Из думите на един мим

“Историята започва с края”. Така ми каза Тишо, и аз му отговорих, че въобще не харесвам този стил, но се оказа, че аз съм бил прекалено наивен, че да повярвам, че писателят ще ми каже цялата истина. Все пак трябва да ме остави до последната страница пред книгата, нали? И впоследствие разбрах. С известни забавяния прочетох книгата на Тишо. Ще я дам на други хора да я прочетат, защото има защо да се прочете. Ето например:
Съдбите
Няма да разказвам книгата, защото като аз лично не обичам да ми се разказва книга или филм, без да съм я чел / гледал, затова и ще се отнасям с Вас, които не сте я чели по този начин. Един умен французин ми каза преди време, че една държава се “разбира” най-добре от думите на полицаи, икономист и трети човек, който си мисля, че беше боклукчия, но не съм сигурен. Ето защо една такава идея, като тази на Тишо би била нарисувана най-добре от образа пред очите на четирима коренно различни човешки единици. За да попаднат под перото на автора те са показали едно нещо – един хубав, бял, дрипав и веещ се самотно като нацист в “Куинс” флаг. Те са се предали, желанието да съществуват е смачкано от ежедневните миризми и ругатни, и не смеят да вдигнат очи. Извод: когато си търсиш съдбата на нивото на върха на обувките си, няма да го намериш по надалеч.
Парите
Парите са толкова силна движеща сила, че колите ако можеха да се припалват от банкноти щяха да карат с две-три по месец. “Душа назаем” показва колко струва наемът при злоупотреба от страна на наемодателят. Но парите имат съвсем леко присъствие в книгата, нещо като лек добруджански бриз насред карибска тропическа буря, но ефектът е поразяващ. Един мотив сменя изцяло фона. Идеята да не си никога веч беден е коренно различна от тази да си базнословно богат.
Личност
Убедил съм се, че авторът може да развие една теория с изключителни думи и логика, без дори да наруши добрият тон и стила на писане. Но едно е да напишеш криминален роман, в който описваш ежедневието на поредният Хорейшио, а съвсем друго да опишеш едно и също нещо през различни гледни точки. Запознаването на читателя с личността на главният герой е адски сложна задача за един писател според мен. Но кой е главният герой – този дето дава баницата или този, който я взема?
Затова според мен Тишо спокойно ми заяви, че използва този метод на писане – от края. Първо, защото е адски трудно да ти кажа какъв ще е резултата в 90-тата минута и да те накарам да гледаш целият мач. Просто Чапаев – съдията специално в твоят случай дава едно хубаво италианско десетминутно продължение и може да не ходиш до пункта за печалбата. Второ – четирите портрета, които Тишо рисува те вкарват в един много интересен канал на размишление, и тъкмо когато си наумиш след поредната цигара на балкона, че си разгадал терзанията на четирите димитровчета ( Тихомир Димитров и неговите четирима герои:) и се тряскаш в нещо съвсем различно.
Извод? Винаги чети дребният шрифт, защото рекламацията там се описва…
От мен – Тишо, сърдит съм ти. Романа бе изключително кратък. Поклон

“Дори и магарето има нужда от поощрение” Петър Ванев – Pierrot 2007

Оценяването е един акт на поощрение, акт на разбиране и желание да се усъвършенства оцененият. Оценяването се ръководи от доста различни идеи, принципи и разбирания, но най-важният от тях е умението да надскочиш стената на “Аз”-ът и да посееш от твоите семена в общото поле. Оценяването е действие, за което се иска постоянство и чисто сърце. Ключовата дума в моето разсъждение тази вечер е “Поощрение”.
Същността на поощрението.
Когато някой направи нещо добре или се опитва добронамерено да го направи така, то най-добрият и благороден жест към него би бил поощрението и похвалата. Това са магически действия, които могат да доведат само и единствено до увеличаване на желанието на поощряваният да успява и се държи правилно. Тук не споменавам благодарността, тъй като не е обект на моето разсъждение въобще. Всеизвестна истина е, че добрата дума дори при провал е най-правилният ключ за израстване на човек и не му позволява да изпада в дупката на депресията или да се впише в портрета на неразбраният. Доброто отношение поражда такова, докато лошото отблъсква и създава подобно. Но има нещо по-лошо от лошото отношение – безразличието.
Пасивност.
Всеки е имал случаи, когато се е старал и е вложил всичко от себе си за да постигне добър резултат или да се държи правилно и безконфликтно. Всеки, сигурен съм. И всеки е имал нещастието да срещне понякога непоколебима стена от постоянно незачитане, неоценяване и неразбиране на усилията си. На какво се дължи това негативно и гадно поведение? На егоизъм? На гаднярство? На чувство за лична неудоволетвореност? За всеки си има отделна причина, но сигурно има някакъв правилен подход, еднакъв за всички. Някакъв универсален психо-съвет, който да върши работа при шеф-гадняр, партньор-неебавка или половинка-унищожител на старание. Не е възможно да няма начин дори непредолимото желание да НЕ оценяваш и поощряваш подобряването на поведението и действията, да не бъде преодоляно!
А какво да се прави тогава?!
Много е гадно усещането! Полагаш много пот и нерви в това да си винаги изряден и точен, да се държиш на ниво не само в подходящите случаи и да се учиш от грешките си толкова бързо, че сякаш да не са се случвали. Стараеш се да запомниш дребни неизкореними прищевки, да отбелязваш навици, които не можеш да промениш и да свикваш с движения и отреагирания, които биха прогонили и добрият психоаналитик! Не мога да си обясня как може някой да се старае да ти угоди, да не ти пречи и да се съобразява с личните ти моменти и желания, да съобразява действията си с твоите и накрая ти да му кажеш, че нищо не прави?!?
Аз се опитвам да съм пас в подобни моменти, но не винаги успявам. Опитвам се да се нагодя и да намеря нов път към личното ми оцевяване. Дали старанието да се нагодиш не е грешката, а трябва да спазвам моите принципи докрай?