Из думите на един мим

“Само две, други няма….”

Няма спор – каквото и да се случи у нас на телевизионният тезгях, всички ще говорят само за две телевизии. Само две, при положение, че някак си не са толкова. Понеже от много време ми е втръснало от изопачени новини по Двете Големи, от безумно глупава и беззъба журналистика, и разбира се – никакви интересни предавания вечер, сега ще си изхабя мастилото за да напиша какво? Нещо, което май всички говорим, но и всички подминаваме.

Защо само две?

Прави болезнено впечатление, че навсякъде в коментарите за телевизиите се набляга на Двете Големи – за техни новини, за техни предавания ( по модерно “шоута” ), за техни филми, за техни продукции в реално време ( е, “риалититата” как…), за техните големи водещи и прочие, и прочие…Хем се коментира от “реномирани специалисти”, че трябва “плурализъм” на телевизионният фронт, хем всички са отсвирили всичко освен втора и трета програма и се захласват по дебилоподобните Иван и Андрей и тотално сбъркалият се Милен Цветков. Само примери. Навсякъде коментарите се въртят около един придобил митичен профил човек – Красимир Гергов, който бил завладял – видите ли, цялата телевизия у нас. Е, ако го е направил – браво на него, но аз не го виждам да води предавания, не го виждам да коментира новините, не го виждам да продуцира филми. За мен той е някой там някъде, но не го свързвам с телевизията, която гледам. И затова не мога да разбера как хората искат нещо ( разнообразие при телевизиите ), но не могат да натиснат копче, различно от 2 или 3 ( по подразбиране на доставчиците )? Наистина ли мислят, че има само две телевизии, както едно време – Канал 1 и Ефир 2, другото е краден от доставчика XXL между 0100 и 0600? Дали си мислят, че има само две телевизии или до толкова им стига светът?

Навици или какво?

Любопитно ми е поради каква причина тези две телевизии завземат основният дял от този пазар? Защо повечето хора гледат и коментират като обучени зомбита само тях? По навик или какво? Наистина, има много, които са с програмна схема на ниво предучилищна, водещи без каквото и да е ниво, и филми от ерата на “Господи, в какво се забърках?!” ( сещате се, нали? ), но има и такива, които държат достатъчно добро ниво и се развиват постоянно – и от към новини, и от към предавания, и от към филми и реални формати. Лично за мен продуктът, който предлагат и bTV и Nova, не отговаря по какъвто и да е критерии на амбициите им. Ето преди дни посъветвах един приятел да обърне на новините на pro.bg например, или Европа, вместо по навик на втора, и той после ми пише – “Я, то освен криминалните и политическите новини, имало и друго у нас…”. За филмите няма да коментирам, тъй като в началото на 2010, bTV излъчва “за първи път у нас” Transporter 1…нямам думи. Те не са ли чували, че има HBO или Cinemax, например? Къде са тръгнали с филми от първата световна да пробиват…Публицистиката и на двете телевизии куца, като доживял старини, ветеран от балканската война. Темите им се изчерпват преди да ги преброим до три, а качеството на материалите пък даже не мога да намеря думи да го опиша. Върхът на тяхната журналистика е да отидат на погребението на загинала от катастрофа и да питат роднините “Е нали държавата е виновна?”…Извън това се въртят едни и същи предавания, от едни и същи продуцентски къщи, с едни и същи лица, и вече съм убеден, че те си правят тези предавания за тях самите, зрителите сме някъде извън света им. И двете телевизии се ожениха групово за чалгата и навсякъде експертно мнение дават профанизирани перхидролки, които трудно пишат и казват със затруднение думи с повече от 7-8 букви. За тях има само цици и пишки, с извинение, кое налага да го сервират в национален ефир?

Общо взето…

Тези дни прочетох един коментар, в Капитал ако се не лъжа, в който човекът пише “От както спрях bTV и Nova се успокоих и ми е много по-добре.” Това дали някой го чете? А дали някой въобще го интересува? Защото, каквото и да си говорим, каквото и да мислим, каквито и виждания да имаме, скоро ще започне n-тия епизод на предаването на социалният български воайор, и цялата страна ще получава оргазми, ще реве и ще се смее вместо тях и на тях, защото нямат желание да се променят животът и на йота от това, което е – дълбоко сиво. Общо взето имаше една икономическа мисъл, която гласеше нещо подобно, че каквото и търсенето, такова и предлагането. Е, ако е така, да са ви честити Иван и Андрей тогава…

"Тя е почти двегодишен ангел. Толкова бързо….” 

Преди почти две години се случи това. След два месеца, едно мъничко създание, което озари живота ни, става на два години. Две години, които са като пътуване с високоскоростен влак на забавен каданс. И именно този период ме кара да си направя един своеобразен личен отчет. Период, в който въпреки всичко преживяно преди него, научих страшно много нови неща и разбрах, че имам да уча още безумно много. И период, в който започнах да осъзнавам истински думата семейство и това да се опитваш да си родител, и това да имаш съпруга – приятел до себе си. И думите, които ще подредя по-надолу, въпреки, че са в единствено число важат и за нея, моят друг ангел.

Научих се да казвам “не”

Малкото човече си се ражда далавераджийче, ако мога да си позволя този термин. Вродено му е с един опит да нацелва слабите ни места и да получава своето. Първото изпитание е да му покажеш какво може и какво не, а второто е самото “не” да не загуби значението си. Колкото повече пъти повтаряш “не” толкова повече думичката става просто звуков фон за детето. Смятам, че за момента се научих кога да го казвам за да го чува. Но е трудно. Успях да се преборя с инерцията, когато си дадох сметка, че русокосият ми ангел много добре разбира какво искам да кажа. И че вместо повсеместното забраняване е много по-лесно да се намират “разрешени” занимания – интересни и полезни за нея. Така тя сама се ориентира към тях и всяко “не” придобива необходимата тежест.

Научих се да бъда търпелив.

Не че винаги преди съм бил прибързан. Но според руските педиатри, навикът се гради при повтаряемост на едно и също действие или създаването на трайна връзка в съзнанието на детето с даден предмет, обстоятелство или действие. И търпението изведнъж придобива ново значение, и чието изпълнение може да се окаже невероятно трудно. Действително е такова. Но се опитвам да не забравя една българска поговорка за първите седем години … Нищо, че е почти на 2. Както минаха тези 2, така ще минат и следващите – като миг. А нищо не става от първият път. Или от вторият път. Повторението, освен баща на знанието и майка на забременяването, е и гарант, че си търпелив да учиш, да показваш, да помагаш.

Научих силата на страхът.

Страхувал съм се много пъти преди – да не ме набият в дискотека, да не ми се случи нещо в тъмното, да не ме хване тока, да не ме хванат, че преписвам, жена ми да не каже “не”…но нищо няма дори минимална база за сравнение с това, което се случи вътре в мен когато ми изпратиха детето в болница с направление за ЕКГ. И последващата ярост, когато се оказа ангина, а първата лекарката брутално некомпетентна. За съжаление съм имал поводи да се притеснявам за близки или приятели, но страхът за детето е нещо, което може само да се изпита за да се разбере. Старая се ежедневните притеснения, обзели повечето модерни родители – всякакви измислени болести, болежки, страхове от падания, изцапвания и студове, да не ми минават през главата, тъй като просто историята е показала, че здрав човек расте като се калява, а у дома, на 28 градуса на климатика няма как да стане това. Аз съм расъл на улицата в игра и не съм забелязал да ми има нещо от това.

Научих какъв магнит е телевизорът.

И не само. Научих колко технологиите се бъркат в растежа на децата ни – на почти две години дъщеря ми знае как и се опитва с мишката да си смени клипчето от епизода на “Барбароните” в YouTube, а ако не успее знае с кой клавиш се пуска отново. И това при положение, че невероятно рядко сяда да ги гледа. Знае вече кое дистанционно за къде е, кой телефон на кого е и дори успешно изпрати безброй MMS_си на един колега, за което Мтел даже ми благодариха в края на месеца. Елементарни неща за нас, но показателни в какво различно време растат нашите деца сега и колко бързо схващат вече. И особено внимание за телевизора – как тя замръзва пред поредната анимация, която какво и дава? Занимание? Емоция? Дотук само две детски й дават някаква емоция и то изразима в танци – Hocus&Lotus и PopSecrets, нищо друго. Но тя започна да търси телевизора, предпочита там, отколкото да си играе с нас, което означаваше едно – вечерите ( че и повечето време ) сме без картина на голямата черна кутия. И резултатът е повече от обнадеждаващ. Телевизия има в Мрежата, но предпочитам да се гоня, играя, рисувам или боричкам с нея, отколкото тя да стои като препарирана, вторачила един такъв никакъв поглед и в едни такива никакви предавания. Може да съм малко краен, но знам по себе си какъв наркотик беше телевизорът дълги години и не желая да го виждам и в нея.

Научих смисълът на свободното време.

Преди свободното ми време се запълваше с книги, секс, пиене, спане, компютърни игри и реални такива, всичко това с елемент на изненада, тъй като нали…свободно време е, не търпи планиране. Но сега е друго. Сега още с краят на работното време, на вратата скромно и с безкрайно срамежлива усмивка зад слънчевите къдрици, или пък с писък и тичане, ме посреща едно малко момиченце. Което далеч не иска много, иска малко игра, малко занимание, да се радва на малки неща – като да чисти с нейните мокри кърпички нейната си малка пластмасова чинийка, докато големият родител мие големите си чинии. И чак сега започнах за себе си да си давам сметка колко много значи не само да прекараш свободното си време някак си, но и да го изживееш. И да търся това свободно време. Това време, което се изнизва неусетно като копринен воал насред буря, но време, което завършва така, както никога преди – с прегръдка и целувка за лека нощ от дъщеря ми. Свободно време, което няма цена.

Страшно много неща за немалко време, което обаче изтече много, дори прекалено много, бързо. Но откри изцяло нов свят за мен и половинката ми, с която сме се заели в нашият си малък свят с най-истинското нещо за биологичната единица човек – да създаде и възпита поколение …

В началото на 2010 година, реших да пренеса на българска територия един експеримент, който видях в блога на Richard Wiseman . Полакомих се за едно сравнение и публикувах в два отделни материала, питанки към мъже и жени – как определят с три думи изминалата 2009-та година?

Надявах се на повече престрашили се да отговорят и въпреки това съм много благодарен на тези, които посочиха трите думи, които за тях описват една дълга – дълга година.

Цел?

Целта е простичка – посредством един хубава интернет страница, създаваш така популярните облачета от думи. И сред тях изплуват най-често срещаните думи. Е, какво се получи? И може ли да се търси сравнение с резултатите от първоначалната идея на Wiseman?

Резултати за жени

Дамите, посетили блогът ми, са наблегнали на няколко думи:

“щастие” и “надежда” – хубавите неща, които се случват е добре да бъдат помнени и изтиквани на преден план, защото ако почнем да наблягаме на лошото, няма да е на добре. А оптимизмът е задължително качество, ако искаме да сме щастливи.

“бебе” – децата се множат, което е повече от хубаво! Ще има повече деца, с които да си играе моята принцеса, а и въобще си е много добре – дълги години се говореше за отрицателен прираст у нас. Всичко зависи какви деца ще пораснат, надявам се добри хора

“приятели”, “любов” – продължаваме с емоциите при дамите. Честото посочване на “приятели” означава, че те са истински такива. Нещо,за което всеки мечтае. А “любов”…това е двигателят, поне за мен, в един живот. Човек се отваря за живот посредством сърцето си, а това, че дамите обичат и биват обичани, означава, че са намерили Мъжът

“страх” – един психолог казва, че ако не те е страх, никога няма да се пристрашиш. И въпреки това си остава болезнено чувство…

Жените при Wiseman са дали много по-противоречиви и нееднозначни отговори. Откроява се фактът, че негативното е по-силно залегнало – стрес, тъга и отчаяние. Присъстват, разбира се, любовта, промяната и надеждата, но някак си остава усещането, че изминалата 2009-та носи повече отрицателни емоции и спомени.

Резултати за мъже

 А мъжете, престрашили се да оставят няколко думи, са наблегнали на:

“промяна” – мъжете също се променят. Общо взето, застоят е вреден, а промяната често значи развитие. Дали винаги промяната е към по-добро?

“приятели” – в трудни моменти това са хората, на които разчитаме извън дома. Хората, на чиито рамене се осланяме в трудни моменти. Но дали посочването на приятели следва винаги да се приема с положителен знак? Не случайно присъства и думата “предателство”, тя дали не е именно в тази насока?

“любов” и “бебе” – сред мъжете също има нови родители и е нормално това събитие да отбелязва цяла година. Приема се, че мъжете по-трудно избутват любовта на преден план, но явно не е така у нас.

“криза”, “трудна” , “работа”– явно при мъжете проблемите през изминалата 2009-та са повече или поне са оставили по-силен отпечатък. Действително не беше лесна година, но за сметка на това новата ще е още по-трудна май. Любопитно ми е, защо мъжете придават по-голямо значение на тези факти, за разлика от жените?

Допитването с по-международен характер при Wiseman показва, че промяната е залегнала по-силно при мъжете там. Но също така се открояват щастието и надеждата, което означава, че “силният” пол не се е отказал да променя животът към един по-щастлив негов вариант.

А Вие какво мислите за резултатите за мъжете и за жените? Какви са разликите в отговорите при двата пола според Вас?

Изключително погрешно е да се вкарва употребата на марихуана и хероин под един знаменател

Ако сте си мислили, че Холандия е най-разкрепостената страна по отношение на наркотиците, е време да си промените мнението. Първо, защото самата страна на лалетата започна да навлиза в полета на консерватизмът и да не й харесва етикетът “нарковаканционно селище” или “рай за проститутките”. Ограниченията, които вече са въведени и тези, които от 2011 предстоят да се въведат, са именно в тази посока – краен резултат от един експеримент, започнат през 1976г., който май не е най-успешният. Мотивите на холандските законодатели тогава, че когато един проблем не може да се разреши силово е по-добре да се рамкира законово не е лишен от смисъл, но дали е правилен? Е, сега явно считат, че вече не е.

2010 – атаката на чешката спринцовка

Дали има връзка със започналите ограничения в Холандия или няма – това е съвсем друг въпрос. Чехите направиха нещо революционно за законодателната рамка на ЕС – не само повториха действията на холандските си колеги от преди тридесетина години, но и почти утроиха разрешеното количество наркотик. В Ниската земя също е разрешен хероинът, но там най-масово се употребява марихуаната, за което свидетелстват и множество обобщаващи доклади и проверки. Въпреки, че разрешеното там количество – 0,5 грама хероин, си е направо една доза, то на чешките брегове на Дунав вече се говори за 1,5 грама, което е много по-различно понятие. А чехите добавят към разрешителното и екстази ( MDMA ) и LSD, все едни халюциогени и стимуланти, чиито ефект се дискутира и проверява от много, много години из лаборатории из целият свят. Общото обаче е, че превантивно се вземат предпазни мерки, като те са обявени извън закона.

Медицинско явление, не криминално

Обяснението, че употребата на наркотици е само медицински проблем на употребяващият, е изключително нелепо и жалко. Най-малкото заради нелегалните огромни парични потоци, които генерира трафикът и търговията с наркотици. Най -малкото заради сериозното присъствие на “гладни” наркомани сред списъците на извършителите на престъпления, най-често дребни такива, но най-масови и осезаеми сред обществеността. В никакъв случай не бива да се оставя настрана още един ефект, който не само се усеща, а направо поразява групата хора, именуваща се общество – почти пълното разрушаване на човек, следствие употребата на наркотиците. И докато в този показател марихуаната и стимулантите могат да се поставят с някаква относителна въпросителна, то хероинът … той няма положителна страна. Доколко наистина употребата на наркотици е само медицински проблем и при лична употреба следва да остане извън сферата на наказателното съдебно преследване? Според мен отговорът е, че медицината може да бъде намесена само за лечението, но не и като оправдание за разрешение.

Последствия?

Тепърва ще се измерва, преценява и обобщава резултатът от решението на чешкият парламент. Самите чехи отдавна са тръгнали по една полулегална и развлекателна плоскост – създават представа за много по-разкрепостена страна в сексуално отношение от която и да е друга в ЕС, и въобще в Европа. Но смесицата с наркотиците може да им изиграе изключително лоша шега. Дали са премислили нещата добре? Със сигурност, тъй като те са всичко друго, но не и глупав народ, и са наясно, че след едно такова решение ще предизвикат множество ответни реакции, голяма част от които осъдителни. Но философията на холандците, че щом не можеш да се бориш качествено с порок като наркотиците, е по-добре да го узакониш, не смятам, че е обществено полезна. Това не е проституцията, за чието легализиране съм писал преди. Пазарът на плът, наречен така от организации, съставени от девствени стари моми, носи един, единствен минус – характерно протриване при прекаляване. Много отдавна са измислили презервативите, че да говорим за масово разпространение на болести. И докато пристрастяването при секса си е чиста човещинка, то пристрастяването към ефектите от наркотиците си е чист проблем. Много от организациите, играещи в защита за отборът на наркотиците, изтъкват, че алкохолът и цигарите са много, много по-смъртоносни. Да, сигурно е така на база общи смъртни случаи. Я свалете цените на наркотиците да видим какво ще стане. Правителството в Прага няма да плати никаква политическа цена за решението, само ще пожъне дивиденти. Добре премислен ход е да се прехвърля отговорността върху главите на потребяващите наркотици, тъй като индивидуалният проблем не е предмет на политическа дискусия, а резултат от неправилно поведение. Например. Безспорно всеки носи подобие на глава с мозъчен пълнеж на тънка стойка между раменете си и сам решава дали да се хвърли презглава в блатото на веселите прахчета, хапчета и спринцовки. Блато, което се оказва предълбок леген с плаващи пясъци. Последната част от оправданието на властите е, че така ще се намали наказателното преследване към индивидуалните потребители, за сметка на “големите” разпространители. Хей, умници! Вие сте много широко скроени към милионите бъдещи туристи и преливащи реки от гостуващи портфейли, пълни с евро, но дали така свободно ще разсъждават, когато въпросът опре до употребата от вашите собствени деца? Сигурно според чешкото разбиране, няма никакъв проблем осемнадесет-годишната ти дъщеря да се прибере с грам и половина хероин у вас…. Опа, те не ме чуват, защото са си заровили ушичките дълбоко в пясъците на толерантността…

Кратък послеслов: интересно и обезпокоително е, че в коментарите на това събитие в България, се споменава, че е крайно време и ние да “изпреварим” останалите “захлюпени” държави и да развържем примката около врата на наркоманите. Хм, много съм любопитен за тези коментиращи – колко приятели имат, които са хероинозависими, и до колко одобряват това, което се случва с тях?

Говоренето е национален спорт. Говоренето е нещо много интересно – хем правиш нещо по въпроса ( коментираш го ), хем нищо не правиш ( защото не искаш ). Разбира се, не със всички е така – има и такива, които хем нищо не правят, хем си мълчат като заврени зетове в дом на чеченска девойка. Има и правещи, но те говорят малко. Защо ли? Ами защото правят нещо.

Ерата на кабела

След като първо великият мислител, да се свети името му, Зюмбюлев, ни обрисува интернет пишещите като влечуги и потенциални убийци, се появи и бившият голям, сега портиер нейде, Кеворкян, който каза, че сме обществено зло. Въобще говорещите в интернет сме голяма напаст, въпрос на национална сигурност. Милите….

Но не само в интернет говорим нещо, да де, пишем, но то е същото. Но в не малко случаи, това са опити да се анализира нещо направено, да се набележат цели, които да се изпълнят, да се коментира процесът на извършване на нещо. Това не важи за зоопарка в Мрежата – тролчета, хейтърчета и прочие жалки биологични видове. Колкото и да е голяма арената на словоблудците тук, някак си успяваме да си я оставим за тях, докато на живо не е точно така…

Порой от празни думи

Мила родна картинка – пълно е с професионалисти! Критикува се яко, не се говори. Майката му е критикуването – нищо, че си неграмотен тоалетчик, ти разбираш от политика ( разбира се ), корупцията в МВР ( е как ), уреденото ни футболно първенство ( вътре си яко в играта ), екология ( нали редовно си мяташ боклука през балкона, как няма да знаеш ) и прочие национално – болни теми. ваИ ако през периодът на така именуваният “преход” ( аз прехождах само из годините, не знам за вас ) празнословието не можеше да намери много пробойни, то да речем, че сега сме “демокрация” и … става страшно. Нещо не им се работи на хората. Освен като оратори може би.

“Ето Ви микрофон господине!”

Сигурно у нас се мрънка повече от колкото в най-изпадналите от корабът на цивилизацията държавици. Няма значение за какво – мрънкането е важно. А като забъркаш древната рецепта с мрънкане, плюене по всичко живо, мързел и неграмотност, се появяват портите на щастливият живот. Да де, ама не точно. Мен не ме бъркат собствените им проблеми на такива недоклатени хорица, но те някак си станаха много. Навсякъде. И търсят микрофон за да си изкажат недоволството. Все нещастни, все незадоволени, все изнудвани, все се качили на грешната ракета. Дори медиите взеха да отразяват само какво са казали хората нейде. А кой ще отрази кой – какво прави?!?

Опит за цитат

Тъй като не помня къде съм си го записал преди толкова години, ще се опитам да го дам по спомен: “Аз не виня обстоятелствата за това, което са. Нагаждам се към така съществуващите, а ако не мога – променям ги.” Хърбърт Уелс. Не случайно е умен човекът….