Из думите на един мим

За два дни отидох до два магазина за да се възползвам от две широко рекламирани промоции. И в двата магазина се натъкнах на по една сериозна разлика между това, което се рекламира и това, което се предлага. Пускам тук копие от жалбата ми до КЗП, която ще подам днес по електронен път, а Вие преценете дали съм прав или греша. Лично на мен ми омръзна да се налага да правя проверки за достоверността на рекламиран продукт или услуга за да не се натъкна на подобен род уловки. Просто не е коректно, но за сметка на това – широко приложимо действие.

ДО

ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА КЗП

Здравейте!

Обръщам се към Вас след като бях подведен от две реклами на „БТК“ и „Авенир Телеком България“ за предоставяне на продукти и услуги от тях.

Срещу „БТК“ – предоставяна услуга „ADSL лятна промоция“

В медиите тече реклама – визуална и печатна, за предоставяне на услугата БТК ADSL MEGABIZ ( интернет ) плюс безплатен рутер от компанията „БТК“ АД. Съгласно показанато в рекламата, при заплащане при промоционални цени и такси ( за ограничен брой месеци от договорния срок ), клиентът получава интернет свързаност с определен трафик и безплатен рутер. Посетих търговски представител – верига „2be” в гр. Русе, с цел получаване на допълнителна информация и закупуване на един от предложените в рекламата промоционални пакети. На място, едва когато заявих категоричното си желание да стана абонат, ми бе зададен въпроса дали имам домашен телефон към БТК, какъвто аз нямам. Това се яви пречка за сключването на договора. Считам, че жалбата ми срещу това разминаване от страна на масово разпространеното в медиите предложение от страна на БТК е правно релевантно поради следните причини: 1.Съгласно чл.12 от ЗЗД, оферентът ( в случаят БТК АД ) трябва да води преговорите ( предшествани от изготвяне на оферта – рекламата ) добросъвестно. В конкретният случая това не е на лице, тъй като аз – като приемащ поканата за сключване на договора, не съм уведомен за допълнителни условия и те не са добросъвестно изложени в офертата ( рекламата ). Съгласно чл.16 от същият закон, ако предложението включва Общи Условия, приемането е възможно при съдържане на писменото им потвърждение. Действително, условието за наличие на фиксирана телефония към същият телекомуникационен оператор – „БТК“ АД, е показано едиствено в Общите Условия за предоставяне на услугата ADSL, абзац втори, изречение второ. Това няма как да стане ясно без аз – като приемащ предложената ми оферта ( съгласно действащото облигационно законодателство у нас рекламата е именно такова действие ), да вляза в тяхната интернет страница и да намеря този текст. Или да отида физически да закупя предложената ми услуга. 2. Съгласно чл.4 т.1 и т.2, пример трети, търговецът ( „БТК“ АД ) е длъжен да ме уведоми като потребител за всички характеристики на предлаганата стока или услуга, както и допълнителни условия. Това очевидно не е изпълнено, тъй като аз по никакъв начин, във време предхождащо волеизявлението ми за сключване на договор съгласно отправената ми оферта, е нямало как да разбера за необходимостта от наличието на фиксирана телофония, към същият оператор. 3. Така отправената публична оферта ( реклама ) от „БТК“ АД се характеризира от действащото законодателство като „Нелоялна търговска практика“ ( Глава Четвърта Раздел IV от ЗЗП ), изрично посочена в чл.68г и чл.68д от ЗЗП. Така отправената оферта по никакъв начин не ме уведомява, че за сключването на договор при изложените условия, аз съм длъжен да сключа и втори договор – за съвсем различна услуга, което би увредило моите финансови интереси. Необходимостта от договаряне на втора услуга – фиксирана телефония, в конкретният случай попада в графата „заблуждаващи търговски практики“, изрично изброени от законодателя в чл. 68 ж т.6 параграф „а“.

Обръщам се към Вас, като държавен орган с правомощия посочени в чл.178 ал.1 вр. чл.162 вр. 165 ал.1 от ЗЗП, с искане за вземане на отношение относно нарушаване на правата ми като потребител съгласно ЗЗП от извършено нелоялно търговско действие от страна на „БТК“ АД.

Наясно съм като потребител, че в настоящата високо конкуретна икономическа обстановка, всяка оферта ( реклама ) се стреми да изложе максимално добри условия за предлаганите услуги, но спестяването на подобни „задължения“ на потребителя са най-малкото неправилни и показващи явно желание на фирмата да подведе един бъдещ клиент.

Срещу „Авенир Телеком България“ – предоставяне на мобилен телефон

Втората жалба е със напълно сходни правни нарушения с предходната, като се отнася за следното: „Авенир Телеком България“, действаща чрез магазините си „Internity”, като ексклузивен тъгровски представител на „Космо България Мобайл“ ( Globul ), офертира ( рекламира ) мобилен телефон LG KE 970, който може да бъде придобит на промоционална цена с договор на абонаментна програма Globul National 100. Съгласно чл.63 от ЗЗП, при оферта за продукт на по-ниска цена, е задължително посочването на условията, при които той може да бъде придобит. На място – в техен магазин в гр. Русе ( в „Кауфланд“ на бул. „Липник“ ), ми бе заявино, че е възможно да закупя този телефон с този абонаментен план, единствено със закупуването на нова карта. Законовото изискване очевидно не е спазено, тъй като придобиването на нова карта не е посочено никъде, а това сериозно ( поради относително високата месечна такса ) променя условията на договаряне.

За рекламата на „Internity”, във връзка с разпоредбата на чл.36 от ЗЗД, считам, че „КБМ“ ( Глобул ) не носят никаква вина, тъй като изготвянето на рекламата за конкретният продукт не е от тяхна страна, а от страна на представителя. Като дългогодишен ползвател на предлагани услуги от „Глобул“ съм изключително доволен и не бих искал сигнала ми срещу нелоялната търговска практика на техен представител да се отрази на доброто име на компанията.

Допълнително Ви уведомявам, че с оглед публичността на двете реклами и насочеността им към максимално широк кръг от ползватели, считам, че не представлява закононарушение публикуването на настоящата жалба в личният ми блог – http://peter.vanev.info.

Надявам се, че посочените два сигнала ще бъдат разгледани от Вас и ще бъдат взети необходимите мерки да бъдат коригирани горепосочените реклами, като явно несъответстващи с предлаганите услуги и продукт!

С уважение:

Петър Ванев

“Даването равносилно ли е по виновност на вземането? А желанието да дадеш по-осъдително ли е от това да вземеш?

Много, много редове са се изписали за вземащите подкупи. Безумно много мастило е отишло за описание на корупционни схеми, както и схеми за измами – особено по телефона. Безумен е броят на “осъдителните” журналистически и обществени присъди, издадени на вземащите подкуп и на телефонните измамници. Не случайно споменавам и последните, ще видите защо. Аз няма да пиша обаче за тях. А ще попиша за онези, които медии и общество премълчават с гузната съвест, че в голямата си част са именно такива. Даващи.

В коментар под състоянието ми във facebook ми се зададе следният въпрос “Ами ако даващият е и вземащ?”. Това носи един много особен заряд и след известен размисъл стигнах до извода, че може би не е толкова несвързан с това, което искам да кажа. Гнусният и гротеск образ на корупцията има и един друг, който винаги стои в сянка, неразривно свързан с осветената част. Навсякъде се коментират измамници и корумпирани хорица, но те какво ще вземат ако няма кой какво да им даде? Защо пресата и обществото не коментират въпроса, че все има даващ някъде? Защото сред тях все ще се намери някой, който да е питал на гишето “Не може ли по-бързо да стане?”, да е питал пътния полицай “А не може ли без акт?”, да не е извадил пари да плати на телефонния измамник ( в случая мним полицай ), с една едничка мисъл – че негово е оправдано. Уникалността, с която всеки даващ се обгражда в търсене на собствената си невиновност, поражда единен образ на вземащия. Поставянето на частният случай извън общата картина е изключително удобен вариант за да се оправдае подкуп ( плащането на телефонните измамници е абсолютно същото, защото нещастниците – без грам съжалителен елемент, плащат именно за да се даде на “полицията” и “следствието” за да се размине нещо ). А също така и неправилно паркиране, пререждане на опашка, използването на връзки за да запишем детето в гимназията или градината. Когато се поставиш като изолиран елемент от картината, винаги си сбъркал. Защото всеки на опашката има сходни, с твоите терзания. И кой е прав?

Поразително е наистина мълчанието по този въпрос. Корупцията не се бори само с удряне по вземащите. Защото не се корумпират длъжностните лица, а самите длъжности. Има възможност за превенция с персоналните промени, и то не малка, но не е единствения вариант. Защо никой не каже, че ако всички спрат да плащат, няма да има кой да взема? Защо никой не вмени вината в желанието на всеки да е “по-“ или да отърве кожицата? Ако не сбъркаш, каква кожа ще спасяваш? Ако караш нормално, изряден си и си знаеш правата за какво ще се заяде пътният полицай? Ако си водиш нормално счетоводство, с какво ще те изплаши ревизора? Ако първо се обадиш на “катастрофиралият си внук”, с какво ще те уплаши анонимния хлипащ глас по телефона?

Знаете ли като завиждаме безумно на западните общества, което винаги споменаваме? Редът. А той не е в причинно-следствена връзка от дейността на държавните регулаторни органи, а от поддържащите го – гражданите. Когато множеството устати журналисти и безименни нагли “обвинителни” граждани наблегнат на спазването на реда, а не на проблемите при държавните органи, то картината рязко ще си смени нюансите. Тогава става ясно, че голяма част от гражданите нямат сили да спазват правилата. Нямат търпение да чакат като другите. Изкривеното им съзнание възприема “късата пътечка” като незаменим вариант на “царският път”. Тогава обаче оптичният мерник на злобата следва рязко да смени посоката си и да се обърне към човека с пръста на спусъка. Най-силно ревящите срещу неправдите са именно създаващите ги. Така е и тук. Нито един от далите пари на телефонните измамници не си признава публично, че е дал пари за подкуп, а вестниците бълват жлъчни статии срещу измамниците. Как ще има измамници, ако няма “шарани”? Как ще има “пробойни в светлия и стабилен обществен строй” ако няма кой да ги пробие?

Мълчанието на протегнатата ръка е гузно. Мълчанието на даващата ръка е виновно. И докато продължава да е протегната, ще продължава да мълчи. Аз не признавам мълчанието като начин за справянето с проблемите,а Вие?

“Уницеф България подема инициативи, но…

Предполагам сте засичали множеството реклами с едно малко момиченце, което е със запушена уста с биберон? Дали по телевизията, печатните или електронни медии, или плакати из градовете, той призовава. Той приканва да се обърне внимание на един проблем. Цялата кампания е на една уважавана и доказана международна организация – “Уницеф”. Но. Каква е тази кампания всъщност?

Съдейки по публикуваната информация на тяхната страница, те осъзнават колко важно е да се комуникира с детето до третата му годишнина, поради зараждащите се тепърва комуникационни навици и корени на възпитанието. Толкова. Интересно – има една снимка, една встъпителна статия, клип и…толкова. Да. Има няколко известни физиономии, които задължително се обгръщат с малко медийно внимание, като просяци в парфюмите по “Витошка”.

Какво е “инициатива"?

Да “инициираш” нещо. Такъв хубав български глагол – да започнеш нещо, ама не не е това въпросът. В случая аз го разбирам като отпочване на поредица от действия, имащи за цел да запознаят обществото с даден проблем, да се изкажат няколко учени люде, да се предложат алтернативи – като поведение в случая, да се обърне внимание на бъдещи родители, че мълчанието им ще се върне тъпкано един ден и те ще реват като зайци насред вълчи стадион. Нещо да съм пропуснал? Обиколки из страната съпроводени с различни мероприятия. Лекции в интерактивна форма – видеоканали в интернет, социални мрежи и блогове, това е арената на настоящите родители. Демонстрация на потърпевши – бивши деца, които сега осъзнават грешките на родителите си, свързани с комуникацията им. Дори такива с изявени девиации в тази посока. Подобни примери, за съжаление, у нас – да искаш само. Съвременният родител знае, че може да намери всичко в Мрежата, но осъзнава истински един проблем, който може да го застигне и него само когато го види на живо, когато чуе непосредствено за него, когато отпие от грозният резултат от извора. А с едно клипче по телевизията предизвикваш само коментари между двете игрални площадки.

А какво правят Уницеф във България?

Една кратка тема от 23 юни тази година. Широко рекламирана кампания с наистина уникален и въздействащ клип. Няколко цитата в темата от доктори, като един от тях цитира важността на избраните години с развитието на невроните, а не на появата на единствената движеща сила в живота на човека – егото. Има и едно култово изречение, което много ми напомня на политически лупинг –

В партньорство с правителството и местните власти, УНИЦЕФ ще работи за създаването на интегрирани политики и модели, подкрепени с бюджети, които гарантират най-добрия старт в живота за всяко дете в България

Хора, които действително работят за разрешаването на проблемите с подрастващите, хора, които реално контактуват със семействата, хора, които имат понятие от изграждане на навици, обучение и възпитание няма да използват такива никакви думи и светли обещания. Според мен.

Дотук не виждам нищо, което да ми напомня и бегло за инициатива. Или може би е минало малко време от началото? Това да не е като онази интересни рекламни решения, в които се отпечатва нещо привличащо вниманието и непоказващо нищо ( бял лист например ) и ти се казва “Очаквайте скоро…”, и ти тръпнеш като тридесет сантиметров оребрен вибратор, закачен за акумулатор на седемдесет – тонен кран? Изпратих на посочения адрес за връзки едно поздравително дигитално писъмце с няколко изключително добри думи за инициативата, предложих им помощта си най-малкото с банери и каквото друго мога, защото темата жестоко ме вълнува. Все едно писах на китаец на кирилица. Май азиатеца би ми отговорил поне. Дали са заляти от подобни писма и предложния, и тепърва обмислят? Дано, дано.

И какво сега става? Подемаме иницатива, усвояваме голям бюджет, пускаме един хубав клип да покажем, че работим, “правим политики” и … Инициативите трябва да водят до нещо. Да имат конкретно проявление и ясно осезаем резултат. Дано, дано…

Не знам дали сте забелязали, но в нашата малка и мила родина има безброй информационни агенции, интернет новинарски страници, печатни издания като за цял Китай, стотици радиа и телевизиики. Нищо лошо дотук, защото информацията е нужна за кръвообращението на обществото. Но каква е ползата от толкова много и толкова еднакви журналисти?

Не знам по какъв повод, но се задълбах из всичките записани ми адреси на информационни агенци, вестници и интернет издания. И след ден – два ми се избистри какво съм търсел – различната новина. Изключвам „Капитал“, „Дневник“, re:tv, Екип, защото те не чакат някой да им поднесе „новината на Бареков“. Поне по мое мнение. От цялото търсене освен на въпиюща неграмотност, се натъкнах и на абсолютна липса на въображение – като си взел новината от друг ( нищо, че вземаш сигурно поне колкото него ), поне си направи труда да промениш малко текста. Толкова хора вземат пари за да информират обществото за това, което се случва, а те реално следят, като рибар – новобранец докато кльонка за някое младо сомче да се обърка, и веднага копират написаното от други, които реално са били на терена, реално са били там. Не говоря разбира се за политическите новини, тъй като там журналистите се избиват да предават „ на живо“. Все едно масата се интересува живо.

Отразяването на събитията, така, че да бъдат прочетени с интерес и да пресъздадат у читателя ( респективно зрителя ) онова усещане, че все едно е бил там, изисква две неща: журналист действително да е бил там и информиращият да може така да го опише. А 90 процента от пишещите из дебрите на медиите хал – хабер си нямат от правене на репортаж. Освен ако това за тях не е копиране от емисиите на БТА без да си признават, че са абонирани. „Авторските“ материали в повечето случаи са прости препечатки от няколкото „големи“ информационни агенции и телевизии, които харчат пари за да пращат хора по места и ги карат да произвеждат Съдържание. Нароиха се десетки регионални информационни страници в интернет, а съдържанието често можете да видите на официалните страници на институциите, за които пишат.

Защо е толкова трудно да се създаде съдържание? Не бива да е уникално, тъй като уникална новина у нас няма. Редно е да има собствен стил, поне няколко думи от автора, нещо, което да те накара да се зачетеш, щом си си спрял морния поглед на тези редове. Копиране, пускане, копиране, пускане. Технологична линия. Но това го няма в журналистиката.

Пример:

Източник: Дарик Радио

Община Русе, Дружество за българо-китайско приятелство „Калагия” и Общински младежки дом са организатори на Дните на китайската култура, които ще се проведат от днес до 25 юли. Поводът за инициативата е установяването на 60 години дипломатически отношения между България и Китай. Честването ще се проведе със съдействието на Посолството на Република Китай и Министерството на културата на Китай.

Какво ми прави впечатление? Новина, която със сигурност е взета ( копирана ) от някъде, най-вероятно официалното съобщение до пресата. Няма нищо, което да обясни къде ще бъдат, какво ще съдържат, кои ще участват, няколко думи за организаторите. НИЩО! Копиране и пускане. Мога още една новина подобна от същият източник да дам за пример, но я пуснах във facebook защото бях потресен от интервюто, от липсата на анализ, а простото преразказване, от непроверяването на източника преди да бъде цитиран. Много голям и кофти минус в моите очи за медията от бул. „Дондуков“, която иначе много уважавам.

За какво са ни толкова журналисти? За да синтезират официалните съобщения на институции и организации ли? Защото ако ме интересува какво ще прави община Русе ще се абонирам за RSS емисията им, няма да чета по медиите. Затова ли учат толкова години в Журналистическият факултет? Да цитират добре? Поне да се научат да преразказват. Какви мотиви карат работодателите им да ги държат на работа? Аз сам за по десет минути на час мога да списвам така цял информационен поток в подобен сайт. Сам. И защо са ни толкова журналисти тогава?

послеслов: Това е първата ми публикация, написана, редактирана и публикувана през Windows Live Writer. И определено съм много доволен и ще повторя!

Има нещо, което движи биологическите единици повече, от което и да е гориво или мотиви. Има нещо, което прави живият човек безумно по – различен от дървото в парка.

Има нещо, което кара хората в момента, в който го почувстват да потръпват.

Има нещо, което привежда хората в агрератното състояние Живот.

Емоцията.

Вредно

Някога ме учеха, че емоциите са вредни. Показването на емоциите пред другите е визуализация на заниженият самоконтрол. Редно е да си стегнат ( като английски костюм на колежанин от 19 век ) и да не демонстрираш пред другите вътрешните бури и желания. Демонстрацията на чувства, движение на мисълта чрез тялото, израз на душевният огън чрез думи и телодвижения…всичко това не е редно, ако искаш да си сериозен. Да, може би. А може би не.

Как?

Емоцията е нещо мъничко, което движи един голям двигател, наречен животът ни. Дали емоцията ще се изразява чрез цветовете на разцъфтващото цвете на любовта, дали чрез агресията при преодоляването на поредната преграда за изпълнение на служебните задължения, дали чрез, като по детски, непокварената радост от шумящите водни потоци на шадравана, дали чрез реденето на смешки – като уникалният Камен Донев, по време на приятелски запой под сияйната луна. Няма значение. Тя се проявява. Всяко нейно прикриване под повърхността на едно сериозно лице е грешка според мен. Да се придържаш към някакви норми само за да си част от тях е непростимо. Има кога наистина трябва да държиш завързани и прибрани връзките на обувките, да. Но не винаги.

Осъждането

Има много начини един човек да се научи да си ограничава изразяването на емоциите с цел постигане на някакъв статут на сериозна личност. Няма нито един ( или поне аз не знам ) такъв, който да превръща сериозната личност чрез емоцията в човек. Защо следва да е толкова странно, когато се радваш искрено и се смееш от сърце, че следва да те гледат осъдително и с примирение като стар и патил войн – млад войник на полето? Защо, когато пееш от сърце, защо когато се усмихваш безпричинно ( онази тухла, която падна на главата ти миналия вторник на пресечката с кварталното магазинче посред онзи голям вятър не е причина… ) ти си малко странен и те гледат несериозно?

Безпричинно

За проява на емоцията не е необходима причина. Трябва да е налице емоция. Трябва да е налице сърце, със такта на което тя да тупти. Не бива да се стои на пейката сред тълпата, да се гледа в една точка, насред веещият се дим от догарящата цигара и да се играе ролята на паметник на целомъдреността. Не бива да се укорява викащото и тичащо дете, защото „Така не бивало!“. Не бива да се спотаява изригващият дъх на смеха и поразяващата светлина на усмивката за да бъдем сериозни. Не бива да се търси причина, която да доведе до онази отнесена като лист от глухарче на крилете на любима песен усмивка, която значи нещо за Вас, но не и за околните. Когато видите такава, не я поглеждайте странно, а се усмихнете и Вие. Емоциите май са създадени за да бъдат изживявани, а какво преживяване е ако го запазиш за себе си като срамен спомен от напиване през оново жежко лято на Шкорпиловци през ваканцията преди седми клас? Гледам как хората се срамуват да бъдат себе си, защото се страхуват от реакцията на другите, защото преживяват собствените си действия през призмата на носещите обществото ни дорийски колони. Не бива. Емоциите следва да се живеят. Следва да се пуснат на свобода. А техните криле са крилете, които показват, че можем да летим. Май не бива да се стои като масивно нищо на спирката, а тихо да се пее вашата песен, която се носи от малките пластмасови слушалки. Причина за Вашата усмивка може да стане само Вашето съзнание, не моето.