Из думите на един мим

Винаги ми е чудно как хората като споменат помощ, в огромна част от случаите имат впредвид парична помощ. Винаги когато стане дума не за пожелания, а за спомагане, се мисли за пари. Е, сега като новогодишна честитка ще обясня защо Ви пожелавам да помагате…

Личната помощ не се свършва само с коледните и новогодишни празници, или отделените 2 лева. Помощ може да се дарява цяла година, без да се опразни нечии джоб. Просто е: когато тъкмо затваряте магазина и почука последният закъсняващ клиент – не го отпращайте; когато колега не може да разбере нещо, а вие тъкмо довършвате нещо не-толкова-важно – обяснете му; когато виждате, че сервитьорката е обидена от отношението на други клиенти – кажете й една добра дума; когато жената с детето чака да пресече – бъдете Вие този, който ще й даде път; когато на напълно непознат му тежат торбите и катери същите стъпала като Вас – помогнете му; когато станеш неволен слушател на диалог, в който единият не знае какво да прави, но ти знаеш – не бъди егоист, извини се и им обясни; когато се оплаквате колко е мръсен градът, в който живеете – помислете, колко пъти сте “помогнали” това да се случи; когато някой сбърка, вместо да го нападнете му подайте ръка; когато видите у близък нещо, което не Ви харесва – недейте да мълчите, помогнете му като му го кажете, защото спестената забележка се връща като нетърпимост след време; вместо веднага след работа да сипеш бира и да пуснеш телевизора – вземи детето за час, за да си почине майка му, то е и твое.

Първо да си вметна ред към биографията за публично ползване – аз съм реалист, с елементи на депресивен позитивизъм. Тоест, аз знам, че с имам една бира, знам, че тя няма да ми стигне, но я пия с кеф. Така съм намерил вътрешният баланс за себе си и се стремя да насочвам емоционалния си поток в тази насока. Старая се да се появява и по дигиталните редове на личните ми дневници, и това определя тяхното съществуване. Но докато те са плод на желанието ми за комуникация, подредба на мислите и усъвършенстване на изказа ми, то това не важи за други ( нормално ). Не е нормално обаче, че те са много…

Цел?

Всеки преследва различна цел когато създава собственото си кътче или кътчета в интернет, нали? Тоест има цел – дали ще е да обществени, икономически или публични анализи, личен дневник, тематичен блог, корпоративен блог, генератор на трафик и реклами ( спам-блог ), винаги има цел. Дали ще се търси диалог или монолог, дали ще се изливат мисли или провокират такива, дали ще се пускат клипчета от YouTube или такива от семейното тържество няма значение. Поправете ме ако греша, но целта в тези случаи означава правене на нещо, нали? Така…Само, че наблюдавам от известно време нещо, което не мога да разбера – ако БСП, ДПС или Бойко Борисов не са в политиката над половината блогове у нас сигурно ще загинат. Те няма за какво да пишат, извинявам се – по какво да плюят. Това донякъде го разбирам, но “отрицателните” блогове не спират до тук – има толкова блогове, които съществуват на базата на плюенето и отрицанието ( кое как не трябвало да бъде ). В един момент оставам с убеждението, че ако животът на някого е толкова лош, колкото го описва, то вината основно си е негова…

Щипка интернет позитивност

Какво е позитивността и има ли почва в блогосферата? Позитивността е състояние, в което виждаш светлината навън, а не крушката на локомотива в тунела, защото животът не те поставя в тунел, а ти сам влизаш в него. Ако съдя по публикациите в голяма част от блоговете, то в един тунел ( собственият им живот ) има десетки влакове, които се прескачат кой първи да мине през пишещият, докато той набира с потни и треперещи пръсти редовете си и ги пуска в “Свежо” например. Нима толкова няма интересни случки, които да се опишат? Нима толкова няма неща, които да са направили положително впечатление и да си струва да се опишат? Нима толкова няма отношения, които да се дискутират? Нима всичко е толкова черно, че безброй страници в интернет да ни заливат с неговото описание? Нима няма какво да се коментира, освен публикация от типа на “Гоце направил това”, “ДПС направили онова”, “бате Бойко казал еди-си-какво-си”, “Онзи нещастен кмет направил нещо си” и прочие, и прочие неща, които най-вероятно въобще не засягат пишещият. Има наистина няколко сериозни политически и обществени анализатори ( и други освен посочените ) и журналисти, които обосновано и качествено пишат за тези неща. Дори и да ги игнорирам такива публикации, понякога подлъган дали от заглавието или анонса на статията влизам да прочета и за поред път се налага да пускам чистачките на монитора – такова храчене настава! Толкова ли не може един път да се опише усмивка, вместо да се нарисува злоба?!

Интернет-оплаквачки

Не мога и да разбера при положение, че има толкова информационни портали, защо трябва да се копира информацията и да се добавят дребни, злобни думички за да се опише нещо станало? Ако обществото умираше, то в мрежата има безкрай безплатни гробари, които хвърлят пръст с багери. А каква е разликата между критиката и безпринципното плюене? Идеята дами и господа. Плюеш: 1) за да покажеш как може да стане по добре; 2) плюеш, защото друго не можеш да правиш. Ако блог общността е представителна извадка за общественото настроение, то ние сме загубени май…

Едно убийство е грозен акт. Едно убийство е несправедлив и трагичен край на човешкият живот. Убийството не е начин да завърши който и да е човек житейският си път. Убийството на едно младо момче в бой, обвит в неясна мъгла – алкохол, провокации, агресия, е най-нелепият и жесток край на един току що започнат път. Съчувствам изключително много на семейството и близките на убитият студент. Но последните действия станаха вече грозни, ама много грозни.

Убийството е едно от най-тежките престъпления и следва да се наказва най-строго от закона. Доказването на едно убийство ако беше лесна работа щеше всеки да го прави. Досъдебното производство за убийството на Стоян Балтов не е завършило, затова изводите, че престъпниците си ходят ненаказани са просто неуместни. Взетата мярка за неотклонение е решение на прокурора и съда, и те със сигурност имат мотиви, с които са го защитили. Общественият натиск при воденето на наказателно преследване никога не е препоръчително, но при някой случай е неизбежен и може би полезен. Но какво не му е наред на това, което се случва според мен? И къде някои студенти прекрачиха границата на нормалните искания и включиха държавата в техните проблеми, обвиниха всях и всьо в смъртни грехове, и дори гарнираха с откровенни лъжи в ефир?

Нека да сме наясно – Филип тук го каза изключително ясно и умно, и бе анатемосан, друг много интелигентен блогър също обстойно обясни неговото виждане тук. Подкрепям техните мнения. Когато един протест е с неясен адресат се нарича популистки. Когато един протест използва откровенни лъжи за подкрепа на тезите си се нарича голяма лъжа. Студентски град като всеки един друг квартал са застроява с увеселителни заведения, тъй като те са най-търсените. Никой няма да строи нещо, което никой няма да посещава, нали? Няма значение кой е собственика, има значение виждането на общината за развитието на квартала. Университетските “кампуси” на запад и тези у нас нямат нищо общо, с няколко изключения. “Търговският нюх” на българина – да стоим дискотека, кафе и блокче на няколко квадрата с цел да изкараме бързо пари води именно до това безсмислено явление – Студентски град. Друг е въпросът, че идеята и размерите за академично градче са почти без аналог в света, и вина за този резултат може да се търси в едни 20 години например. Полицията не е навсякъде. Нека да сме наясно – няма страна в света, в която да има полиция на всеки ъгъл. Няма. А един такъв бой мисля, че всички можете да си сметнете за колко минути става и каква е вероятността в тази уличка да има присъствие на патрулка? Защо 07 РУ да са виновни за неконтролираната агресия на децата на други родители? Убеден съм, че каквото е можело и може да се свърши е и ще бъде свършено от полицаите там. Държавата не е индивидуален пазач на всеки и морален съдник. Има неща, за които родителите и приятелите имат грижата. Евтината телевизия има не малко вина за изкривяването на представата за това, което се случи. В търсенето на новината от Нова отидоха на погребението на момчето – безкрупулен акт, който показа ниските морални бариери на тамошните журналисти. В един такъв трагичен момент никой няма да разсъждава нормално – болката със сигурност е прекалено голяма, за да бъде изказана правилно именно в този момент. Бареков пък взе интервю с доста студенти тази сутрин, и вместо като журналист бе просто един слушател. Той търсеше “новината” и си я намери. Това е добре за телевизиите, но не е добре за обществото.

Личностното развитие, възпитанието и поведенческите модели се създават от семейството и приятелите, които също се възпитават в техните семейства. Каква вина има кметът например, че тези лумпени пият до припадък?! Така ли са ги учили – надали. Но апатията за послеващото развитие на детето си е единствено и само родителска грешка. Един супер нагъл студент излъга по най-гнусен начин, че водката в СГ струвала над 100 лева и там нямало студенти, а само софиянци ( те явно не учат висше!? ) и мутри по заведенията, затова вината не е в бедните студентчета. Първо – постоянно валят промоции: “Бутилка водка с пет РЕД-БУЛ-а :70 лева” например, и това той няма как да не го знае. Грешка на Бареков е, че го остави без корекция да го каже. Второ – наистина има някакви джипове и лимузини, но всички знаем защо е така: алкохола е евтин и жените са лесни. Не е ли така?! А и дори и да има мутри – 300 джипа да има в целият студентски град, с по 4 места, тоест – 1200 “вредни” човека. Това са само местата в две големи дискотеки, а те са доста повече…

Една трагедия бива опорочена за мен от неадекватната реакция на много млади хора, които за собствените си желания, действия, навици и възпитание винят някой друг. Съчувствам на семейството на Балтов, но категорично не приемам последващите действия на студентите. Не. Те казаха, че “Студентски град е Лас Вегас и е покварен”. Мили, студенти, кой ходи там?! Заради кого са го направили?! Защо никой не призова колегите си да спрат да ходят там?

Омразата има различни лица. Някой хора мразят защото могат да опишат какво харесват. Други пък мразят цял ден, тъй като са имали несполучлив сексуален опит сутринта в банята. Трети обаче мразят заради самата омраза. Тези дребни хора не се интересуват какво се случва, какво се подобрява, какво се влошава, кой работи и кой мързелува. Те не виждат и не чуват действителността, а мразят защото трябва да оправдаят съществуването на дребните си души. Онзи ден в един репортаж за Русе се убедих с цената на болка в очите, които стояха опулени доста време…

Целта на репортажът по ББТ – ако не се лъжа, да се запознае зрителя с обществените нагласи в различни градове и да се потърси мнението на кмета накрая. Това си е поредица при тях, и аз случайно попадам на репортажа за Русе. Репортерката обикаля из центъра и пита хората по площада какво им харесва и какво не в града, в който живеят. Тук трябва да отбележа една малка нейна грешка – доказано е, че пенсионерите в посткомунистическа България имат доста изкривена гледна точка, а тя доста такива спря. Както и да е, спира и млади и стари, и мъже и жени, и си ги пита. Ако имаше трима, които да отговориха реално – съобразно действителността, то останалите показаха тотален конфликт в главата си на това, което се случва, това, което е било и тяхната представа за света. Показа омраза към света, който ги заобикаля. Не говоря за политически нагласи, личностни впечатления или нещо подобно. Говоря за онази злоба, която трябва да съществува за да може да циркулира кръвтта на човечеца. Просто трябва да се мрази.

Точно седмица преди репортажът, видях две жени, които не се включват в категорията възрастни, да стоят до новопостроената ледена пързалка в Русе. И тъй като не се стремяха да говорят тихо, не бе проблем да им чуя коментара – “Тия тъпаци наистина го построиха това нещо!”. Ха сега? Какво им пречи една увеселителна аткрация, която събира много хора през целият ден и носи радост и развлечение за малки и големи? Абсолютно нищо. Тоест – омразата е продиктувана от нещо ново, нещо направено от някого, който по презумпция не бива да харесваме – властта; нещо, което мразещият не може да ползва – от страх може би. А дали е така?

Да се върна на репортажът. Там голяма част от хората се изказаха отрицателно към всичко, или почти всичко. Най-тъпото бе, че се критикуваха нереални неща : една жена каза, че градът умирал, нямало никакви млади хора и деца ( това при положение, че Русе се пълни безпрецедентно много, и на центъра има толкова майки с деца, може би повече от колкото в Борисовата например ). Друг каза, че се застроявало като в София и нямало място за дишане – при положение, че основно се строи на места на предходни сгради и има толкова много зелени пространства. Имаше и други подобни, но тези запомних. 

Безпринципното и лъжливо плюене е много грозна гледка. Това са хората, които винаги се карат в градския транспорт; това са хората, които винаги реват за нещо в магазина; това са хората, които енергото се опитва да прецака или комшиите винаги искат много пари за ремонта на входа. Тези хора не могат да си създадат реална представа какво се случва около тях и сеят злобата си като земеделски самолет. Жалкото съществуване на уличните хейтъри задължително трябва да бъде усетено от всички други, за да им е пълна погнусата от живота, който живеят завършена. Те – както и техните интернет събратя ( не че се изключват едни други ), имат нужда да използват най-безсмислените, грозни и брутални думи за да разрушат или наранят нещо, което друг е съградил или се опитва да направи. Знам, че най-истинският съвет е да се подминават с безразличие, но понякога ми идва в повече. И осъзнавам, че не мога да мълча като ги гледам такива и да цапат въздуха с техните невероятни глупости. Знам и, че няма да съм аз този, който ще ги оправи, но една забележка от моя страна ми дава усещането, че тези хорица няма да се чувстват така сигурни в критиките си навън. Но злобата трябва да е породена от нещо, нали? А какво е то – това е въпросът…

Преди време бе подхвърлена темата за легализирането на проституцията в България. Отново се заговори за европейски практики, хигиенични и здравни приоритети, връзката с престъпността, както и обществено отношение по въпроса. Считам, че това разискване се прави некомпетентно, ограничено и не напълно осъзнато в немалка част в публичного пространство. 

Аз искам да бъде регулирана – не легализирана, тъй като тя й сега не е незаконна ,но нерегулирана. Регулацията ,в случая, е вкарване в рамки на дейност, която де факто се осъществява, но де юре не присъства в правният мир. Същото важеше за промените в Семейният кодекс. Употребяват се термините “търговия с плът” като синоним на проституцията, и това не е далеч от истината. Изнасят се доклади, които се отнасят единствено за документираните случаи на престъпване на закона при действащата проституция, а не за цялата такава. Какво реално представлява проституцията у нас? Еднаква е като проституцията в останалата част на света – жени ( и мъже – нещо което се изпуска навсякъде, говори се само за женска плът! ) правят секс с други мъже и жени срещу пари. Колко от хората, които се изказват против нея са имали дори и минимален досег със самата проституция? В това разбира се, не се включват проститутките по пътя, които сме видяли. Колко души имат лично мнение, съставено от преживяно и видяно, а не от някакви необосновани предразсъдъци и насадени чужди желания и мнения? Колко мъже при една анонимна анкета ще кажат, че никога не са искали да отидат на проститутка? Колко жени? Колко ще говорят за истинското им желание за неангажиращ, независещ от нищо, необвързан с последващи притеснения и коментари за преждевременно свършване, малък пенис, увиснали гърди, целулит или скритите “странни” сексуални желания, и спокойствие във физическото здраве на другият. За какви обществени отрицателни настроения говорим, при положение, че почти всеки поне по един път е искал/искала да опита? Аз съм твърдо против принуждаването на жените да проституират. Твърдо против каквато и да е форма на насилие, принуда и противоправна употреба на хората въобще. Но не съм против неангажиращият секс срещу пари, тъй като е професия и доставя удоволствие, и не носи никакви емоционални последствия.

Проституцията не е продажба на тяло, а продажба на удоволствие. Продажбата на тяло се включва в търговията с органи според мен, а не в доставянето на чисто физическо задоволяване. Въпросът е, че проституцията се свързва неразривно с изневярата, и това поражда много силни отрицателни настроения към нея. Скрити и явни. Възприема се като прегрешение, приема се като обида и накърняване на светостта на семейната връзка, и чисто и просто: нещо, което половинката не може да даде. Това според мен не е така. Прегрешение? Задоволяването на физическите потребности, свързано с подчертаната полигамност на човека няма никаква връзка с греха. Съвремието предлага много повече идеи и желания свързани със секса, затова какъв грях е човек да поиска да опита? Проблем за дома? Ако не се лъжа, сексуалните изневери ( изрично пиша сексуални, тъй като емоционалната изневяра – тази на чувствата е вече гадно нещо ) не на едно място се сочат за отдушник и спомагател за успокояването на личността, което рефлектира и в семейните отношения. Спорен и нееднозначен е въпросът за признаването и споделянето на изневярата, но не това е темата. А това, че при проститутка или жиголо могат да се опитат неща, които или ни е срам да поискаме у дома, или знаем, че няма да ни дадат, е въпрос, който не търпи според мен разискване, тъй като всички знаем, че ако поискаме там, то просто ще ни покажат не вратата, а ценоразписа.

Основният мотив против законовото рамкиране на проституцията според мен трябва да е легализацията на престъпността, свързана с този отрасъл. Това е ужасно сериозен проблем, чиито ефект трябва да бъде сведен до минимум, преди отново да се отвори дума за закон за проституцията, тъй като последствията от него са отвратителни и жестоки. Физическата потребност и психическо желание за необвързан секс нямат нищо общо със зависимостта към алкохол или наркотиците, за да бъде осъждано като неправилно. Мисля, че за съжаление като общество сме доста мнителни и неискрени за да признаем какво приемаме, какво отричаме и защо го правим с истинските му мотиви. Защото съществуващото от хилядолетия явление “проституция” и отвратителното й криминално проявление плюс неясните лични предразсъдъци са коренно различни неща. Чистият секс и престъплението се вплитат в доста неясен обществен монолог, като единствено държавниците у нас и Европа казват ясно защо не искат да се легализира.