовица?

Света е изпълнен с факти, породени от непрекъснатия жизнен поток; от нови неща, които се случват, докато хората живеят; цивилизацията ни
освен, че се опитва да се самоунищожи, се опитва и да се преоткрие. Информацията е в състояние така да ни сближи като хора, като достижения,
разбиране, а НЕ КАТО МЪКА!

Невъзможно ли е новините да станах конструктивни? Не могат ли да носят добри вести? Не могат ли да съобщават до къде сме стигнали и докъде можем
да вървим, вместо къде са “свършили” други хора?! Защо трябва да има рубрика “Търсете добрата новина” вместо рубрика “Тъмната страна на деня” например,
която е да двуминутна притурка преди времето?

В мен се засилва усещането, че новинарите вместо светлина в тунела, ни карат да виждаме бързо приближаващия се влак…