Из думите на един мим

Идеята е стара и ясна – записваш нещо лично, между две корици, на бял лист. Нещо, което е между теб и този лист. Нещо, което ти помага да укротиш демоните си, да се върнеш в реалността, да запазиш словестна картина на усмивката или сълзите си. Защо се пише дневник? Често поради причината, че искаш да запазиш емоцията или че няма с кого да я споделиш. Май по-скоро второто? Споделянето с неодушевен предмет ( дневник ) показва няколко неща: или няма с кого да споделите, или обичате да четете и организирате мислите си, или пък изливате второто си аз, което няма лице пред другите хора.  Какво би накарало мъж и жена да си водят отделни дневници, че накрая да ги споделят?

Това не е вибратора на жената. Не е и листа със залози на съпруга. Не е и средният разход на Пасат_а. Това може да е дневника. Невероятно интригуващото е, че колкото по-близки стават два души, колкото повече работа/деца/приятели/хобита се появяват, толкова повече неща се спестяват по конюнктурни съображения в отношенията помежду им. Когато вместо да се чудим колко сме щастливи, че можем да си споделяме така, се превръщаме в пресметливи старчета, които изчисляват необходимостта и полезността от казването на няколко прости думи. И складираме едни такива леко неприятни емоции, инсталирани недомлъвки, недоразбрани фрази и изкривени усмивки, които избухват в един миг. Но преди това леко, леко, много леко капят отрова в семейните взаимоотношения. 

Както повечето странни идеи, и тази ми дойде някак си без да искам, без тя да иска и остана няколко мига във въздуха между ушите ми напълно неразбрана и леко непоносима. Почти като вогонска поезия. Смятам, че ще влезе в приложение обаче, но какъв ще бъде резултата? Същността е: сядат двамата съпрузи и вземат по един халфаджийски тефтер за 2 и 20 от книжарницата. Съвсем ясно и отговорно се заявява от всеки целта – в дневника се пишат изключително лични емоции ( положителни, отрицателни ), които поради една или друга причина са били смотани в нечии прашен ъгъл на ежедневието и вечерта стоят там, вперили кух поглед в темето ни. Дали ще опише жената разочаровението от бързото свършване на мъжа си, дали той ще опише колко органически мрази онази тъпа нейна братовчедка, дали тя ще напише, че си е премълчала поради (еди-си-каква-си) причина да му се противопостави на решението да унищожи хола с това канапе или той да напише, че не знае защо е премълчал да й каже в лицето, че детето не се гледа точно така. Дали тя ще избеснее с нями думи на неговото пиянство или той ще се бунтува вътрешно на поредния отказ да опита анален секс. Дали той ще напише, че е трябвало да я вали и поощрява повече заради нейната инициатива да отслабне, но не е, или тя – че е удивена и щастлива как спокойно може да излезе на бар, а той да гледа детето без да се притеснява, но е забравила да му го каже. Няма значение. Важното е всеки да знае каква е целта. Обща цел. Важно е всеки да знае, че дневникът на другия не е заключен, но той няма право да го чете. Доверие. Важно е, след един период от време ( 1, 2, 4 месеца – срок, колкото да не загуби напълно актуалност записката ) да седнат двамата и да прочетат основни ( или всички ) техни записки един на друг. И да ги приемат. Диалог и отговорност. Важно е да не се обясняват после един на друг като баби на пазаря в сряда сутринта, а да приемат гледната точка на другия, защото е негова. Компромис. Важно е после да няма какво да напишат повече….Ние смятаме да опитаме

Точно никаква. Отидох в http://gepime.com/ като видях една реклама и реших, че дългите години семеен живот са ме отдалечили от сайтовете за запознанства. А и в рекламата имаше един ключов рекламен елемент ( да, онова 18, в червеното кръгче ), което би изкушило и паметник. Да разглеждам профили мога и в Атол, и facebook, и кой да е друг сайт. Коментари също мога да чета където си поискам, така, че това не ме изкуши. Снимки на голи мъже, жени, двойки, суингъри и прочие мога да гледам където си поискам, дори и аматьорски, нищо интересно дотук. Обаче, имаше канали на живо. Е, това си струва. Платих си аз онези лев и 40 за 72-часа достъп и се подготвих за непонятното, тъй като си нямах идея къде отивам. Признавам си, на такова място не знаех какво да очаквам, а човек е хубаво да има представа от това какво правят децата ни по това време на денонощието пред компютъра ( това с “Ледена епоха 2″ или “Shaman King” не винаги е вярно… ). И попадам на – канали, в един канал има екран за излъчването от уеб-камерата, а вдясно дискусия ( предпочитам го пред “чат” ). В екрана седи един, една или един и една, гледат монитора, яде(ат) пуканки и пише в дискусията, където се вихри едно “6a ta ply6tu we”,”6umi li goratu”,”d s protegna za koteto”, плюс много разговори, които не са по-различни от тези, които ние водихме преди 15 години в mIRC каналите. Какафония от думи вляво, десетки разговори вдясно и никаква идея в средата. Само сега правописа им е на безумно по-слабо ниво. Тоест? Мързи ги ( или не могат ) да пишат както нас, но темите са им същите. Следва стъпка 2.

Има и такава секция “18 плюс” и на каналите. Там дават само някакви порно филми, няма порно на живо, предполагам, защото не плащат на потребители, които да го правят. Имаше един нормален порно канал, един суинг и два гей ( мъжки ) канала. Разгледах ги и четирите, и останах в шах от коментарите в дискусията. Тук нивото беше съвсем друго, термините, думите, темите. Бяха културни. Няма псувни, няма заяждания. Хората гледат секс, коментират лубриканти ( в единият гей-канал ), коментират техники за свирки ( в единият порно канал ), гледат ( суинга – той така или иначе не е за малки ). Нали младежите търсят секс, наркотици и купон? Защо ги няма, където има секс ( двама, трима или повече, и онова нещо помежду им ), а са при някаква с лош грим, пиеща бира и с гадна VGA камера, която пише [23:49] niki_fbi_85 :  @pantovka: zdravei? цяла вечер? 

В приказките им не открих нищо ново – когато става дума “на ужким” за чукане, всички бяхме силни, а когато момиче кажеше “ей сега си свалям сутиена” мъжкото потъваше в едно тъпо мълчание ( образно ). Навремето ние имахме пет мирк канала за цял град и се кефехме ако имаме с кого да си кажем нещо в #bulgaria или #ag ( например ), и се чувствахме много “интернет”, а сега 16-годишните имат камери, канали, телефони, дискусии, бездънен интернет. Поле за изява. Както за нормалните, така и за “онези”, които объркват трафика с псувни и 4ukane с дясната ръка. Тоест, установих за мен, че децата в полето си за изява в интернет май са същите като нас преди 10 години, но с нови възможности. Какво се променило? Технически много, родителски – не съм сигурен. Но ще трябва да разбера след време…Май отново всичко опира до родители и възпитание? Каква ще е културата, когато дъщеря ми порасне? Не знам…Ние имахме “Гумени глави”, “Амнистия”, “Тигре, тигре” и Кондьо, сега имат разни димитровдски силикони и псевдо поп-изпълнители, а след 15 години? Малко от нас имаха компютър с нет ( и онози непозната за сегашната младеж кутийка с мигащи червени лампи и майка ми, която иска линията ), а сега скапаната ми Нокия влиза по-бързо в него. Аз се надявам да бъда родител, който се адаптира и е адекватен на реалността, и дано успея…

“В социологията населението е сборът от хора, които обитават определена географска област или пространство. За животни и други организми се използва съответстващият термин популация.” Уикипедия 2009. Нека пропуснем факта, че сме някаква висша форма на биологичното разнообразие с нашият несравним интелект, и да обърнем внимание на популацията. Когато свърши зеленото ( не ганджата, не, не ..) и водата ( да, няма К там…) популацията си тръгва, и отива да ги търси наново. С нашият си интелект ако не можем да ги съградим, е редно да можем да ги намерим,нали? Едни антилопи, едни носорози, едни ленивци могат, та ние ли да не можем? Това се нарича “адаптивност” или приспособимост, както искате. Когато на едно животно или на един човек, чисто биологически ( и физически ) не му понася местообитанието, то той го сменя. Само, че не. Има някой идиоти, които вместо да намерят начин да се справят със ситуацията ходят по новините или просто си реват, че животът не ги е уважил…

Да, има такава дилема. За съжаление. Тъй като търсим добрата новина с Благо, Марти и компания във фацебук, се усетих, че гледам повече новините по доста телевизии. И пак видях онези хора, които съдбата е наказала по някакъв начин и необяснимата човешка жажда за жалостивия поглед на другите измества чисто биологичните призиви за промяна. За каквото и да се касае, когато някой има нужда от нещо ( не само в България! ) е безумно по-лесно да опита да си го изпроси, отколкото да си го вземе. Не е ли най-нормалното нещо, когато не можеш да си плащаш тока в апартамента, който обитаваш и сте безработни с жена ти, да не си правите дете, а да се хванете на работа, да продадете апартамента и да си вземете по-малък, а не ревеш като малко дете как ти не работиш и нямаш никакви пари? Когато знаеш, че семейството ти чака дете, и си поне малко грамотен и знаеш какви ще са потребностите му и тези на семейството ти оттук нататък, за какъв хикс си купуваш апартамент за безумно много пари в бетонов възел, пардон квартал като “Витоша” в София?! Два примера, само за 10 минути. От новините! Телевизионни просяци са това, а не борци за социално равенство.

Отличителна черта на позитивната и уверена личност е, че той не вижда затворени врати, а наудачни и правилно подминати решения. Всичко е въпрос на желание за възприемане на света. А той те възприема такъв, какъвто си – когато си начумерен и зъл, как да те приеме с усмивка?!? Не мога да ги разбера хората, които чакат някой друг да им помогне по този или сходни начини – не защото не могат, а защото не искат сами да го направят! Поради тази причина не давам пари на просяци – знам много добре, че никой от тях не проси от бедност. Не пращам съобщения за сираци – когато мога, ще взема един чувал с дрехи, сладки и учебници, и няма да сложа още някой лев за някой мобилен оператор, а ще занеса чувала в най-близкият дом. Нещо, което правихме навремето в ИМКА (Y.M.C.A.). Не приемам чакането за решение! Решението трябва да се изведе и получи – прост математически принцип! Не трябва да ти се дава възможност, а трябва да си я намериш! Удоволствието да седнеш вечер със запотената чаша бира и да знаеш, че си се справил с нещо сам ( дори това да е уцелване на правилното уплътнение за монтирането на мивката ) според мен е достатъчен мотив за полагане на поне малко усилия, лично израстване и задоволяване. И задоволството, че никой нищо не ти е дал даром….