Из думите на един мим

Снимка: в. Борба

Имало една империя. Родила е много неща, които са останали в наследство за нас и до днес. Едно от тях е още валидно в правото – “Ignorantia non est argumentum” или “Незнанието не е аргумент”. Това е било в древен Рим. И важи и сега.

Да, но явно не и в България. Не и днес. Не и за майките.

Има едно документче в правния мир на нашата свидна република. Именува се Кодекс за социално осигуряване. Там има един член, поред номер 54. Там, в алинея трета, е посочено, че майката, чието дете е настанено в детско заведение на пълна държавна издръжка, не полза обезщетение. Или така наречените “детски”. Презумпцията е проста: държавата ти плаща определена сума всеки месец за да те подпомогне в отглеждането на детето в първите години. Ако ти обаче запишеш това дете в ясла, държавата отделя пари, за да му осигури целодневна грижа, занимание, топлина и храна. Това, само по себе си, изключва обезщетението.

По родните ширини, правото е особено понятие и често се бърка с “дължи ми се по право”. Еднакви думи, почти омоними. Но законите са за това, за да се спазват и да се гарантира ред и равнопоставеност. Пред закона.

Така е по света. Почти.

На нашите свидни 110,000 квадратни километра правото обаче явно е с пожелатен характер. И вместо неспазването му да бъде порицано, у нас се организират протести в защита на погазилите го. Че и жалба срещу държавата депозират. Дискримационно било държавата да си иска неправомерно получените пари. Нашите пари, между другото.

Случилото се е печално известно – редица майки са записали децата си на ясли ( където държавата ги поема от към издръжка ), но са пропуснали споменаването на този факт и са продължили да получават държавни пари ( нашите пари, между другото ) за да гледат децата си у дома. Държавата усеща “врътката” и си иска парите обратно. И какво се случва? Ужас и безумна наглост, която няма аналог, в която и да е правова държава – майките, които вместо да върнат парите ( нашите пари, между другото ) подават жалба в Комисията за защите от дискриминация срещу държавата, че си иска парите обратно!

“Майките не са престъпници, а са постъпили така от юридическа неподготвеност.”

Довод в защите на репресираните от държавата майки. Може да звучи логично за чалгаджийското ни съвремение, знам ли.

“Не съм запозната, че съм нарушила закона неволно.”

Безумно. Нарушила си закона ( явно си го осъзнала ), но въпреки всичко държиш да докажеш, че си ощетена. Прощавайте, но явно на тази лекция в следването си по право съм отсъствал. Слушам ги по телевизията, чета ги по вестниците, чета по форуми и коментари – срам ги било, че се наричат българи! Защо? Защото са измамили държавата, но са ги хванали, а толкова други не са ли? Не мога да разбера.

Неосведоменост.

Модерен грях и опрадвание. Те не били осведомени, че трябва да подадат декларация, че детето тръгва на ясла, докато те получават обезщетение от държавата. Интересно. Сигурен съм, че когато трябва да получават нещо са винаги осведомени. Или греша?

Сега остава същите майки да депозират жалба срещу държавата, че градинките са отъпкани от автомобилните гуми на колите на съпрузите им, защото държавата не им е отпуснала пари за гараж. Няма да се учудя между другото. Дотогава ще гледам тъпо. Защото каквото и да кажа от тук нататък ще е грозно, в нарушение на елементари етични правила. И стискам палци държавата да не се окаже в ролята на извиняващ се съдия, който е поискал да накаже виновните.

Защото ако държавата опрости тези задължения на майките ( нашите неправомерно получени пари, между другото ), аз съвсем сериозно ще се замисля да заведа дело. За да изплатят и на съпругата ми обезщетението за тези една година, когато реално тя работеше за държавата, докато детето ни беше на ясла и не го получаваше. Ще бъде неправомерно искане? Кажето го на наглите майки, които накараха държавата да гледа тъпо.

Защото те карат нас – които спазваме законите, да изглеждаме тъпи.

Началото е невероятно вълнуващо – едно туптящо и рявящо парче месо, за което целия свят е една женска гръд.

Месеци минават, появяват се цветове, звуци и усещания. От доволното допреди дни изражение, когато напълни пелените, стигаме до недоволното, когато не може само да се изправи. От безкрайната усмивка, когато му дадеш дрънкалка, до целия инат на света, когато не получи своето. От най-чистия звук на този свят – детския смях, до крещящото мълчание, когато не става по негово. Всичко това за един кратък диапазон от няколко години. Първите години на едно дете. Всеки родител е минал през тях. Много приятели и роднини ти пригласят през този период, но никой не може да те подготви за момента, в който бебето ти допреди месеци, се обърне и ти каже сериозно

“Не тате, не е така!”

С онзи тон, който ти показва, че вече първите уроци, които си преподавал, са научени, ти си сбъркал някъде и ще те поправи не кой да е.

Реално погледнато са си 3 години. Голяяям период от време. Като дете стоях пред блока с часовник и засичах 5 минути. Кака ми казваше, че това е много малко време, но на мен, докато го засичах, ми се стори цяла вечност. Тези три години минават по-бързо. Кога беше едно пухкаво бебе, което скрито под одеялата биваше разхождано из Борисовата Градина, а сега стои замислено на пейката до река Дунав и ме пита “Тате, какво е това ?” “Кораби Вики.” “Какво е кораб тате?” …

Факт. Ние сме бозайници, животни. Нищо повече. Първите години отбиваме малкото от майката, от грижите, от топлата дупка в земята. Сега идва момента в който трябва да показваме. И да обясняваме. Както едно тревопасно показва на малкото си кои растения се ядат и кои не. Така ние показваме какво трябва и какво не трябва да се прави. Но нито една антилопа не се обръща към родителското тяло с въпрос

“Защо?”

Факт. Ако не вярвайте, пишето едно писмо на NG.

И ти вече виждаш едни големи детски очи, които са вперили поглед в теб, в очакване на обяснение. Едно мислещо същество, което очаква да му бъде обяснено. Иска да знае. От теб зависи колко иска и колко ще научи. Всяко дете е само за себе си. Сравняването на децата по навици, постижения и провали е невероятна грешка на родителите, която вреди на взаимоотношенията на възрастните. Всяко дете е продукт на възпитанието на своите родители, така, че не може да са еднакви. Едното можело едно, другото – друго. Така са. Всяко дете расте по различен начин. Но в един или друг момент се обръща и пита. И аз, като родител, трябва да съм готов с отговора. Докато на възрастен можеш да подминеш въпроса с мълчание и това да се тълкува по различни начини, за въпрос на едно дете, това е забранено. Детето иска и трябва да знае. А ние сме там за да му обясняваме.

Страх и желание.

Страх ме е какви въпроси ще ми зададе детето ми, но имам желание да им отговоря. Защото от мен зависи дали детето ми ще гледа или и ще вижда.

И докато дунавският вятър развява русите й коси, очите й са леко присвити, погледът – безумно сериозен за дете на 3 години, ръцета са на кръста, тя се обръща и казва “Не тате, не така! Аз не съм бебе.”.

И аз се обръщам и наистина не виждам бебе, а едно дете. Едно чисто дете. Един бял лист хартия, а аз, прекрасната ми съпруга, невероятните ми роднини и сърдечни приятели, сме художниците, които ще рисуваме. Докато не поеме по своя път.