Из думите на един мим

“Децата са най-святото и чисто нещо на този свят”

Има ли някой, който да обори твърдението, че децата са най-голямата радост в живота на един човек? Аз поне го подкрепям с двете си ръце от 7 месеца, защото го изпитвам. Но именно покрай моето дете и контактите на тази тема с други родители, много се замислям какви жертви са готови и реално правят родителите за децата си, и дали въобще правят нещо.
Стремежът към кариера убива!
Вече съм стои и един процентово убеден, че искаш ли кариера, не трябва да правиш деца. Самото действие по градене на кариера е свързано изключително с лишения за сметка на личното време и пространство. Много добре знаете за какво става дума – поемане на все повече задължения, присъствие на формални и неформални срещи с колеги, отделяне на все повече лично време за разширяване на професионалната компетентност. Мотивите, които тласкат един човек към изграждането на кариера са много, и една част от тях са именно осигуряване на стабилно и задоволено семейство. Само, че какво семейство се получава? Поливинката на градящият му вижда очите изключително рядко, основните семейни двигатели – секс и комуникация, са изоставени като стар “Жук” в плевня, а децата растат с присъствието на един, а не двама родители. Което ги прави доста често отчуждени. Те нерядко винят другия родител за ангажираността на “по-трудолюбивият” и стават много егоцентрични, разглезени и неприемащи съвети. Родителите си мислят, че парите носят щастие, но когато петък вечер, големият началник на години, се прибере у дома какво ще завари? Какво ще остави след себе си? Защото линията на поведение на детето изключително трудно се модифицира, а мине ли 18 години е почти невъзможно, тъй като ценностната система и най-важните житейски правила са останали някъде встрани. Не ме разбирайте погрешно – за мен кариеризмът не е лоша дума или стремеж. И всеки с ясна представа за себе си, възможностите си, способностите си е естествено да се стреми да израстне. Но защо да става за сметка на поколението? Драги ми люде, решили да се доказвате в бизнеса – защо наказвате себе си, семейството си и обществото като правите тези деца?
Полу-готов : няма такова нещо!
Факт е, че никой, никога и по никакъв начин не може да се подготви за родител. Животът коренно се променя и личното ти пространство се стеснява значително. Именно това се отразява най-силно по хората, които правят деца, без въобще да се замислили, без да се сигурни дали могат да опитат, без да имат поне минимален житейски опит. Без да са готови да заменят егоизма си с всеотдайност и грижи за друг човек. Защото по-инак стоят въпросите с пиенето с приятели и приятелки, дискотеките и всички други “извънкласни занимания”. Много родители не са май готови за това, тъй като не са се наживели и детето се превръща в груба спънка за задоволяване на личните желания и забавления. От което губят всички  – детето се отдалечава от родителите си, тъй като те невербално го винят за техните неизживени моменти, губи страшно много откъм възпитание, защото то иска време и желание, губи обществото, което после трябва да търси начини да социализира и да се справяс поведението на това дете. Изключително често младите бащи оставят грижите на майката с оправданието, че това е нейно задължение, и с това палят първаа сериозна искра на неразбирателство и проблеми в семейството си. Същите те търсят постоянно различни поводи да кръшкат от родителските си задължения. Не че не обичат децата си, но искат да са големи, за да може да се справят сами. Като не мислите и не сте готови, защо наказвате децата си?
За да искаш да имаш деца, трябва нещо повече от просто желание да продължиш себе си и да има на кого да предадеш спечеленото. За съжаление това не се учи в училище, не се купува с пари. А то е може би най-важното: не само да създадеш един човек, но и да го научиш на най-важните неща в живота!

След като бях поканен за тази инициатива на невероятния екип на “Свежо” от Пламен, се чудих няколко дни как и кой ден да опиша. Затова ще взема ножицата, ще си поиграя малко и ще съединя няколко парченца от различни дни, за една Свежа компилация, в която включвам две от “лимончетата”, които ми правят дните свежи

Все още съм в пълен шах от това, как от парче месо едно дете расте и се превръща в голям човек. Въпреки изчетеното, въпреки изгледаните филми по този въпрос и въпреки приятелските съвети и изживявания се оказах тотално неподготвен за това, което се случваше. Малката принцеса Виктория не спираше да ме изненадва, но след като ще се бори за сърцето на Косето трябваше да я оставя да се развива ( даже ще си направи и блог, по негов пример .

Събота и неделя са дните, в които я поотнемам от майка й, за да може тя да си почине и се вдетенявам на 200%. Около 07 се чува едно леко въздишане и тиха напевна бебешка реч от дървеното легло. Няма как да не се събудя, но само се извъртам и продължавам да я гледам как тихо – за да не ни събуди, Ви продължава да си говори на одеялото, да си похапва от хранителните запаси в пръстите на крачето си, и да мята по един кос поглед към мама и тате да види дали не са станали. Аз обаче си траех и си я гледах скришом – гледката как малкото момиченце си играе много замислено с един ръб на одеялото близо половин час е много по-събуждащ и от най-силното кафе. Накрая се предадох и леко вдигнах глава. И последващата размазваща усмивка няма база за сравнение, като е последвана от две ръчички протегнати напред за прегръдка. Тъй като всяка подобна сутрин си имаме традиции – тя сяда в паяка и се закотвя да гледа “Семейство Флинстоун”, а татко й отива да изпие едно кафе и да прочете пресата. След това започва обучението по ходене – адски е трудно да схване, че се ходи а не подскача, и че може напред, а не само назад и настрани. Някак си успяваме да направим няколко крачки, когато се появява прекрасната й майка с едно млекце, и количката вече не е актуална. Следва още игра и после малко сън. Към 1200 ставаме и двамата, и тя ляга в един огромен зелен слон ( не знам защо е зелен де, не знам… ), който е с оранжеви лапи ( да, лапи…абе нямам думи за детските играчки ) и започват различни игри с нея. Сега е момента децата да учат и развиват каквито се сетите рефлекси, и в този Свеж ден аз виждам как Ви започва да копира и да осъзнава действията си. Как се скрива зад одеялото и го смъква рязко, смеейки ми се. Как намира най-лесният вариант да се превърти, и започва едно люлеене, съпроведено с много смях. Любимото й засега занимание – да мята разни работи по лицето на баща си не мога да разбера как да го оттуча, но ще направя нещо по въпроса. Най-голямото удоволствие обаче е телефонът с капаче на тате, който издава разни звуци като се отваря и затваря. Така може да откара много време – само отваря и затваря. Откъде децата имат тази енергия си е висша мистика – преди къпане правим една идиотщина: слагаме Ви посредата на голямото легло, и с майка й лягаме от двете й страни, и я оставяме да се изживява като фитнес инструктор, като повтаряваме нейните движения. На петата минута аз останах без крака и ръце, след още пет и половинката ми, а малкият инструктор ни изгледа скептично и продължи да мята крайници в някакъв нейн си синхрон. После пристъпихме към къпането – играта с водата, с душа и с тази досадна топка, която все се хлъзга може да продължи безкрай, само, че топлата вода свършва в един момент просто. След всичките тези изпитания и игри се чувствам толкова презареден с енергия, че мога да карам така до безкрай…
В най-свежият вариант вечерта би трябвало да продължи ( вкарвам кръпката от друг свеж ден ) с обилно количество бира и мезе на маса с приятели, а когато това са хора, които рядко имам възможността да виждам на живо – Ганчо или Тихомир например, работата става адски свежа! Ганчо имах неблагоразумието да го запозная с може би, най-приказливото същество на света – един колега, и доста малко неща успяхме да си кажем двамата, но ще повторим задължително!

А с Тишо, след като гледахме Карбовски в “Одеон” отидохме за по една бира, и добре, че имаше влак да гони, че щяхме да откараме доста доста часове още така. Горе долу същото се получи и един съботен обед, когато атакувахме един ирландси бар на брега на Дунав. Има невероятно свежи блогъри, които наживо са още по-свежи и съвместно унищожаване на няколко литра бира е много готино изживяване! Свеж ден от мен

Поправка: И като добавка за моята отнесеност, Ганчо ме поправи, че съм забравил да посоча трима свежари, да напишат за техните свежи дни. Затова се извинявам и се поправям: нека Свилен Димчевски, Георги Неделчев и Майк Рам да споделят своите свежи дни. Ще бъде интересно, и СВЕЖО

В България шофьори колкото ти душа иска! Колите вече се прескачат по тротоарите, а фирмите за обучение на нови шофьори не могат да смогнат да запишат желаещите. Пътна Полиция не може да намери време да опише всички катастрофи, а новинарските емисии и всички медии бълват информация, от която могат да ти настръхнат косите и наистина да разбереш ( с картинки ) какво значи понятието “Война по пътищата”. На този фон някой трябваше да вземе мерки. И ето ги и тях…
Високи глоби или превенция?
Това са двете основни линии на развитие при някакъв регулаторен режим, какъвто е този по контрола на пътното движение. Само, че ние българите сме изобретателни парчета, и каквито и нови методи за превенция ( пластмасови патрулни коли, катастрофирали автомобили на пиедестал, разяснителни кампании и медиино облъчване ) да бъдат измислени и вкарани в употреба, агресивните градски състезатали и нескопосаните шофьори ще намират нови начии да се размажат, и да утрепят няколко човека. Досега се налага основно да се санкционират водачите с големи глоби, като дори се допускаха “гратисни периоди” – като задължението за включени светлини през зимния сезон. Всичко това е съчетано ( според мен доста успешно ) с опита на органите на МВР да избягат от един негативен образ, който си е създала звеното за контрол на движението. Разбира се – както и кварталната бакалия, общинската администрация или голяма дискотека, е възможно да срещнете и недотам добронамерен служител, но конкретно за полицаите, този проблем е съзнателно насаждан. Дали трябва да се наложат още по-високи глоби или да се усили превенцията? И двете, плюс пряк удар по некомпетентните водачи с някой изключително непопулярни решения.
С внимание върху новобранците и с голямата тесла по нарушителите
Превенцията бива възприемана, разбирана и се отразява от онази част от обществото, които рядко преминават дори на “късно жълто”. Така, че в нашият случай трябва да се потърси принудително въздействие върху тези, които правят най-често проблемите по пътя. Колкото и дискриминационно да звучи – това са младите “джигити”. Другият основен проблем – то си е цяла опасност!, са си жените. Прощавайте мили дами, но Вие дори не разбирате какво се случва с останалите участници в движението! Това не важи за всички, но за основната част от тях. За това как могат да бъдат коригирани и премахнати опасностите, които създават жените по пътя не знам някъде да е намерен отговор за съжаление. Но за другите има, и много се радвам, че той влиза в приложение. Основните – наказателните, са радикални ако бъдат приети – значително увеличение на глобите, и то в размер, които определено се усеща. Второ – ще бъде направено така, че да няма начини да влачиш неплатени актове с хилядолетия – тоест следва да бъде премахнато това чувство за безнаказаност при провинилите се шофьори. И младите шофьори – тези до 25, няма да имат право да карат коли, с двигатели над 1300 кубика. Последното е най-важното, тъй като младите (основно!) момченца, които нямат и 1000 километра път зад гърба си, се качват на мощни машини, които и опитен шофьор би се затруднил да овладее, а при тях емоциите винаги вземат връх. И когато натиснат педала, прещрака спортният режим, адреналина ги удря яко, а пътя завива…е, всички знаем как свършва това. При тях липсва опит и рефлекс при вземането на решения, изискващи незабавна маневра. Липсва емоционалната бариера – кога и как можеш да си позволиш да натискаш педала. Правилно е да се вземат решения, когато цифрите говорят – младите са едни от най-опасните на пътя. Следващото е да се въведе забрана за хора над 70-80 години, с жигули без странични огледала да се качват на магистралата – знаете какво представляват тези движещите се торпеда, нали?
Аз твърдо подкрепям предложенията за промяна на закона. А Вие?

Помните ли Ото Кронщайнер? Помните ли 2001 година? Тогава този “професор” от иначе умната страна Австрия, решително заяви, че трябва да сменим кирилицата с латиница, защото нашата писменост била комунистическо наследство и пречела! Помните ли шумът, който се вдигна тогава в защита на кирилицата? Е, не е проблем ако не помните. Аз ще ви напомня едно – няма нужда да ни се прави нещо лошо на нас – българите, просто трябва да ни оставите сами на себе си. Ние сами си сами си сменихме езика…
Защо ни е тази пуста кирилица?
Защото е нашата писменост. Защото говорейки за нея, ние говорим за себе си. Според мен. Хубаво е да се научим да си ценим нашето, не защото си е такова, а защото то олицетворява нас самите. Защото хората това слагат зад понятието история, зад понятието литуратура – те олицетворяват тях самите. Колкото е по-високо нивото им, колкото повече се цени, колкото повече се развива, толкова и те самите с него. В един от анализите по темата от 2004г., които прочетох преди да започна да пиша тези редове, само се задава един риторичен въпрос – “А какво ще стане ако някой предложи на гърците да си сменят писмеността?”. Само, че разликата е, че те самите си я пазят. Уважението към езика е уважение към народа. А ние постепенно – без политически решения, без увещания, без натиск, лека полека изместваме говоримата и писмена кирилица с отвратителната шльокавица. Не става въпрос за билингвизъм, а за неука нация, използваща заемки от други езици.
“Nqma nujda g-din Kron6tainer.”
Не е до екстремен национализъм, а за просто родолюбие. Това е нашият език, и кое го прави по-непривлекателен за нас? Защо учениците пишат на шльокавица дори в час? Защо национални телевизии пишат така? Защото е по-лесно? Дали? Очертава се един вид изкривен диалектен континум, който не показва езиково единство на дадена територия, а териториално ограничена неграмотност. Няма нито едно логично и издържано опрадание за да използва латиницата и цифрите в българската писмена реч. Нито техническо, нито относно скорост на писане, нито за мода или нещо подобно. Единствено и само неграмотността и неуважението стоят там. Съжалявам ако обиждам някого. Латиницата е в употреба за романската група езици, и постепенно се е разпространила из страните, където говорещите тези страни са се появявали като колонизатори. А ние не сме сред тях. Единствените изключения – ирония, са нашите съседи:Турция в началото на двадесети век сменя арабският език с латиница, и същото важи за румънците, които махат именно кирилицата. За едните мога да разбера мотивите на решението на Ататюрк за онези времена, но за румънците не можах да намеря информация. Ние каква причина можем да извадим? Моля Ви се, дайте ми жокер!
Ниската езикова култура значи прост народ
Просто и ясно. Децата, които сега обсъждаме съжалително, след десет години ще са банковите чиновници, които ще ни оформят искането за кредита; служителите в НОИ, на които ще обясняваме какво искаме; служителите в администрация, които движат държавата; известните лица, които са пример за подражание на следващите поколения, следващите учители, следващите изпитващи. Тоест сега още са млади поколенията, които са отраснали със старите навици – на познанието, на книгите, на тетрадките за техническо писане, на четенето на глас. Неща, които времето не отмива, но лошото и неправилно възпитание полива и наторява сериозно. Дали си струва да им правим забежки? Разбира се. Аз лично не пиша съобщения на латиница, старая се да пиша и говоря правилен български, винаги при контакти с чужденци ги уча на някои български думи, правя забележка на пишещите неграмотно по форуми и чат. Дали това помага? Това искам да попитам Вас…

Тъй като стоях известно време вперен в дългите стелажи с книги в библиотеката на родителите ми и се чудих точно кои книги да взема да чета, ми хрумна, че мога да направя една анкета. Интересно ми е какви от основните жанрове предпочитат да четат моите читатели и защо? Ще се опитам да изложа тези, които считам за основни, ако има пропуски – наваксвам моментално. Досега се коментираше колко малко се чете, как “Славейков” ще ни липсва, как културата се измества на една “елементарна” плоскост. А аз мисля, че това може да се промени и да не остане така. Затова, ето основните стилове, за които се сещам:
Приключенски/рицарски
Любим детски жанр – тук включвам и рицарските епопеи, с елемент на магьосничество. Последните години няколко огромни тома почти завзеха пазара и изместиха на друго ниво разказите за рицари, магьосници, приключения и търсения. Преди бяха едно томче с бързо действие, а сега читателите четат многотомни поредици, които са като високобюджетен филм от Холивуд. Самотните търсачи на приключения са вечна златна мина, тъй като самата история предлага хиляди и хиляди стартови позиции. Трябва само едно добро перо…
Фантастастични
Междузвездни приключения, разкази и случки в далечни бъдещи години, войни и градене на империи в междузвездни станции и кораби. Това е жанр, който докато не покорим космоса и не стане наше ежедневие. Там основата е каквато я направи писателят – това е абсолютно непозната материя, и там свободата на фантазията е освободена извън всякакви предели. Едни от най-стойностните книги – откъм емоционална, личностна и обществена гледна точка, са именно там : авторите могат спокойно да пресъздадат своето идеално общество в едно регулирано от тях време.
Любовни
Един основно женски жанр – мъжете рядко се задържаме над любовни книги, просто защото си мислим, че ние сме ги измислили. Много от тях наистина са такива – евтини и болезнено предсказуеми. Чел съм малко за да си направя изводите – има невероятни писатели там, които наистина могат да сбъркат представата на всеки – мъж или жена, за това какво означават семейните взаймоотношения. Една книга на Сидни Шелдън ме беше вкарала в почти депресионно състояние преди години…
Военни действия
Тук се иска изключително добра предварителна подготовка за автора – техниката, способите, действията и терените, за да бъде поне малко достоверен романа. Лошото е, че темите не са безкрайни и почти на 100% стигат до съперничество между САЩ, Русия, Китай и Близкия Изток. И рядко Африка. А въобще не е само там. Това, че сега са основни бойни полета сега не значи, че трябва да са основни линии в тези романи.
Финансови измами
Майсторите на този жанр са редки и странни птици, които имат задълбочени познания и най-често са бивши или настоящи финансисти. Описанието на банкови измами, разследването им и доказването им са много чужди за масата народ, която си мисли, че шмекеруването на дребно значи нещо. Авторите на тези книги показват, че не е така.
Криминални разследвания
Същото като за горните две – иска се да си “бивш”. Ако не си полицаи, прокурор, или да имаш такива за съветници, просто няма начин дори и леко да наподобиш нещо истинско. Там сюжетите наистина предлагат много емоция, и могат да те увлекат много. Политическите криминални разследвания и случки, и то написани добре, са сред най-най-най големите и продавани книги, защото нюансите на действията могат да преливат един в друг безброй много пъти, докато накрая се окаже, че въобще не си си представял как ще свърши последната кола.
Историко-религиозни трилъри
Моите номер 1! Обожавам ги тези книги, и много се ядосвам като попадна на някоя нескопосано сглобена книжчица, автора на която даже не си е направил елементарния труд да отиде и посети страните, за които пише. Даже сега си взех две такива. Те са може би най-продаваните, тъй като засягат една много тънка, но всемогъща брънка в съзнанието на човека – тайната. Масони, илюминати, розенкройцери, Ватикана, тайни арабски и африкански завери и прочие, и прочие. А когато книгата е подплатена много добре с достоверни данни и умело изпипана интрига – като “Историкът” на Елизабет Костова или книгите на Дан Браун, то…четенето е невероятно удоволствие!
А Вие? Какви жанрове обичате да четете? Имате право до 3 отговора.

 Loading ...