Из думите на един мим

Какво значи „компромис“? Символ на примирение или прегазване на собствените си житейски постулати? Не, не говоря за онези компромиси, които правим като пускаме онзи наглия с голфа да мине пред нас, ниго, че замълчаваме на явно цикличната деловодителка в някоя учреждение. Говоря за Онези компромиси. Които правим с нашето безценно самоуважение заради нечие чуждо уважение.

Настояще и минало

В един етап от животът си, попаднах на следният казус – да го бъде или аз да го бъда. Да го бъде ли моето отношение към хората, които се държат с мен като със стена или просто да оставя ленивото течение на тъмният Дунав да отнесе приятелството ни като суха есенна съчка и да остане едно вежливо познанство. Ако въобще остане нещо. Не крия, че съм влагал може би не достатъчно, но какво е достатъчно? Отношенията не са ли обмяна на флуиди, от онези, които на аромат наподобяват тези между мъж и жена, потен чаршаф и обидно захвълено одеяло, но не съвсем? Да, необходимо е да обичаш приятелите си. Но дали е необходимо да обичаш, когато си приет за даденост или когато хората се изменят?

Невъзможно твой

Има приятелства, за които си струва да се бориш. Има хора, които си струва да запазиш близко до себе си, но не на всякаква цена. Има хора, които са били изтрити от близките ти като евтина хартия в разгорял се планински пожар. Има и такива, заради които анонимният пияч, в онзи тъмен ъгъл на бара, след като му разкажеш историята си, би отбелязал с тънко хълцукане, без да се интересува от отговора ти – „Смятай значи, какъв приятел ти е бил! На мене значи целият вход са ми приятели бахти….“. Ти ли принадлежиш на приятелят си или той на теб? Ти ли трябва да правиш компромиси с действителността или той?

Само твой

Компромисът като фактическо поведение е знак за личностно извисяване, но като линия на поведение – светещ в тъмна нощ символ на лична слабост. Както не веднъж съм споменавал мисля, комуникацията му е майката. А когато не може да се комуникира, е чини се по-добре дори разговор да не се отпочва. По-добре кимни за поздрав и си запази нервите за някой, на когото му пука. Ако всеки хабеше толкова нерви, колкото в запазването на приятелствата, за да ги печели, то само приятели по таз` земя ще ходят! Убедил съм се, че компромиси с миналото не са невъзможни, даже в един случай ( единствен засега, но какъв! М. ти си знаеш откриваш неподозиран силен и личен приятел, който се появява именно там и когато е необходим. Почти като Гандалф, ако си позволя тази аналогия. Предстои втори опит, за които тая същите надежди.

Въобще, на кого му пука?

Ето това е въпросът! Ако на теб ти пука – това е хубаво. Ако на другият ( ще ме прощават дамите за мъжкият род, визирам и тях, но безтелесното „ако на то му пукаше“ не върви ) му пука за теб – добре за двамина ви! Но, ако само ти се пукаш, като русенска пейка насред ветровит януари на брега на Дунава…е, полза няма. Никому. Да говориш с приятелите си за това, което налага да правиш компромиси е висше изкуство, което се приема май за най-долна ерес или на никого не му пука. Аз лично смятам да не правя компромиси с това, което е непростимо, да не приемам това, което ми се струва неприемливо, да се мъча да го казвам, и да знам, че аз съм чист. Защото е по-добре неразбран, отколкото нае…вие се сещате.

“Чисто българско заглавие, нали?” Снимка: Петър Ванев – Pierrot 2009

Ако на 10.11.2008г. съм си мислел, че „шльокавицата“ е проблем, а точно два месеца по-късно съм си излял душата за „обективната журналистика“, то сега явно му дойде момента да си поговорим и за изчезващия вид „грамотна журналистика“, и грамотност въобще. Защото или аз съм прекалено задръстен нещо или посредствеността извира от уличните шахти вече и все по-голяма част от народа си мисли, че дъжд вали…

Медии и букви

Ако има словестни послания, които да достигат до най-широк кръг от обществото и съответно да му влияят, то това са именно те – вестници, телевизии и радиа. Дотук нищо ново. Както по-горе споменах – вече съм размишлявал за това до какво дъно може да стигне в необективността си журналистиката и какви низши цели преследва с това. Но когато от медиите – електронни или хартиени, започват да се появяват не чуждици, а направо транскрипции на чужди думи ( бисер: Need for Speed е рейсинг игра. Туш! ), то тогава самоуважението на самите „журналя“ отива на кино! Едно е да нямаш морал и елемнтарна обща култура, но вече съвсем друго е ти дори да не можеш да се изразиш на грамотен български а да прокарваш в обръщение речника на неграмотните хлапетии от кварталните клубове. Особено модни в момента „хай-лайф“ ( супер българска дума, нали? ) списания изкривяват речника на четящите ги до невъобразими гаври със словото. Толкова ли е трудно да се поддържа едно елементарно ниво на употребяване на поне българо-звучащи думи? В „Капитал“ например да не би да се гърчат в агония, когато трябва да се напише поредният брой? Не мисля. Просто не са такива неграмотници и уважават себе си, като български журналисти. И не са само те, но са малцинство. Какво се получава сега? Масовата журналистика падна на дъното на грамотността и продължава упорито да дълбае, а кечествената и грамотно правена такава става някакъв странник, оставен в ъгъла на заведението да си пие ейла…Отивам в ъгъла определено и ще се радвам, че съм там, а който иска да остава и да пляска с ръчички на гъделичкащо потресаваща простотия…А, и няма заговори и конспирации за докарване на населението до ниска култура, просто е по-лесно и „фьешън“ да се напише „перформънс“ вместо изпълнение, и осебено модерното ( и жалко ) – „айдъл“…

Рекламите и фирмите – първенци по неграмотност

Съжалявам, ако смятате, че стигам до крайности, но имам още една черешка, с която не мога да се стърпя да не замеря върха на тортата – рекламите и имената на фирмите. Първо на първо – не разбирам желанието на фирмички, които се борят за квартална репутация в „Младост“ или „Дружба“ да се именуват „Иванов Инвестмънт Къмпъни“ или „Риъл Истейт Интернешънъл“. Или невероятното „Денс Клуб“ например! „Денс“ ще да е някаква странна дума в родният ни език, не мислите ли? За „фешън“ и „лизинг“ пък даже и не ми се отваря дума, да знаете…

И за финал?

Какво следва? Докъде може да стигне изворът на неграмотността? Уличният език не бива да присъства във фирмените регистри, в журналистическите анализи и статии, в новините и в предаванията! И то не е уличен език, ами „мързеливо и неграмотно словоблудстване“ ако питате мен. Защото ние не сме английска колония, нито виртуален свят, а реални хора, с установени норми за грамотност и култура, а това което се показва ( говори/чете ) е не под всякаква критика, ами картина на едно затъване, на едно изчезване на правилната реч, и изплуване на посредствеността.