Из думите на един мим

Разказаха ми една притча за значението на днескашния ден и поисках да я споделя с Вас:

Едно младо момче било сляпо и просило на една улица с лист хартия пред него, на който пишело „Сляп съм. Помогнете!“. Минавали хора и от време на време пускали по някоя монета. Един мъж обаче се приближил, взел листа на момчето, написал нещо и му го върнал, след което си продължил по пътя. След това негово действие изведнъж хората започнали да оставят много повече пари и за кратко време се напълнила шапката на просяка. В края на деня по приближаващите стъпки той познал човека, който му взел листа и му казал „Аз Ви познах – Вие ми взехте листа, написахте нещо и ми го върнахте, след което хората започнаха да ми оставят много пари. Моля Ви, кажете ми какво написахте?“. Мъжът се навел и му казал : „Просто написах на другата страна – Хора, какъв красив ден е днес! Вижте го!.“

Ако пробемите, с които се сблъскваме имат имена, то бързо отминаващото време е един от тях. Колко време прекарваме в правенето на неща, които не си струват? Колко време отделяме за емоции, които не бихме си спомнили с добро на следващият ден? Колко време отделяме за да кроим планове, които няма да имаме време да изпълним заради времето, което харчим по кроенето на други планове? Колко време ще ни се е искало да сме прекарали със семейството и приятелите ни, след като осъзнаем, че няма да го имаме вече? Времето е нещо много ценно. Времето утре е нещо изключително щом можеш да разполагаш с него. Времето днес е нещо, което никой друг освен теб няма и само ти можеш или да изживееш като Голям Велик Вторник ( като Мечо Пух ), или да профукаш като банкнота от два лева между циците на начервената перхидролена сервитьорка в мизерното казино в „Люлин“.

Винаги ми е било странно, когато чувам реплики – „За къде си хабиш емоциите?“. На тях винаги отговарям – „За къде да ги пазя?“. Ако не изживееш днес нещо хубаво, с което да се похвалиш, то какво си правил днес? Ако не си дарил една усмивка днес, то как очакваш утре да бъде усмихнат ден? Ако не си подал ръка – как очакваш да излезеш от дупката утре? Ако не отделиш време да помогнеш – как очакваш въобще да ти се помогне на теб?

Знаете ли…дори и в блоговете, които чета, много рядко се споменава какво са направили пишещите. Много често чета какво правят другите, какво мислят те за това, какво биха искали да направят, какво никога не биха направили, но малко пишат за това, което са напривили самите те и си заслужава да се сподели. Не е редно да живеем с изживяното от другите все едно е наше. Хубаво е да споделим радостта им, да сме съпричастни към разочарованието им, да запазим мълчанието им, но да си имаме свой лист хартия за изписване на края на деня.

Пожелавам на всички да имате ден, който да планувате, който да изживеете, ден, който да разкажете, ден, който да споделите, ден, в който да се усмихвате, ден, в който да не мислите за днес като за вчера. Пожелавам Ви да сте Вие! Вашата усмивка днес е на Вашето лице Поздрав за всички искащи и имащи Щастлив Ден!

снимка: Дарик

Нека си поговорим малко за музика и как се случва това по нашите географски ширини, защото…съм объркан. Ама честно! Слушам и се интересувам от музика, научих се да приемам и уважавам вкусовете на другите, защото в крайна сметка музиката за нас – слушателите, е удоволствие. Но не и в един конкурс, който освен винаги съпътстван от скандали, вече предизвиква протести. Жалко…

Съществото, наречено „Евровизия“

Един конкурс, възникнал преди около 50 години, е с идеята да е музикален обединител на Европа, без да претендира да е конкурент на утвърдени или неродени конкурси за популярна музика, а просто … интересна музика от Европа. Ако не ме лъже паметта, единствена известна личност, която е печелила Евровизия през последните години е Елена Папаризу, иначе са основни групи и изпълнители, които тепърва пробиват в страните си. С разрастването на ЕС обаче, със засилването на влиянието му е нормално и музикалният му конкурс ( ако мога така да се изразя ) да става все по-значим и престижен. Нормално е и у нас да се съсредоточава по-голям ресурс ( пари, телевизионно време, продуценти – въобще „качество“ ) за да се произведе максимално добро произведение. Но вместо това установяваме, че някои хора не са дорасли да се занимават с организиране на конкурси, други да участват, трети да коментират…

Участници, победители и коментиращи

Разбрах, че има българско издание сега чак на финала, но това е нормално, тъй като досегашната продукция, която е поднасяла БНТ не е породила в мен глад за още и не съм следил. Разбрах, че песента на Красимир Аврамов „Илюзия“ е спечелила поради едно единствено нещо – огромният поток злоба, който се изля върху него и БНТ по медии и коментари из Мрежата. И какво да видя за пореден път? Безумно слаби като песни ( според мен ) с две изключения, сцена – като за „Като Лъвовете“ през 1982-ра, за пореден път недопустими действия от БНТ ( не можеш да си позволиш да пускаш твои продукции направо на финалната права! ) и жалък репертоар на „известни“ български „музикални деятели“. Първо – Мариана Попова има страшна песен, много добър клип, обаче на сцената има присъствие като на лист от бук на четиринадесета страница в хербария ми от 3-ти клас! Може ли такова жалко изпъленение на живо?!? Другата силна песен – спечелилата, е много добра, нетрадиционна ( а именно такива печелят Евровизия досега ), но някак си…кратка и неразбираема. Изключителен стил – поп-опера, в музиката е вплетен и български етно-елемент ( може би БНТ са чули, че етно-елементите печелят?! ), но за сметка на това почти нищо не се разбира от текста и не може един грам емоция да се усети – каква илюзия, какви са тези рицари и тази гола жена, въобще… А е хубаво една песен да е поне малко разбираема, нали? Звучи ми непълна, недоизразена. Иначе като музика и припяване е добра, но това не е песента, с която можем да се представим добре. Допълнително като гледамо останалите участници – това заприличва на зле изработено семейно пари, защото всяка година са едни и същи, само са различни клакьорите отстрани…

Но най-неприятно впечатление ми направиха изказванията на големи и известни имена от българската сцена против Аврамов. Къде бяха преди да спечели да го хулят?! Как можаха някои индивиди да се появят пред медиите и да кажат „Той ( Аврамов ) не си е плащал данъците в България, няма право да я представлява на такъв конкурс!“. Простотията няма край!

Съжалявам за негативизма в този текст, но не може да се редим до големите, когато съществуват такива индивиди, такива конкурси и такива бездарни изпълнители. Не става някак си…

“Приятелството е доверие, опора и радост

Дълго време събирах мисли и думи, с които исках да изразя своето виждане за доверието между приятели, и за самото значение на тази дума за мен. И понеже търсещият намира, то днес самото обяснение попадна пред мен под формата на писмо. В момента чета “Нравствени писма до Луцилий” от Сенека, и под писмо номер 3 намирам това:

Писмо 3: Сенека поздравява Луцилий

“Пратил си ми това писмо, както пишеш, “по един приятел”. После пък ме предупреждаващ да не споделям с него всичко, свързано с теб, защото и ти самият нямаш подобен навик. Така в едно и също писмо хем казваш, че ти е приятел, хем – че не е. Ако се използва в общоприетият смисъл тази много специална дума и си го нарекъл,”тъй както наричаме достойни мъже” всички кандидати за държавни постове или казваме “господине” на някой срещнат, чието име не ни идва на ум, от мен да мине! Но ако смяташ някого за приятел и не му вярваш като на самият себе си, много грешиш и не познаваш достатъчно силата на доброто приятелство. Притегляй всичко заедно с приятеля си, но първо притегли него самият. Най-напред трябва да прецениш приятелството, а после – да му се довериш. Наопаки обръщат нещата онези хора, които противно на съветите на Теофраст първо обикват, а после преценяват, вместо обратното – да обикнат някого, след като са преценили, че е приятел. Мисли дълго дали трябва да приемеш някого за приятел. Но решиш ли – приеми го с цялото си сърце. Говори с него открито, както говориш със самият себе си. А живей така, че дори пред врага си да можеш да признаеш всичко, което признаваш пред себе си. Но понеже от време на време се случват неща, които е прието да остават в тайна, споделяй с приятеля си всички грижи, всички мисли. Щом го смяташ за верен – такъв и ще го направиш. Понякога учим другите да лъжат от страх да не ни излъжат, от мнителност им предоставяме правото да грешат. Откъде накъде ще премълчаваш нещо пред приятеля си? Откъде накъде да не се чувстваш с него като на саме със себе си? Някои хора разправят под път и над път работи, които може да се доверят само на приятел, и изливат на който им падне всичко, дето им е накипяло. Други пък, обратното : ужасяват се от съпричастието и на най-близките и все по-надълбоко заравят всяка тайна, която и на себе си нямаше да поверят ако можеха. Не бива да се прави нито едното, нито другото. Недостатък е да вярваш на всички, недостатък е и на никому да не вярваш. Просто първият недостатък бих нарекъл по-честен, а вторият по-безопасен. Затова би трябвало да укориш и едните, и другите : и тези, които вечно говорят, и онези, които вечно си траят.
Енергичността, която се радва на хаоса, не е никаква енергичност, тя е смут на една разбудена душа; не е истинско спокойствието, за което всяко помъдряване е тежест, то е слабост и леност. И така, скътай в сърцето си, това което прочетох у Помпоний: “Някои са избягали в толкова дълбоки тъмници, че на светлината всяко нещо им се струва смътно”. Нещата трябва да се смесват : и за спокойния е нужно да действа, и за действащия – да потърси покой. Посъветвай се с природата – тя ще ти каже, че е създала както деня, така и нощта. Бъди здрав.”

По-красиво,по-дълбоко и по-точно надали някой може да го опише. Каквото и да съм искал да напиша, вече сте го прочели в горните редове. Засега от мен толкова. Желая Ви безсмъртие, приятели и много любов

Имам един проблем – мразя да се карам. Ама много мразя. През годините си изградих поведение на неконфликтна личност, поради простата причина, че установих на собствен гръб колко по-добре е да няма непрестанни конфликти, било то с близки или колеги. Да, ама не…

Развитие на конфликта

Колкото и да ми е мъчно понякога, се старая да съм открит с хората и да прескачам моментите, където се скарваме, защото сме си премълчали разни неща. В бързината през деня пропускаме нещо да си доизясним и остава един мътен спомен, който като нищо може да се превърне в семето на раздора. Много мразя ей-такива малки нещица от ежедневието, които не се изглаждат, не се дообясняват, а стоят като дрипа на полата на домакинята на Виенският бал, които после цял месец се коментират по пресата. Дори и да намекваш и да казваш тактично, че нещо според теб не е наред – полза никаква, все едно говориш на тапициран паркет. Да, ама и аз съм човешко същество, и когато не се разбираме с някого, си образувам нерви. И това е голяма грешка. Дали когато говоря с колегата на работа, дали когато обсъждам с жена ми кой да качи количката и кой багажа – винаги е грешка да се ядосваме. Има случаи, когато скандалът е предизвикан от импулс – нямаш време да се обясняваш, но има такива, за които причините се наслагват, и наслагват – като наноси мръсотия в Перловска река.

Добре, има го. И какво правим после?

Това ми е било основен въпрос винаги. Дали след като съм намеквал на колега нещо със седмици, той не е разбрал и сме се скарали накрая, дали след като съм казвал нещо на приятел няколко пъти и той накрая не ме е послушал или дали след като започвам спор с жена ми отново – след 2 годишна пауза, няма значение. Винаги след скандал съм се чудил – и какво следва? Да, защото аз приемам конфликтите за нещо неминуемо, но по възможност – нещо, което мога да избегна. Но когато се случи – какво правим после? Дали се гледаме под свъсените вежди няколко седмици, докато трудовият процес не ни върне в някакво нормално русло на комуникация и взаимодействие? Дали си говорим, колкото да не забравим, че се познаме? Дали заради детето, секса и общото домакинство не остава назад някъде този конфликт?

Понякога съм се проклинал, че толкова се ровя назад в подобни случки. Но докато се опитвам да не допускам конфликти, трябва да се опитвам да се измъквам от тях. Въобще, емоцията е много лош съветник понякога, и това е един от тези моменти. Тези спорове и караници, които са можели да бъдат избегнати, но не би..Винаги се чудя как да изляза от такава ситуация, винаги се чудя според човека какви ще са последствията, дали да слагам още един филтър на приказките си с него, дали не е случайност… Въобще, винаги се чудя дали се скарах погрешно и дали си заслужаваше…

Ученическото облекло е важна част от цялостната организация на училищния живот, която цели да осъществи мисията на конкретното училище.

Възстановяването на ученическото облекло става в обстановка на обща дискусия по проблема в следната хронология:

08.05.2008 – дискусия на Общо събрание на Настоятелството с участие на Ученическия съвет;

21.05.2008 – дискусия на Педагогическия съвет с участие на всички учители;

27.11.2008 – окончателно обсъждане на облеклото и вземане на решение от ученици – представители на всички паралелки.

Митко Кунчев
Директор на МГ “Баба Тонка” гр. Русе