Из думите на един мим

“Да си част от впряга наречен брак” Петър Ванев – Pierrot 2008

Канех се да пиша няколко реда, когато приеха измененията в Семейният кодекс и особено онази част за “съвместното съжителство”, но поради чисто юридически причини не го направих. Просто не бях убеден доколко аз тълкувам материя, която от една страна не съм практикувал, и от друга – че просто не бях напълно убеден в правотата на взетите законодателни промени, тъй като за мен семейството е люлка на живота, спокойствието, развитието и щастието, и узаконяването на “липсата на брак” ми бе странна. След това се появиха поредните дискусии, свъзрани с това – но вяло някак си. После Ганчо Русев написа една убийствена статия за хомосексуалистите, брака и осиновяването и от дискусията там в мен се породиха още няколко неща за изказване. Е, дойде им времето да ги напиша. Ще се радвам да получа и Вашата оценка за изложеното от мен. И не се плаша от минуси, стига да сочат към плюс.

Нека изясним “семейство” що значи. Общоприето е в психологията, че семейството е основана на брака или кръвно родство малка група, чиито членове са свързани с отношения на взаимна грижа, помощ, отговорност и общо битие. Това е базата от доста време, и в нея например никъде не се изключва хомосексуалните двойки да се “сватосват”. Но от известните видове семейства, най-разпространеният такъв – “нуклеарното” ( или ядреният ) тип семейство се характеризира с 8 типа семейни роли – мъж и жена ( съпрузи един за друг ), баща и майка ( родители за децата ), деца ( за родителите си ) и сиблинги ( един за друг ). Тук се вижда, че така разпределени ролите показват защо ТОВА значи семейство и ТОВА е в основата на хармонично развитие на обществото. При Ганчо бе изведено заключението, че нормалните семейства не са гарант за нормално поколение, което е вярно, защото такъв гарант не е възможно да съществува. Развитието на децата се основава на родители, които искат детото им да се развива, информират се как може да стане това и се стараят да го правят. Защото всеки ( или почти ) иска детето му да успее. Разпадът на семейството като такова е абсолютно нормално на фона на видоизменянето на самата представа в обществото за него – през род, групово семейство, семейство от двойки, патриархално семейство, моногамно семейство и настоящият матриархат. Лошото според мен е, че на жената, на която е отредено биологически да е репродуктивната единица на биологичният вид “хомо еректус”, не й се правят деца а кариера, което просто води до разпад. А сега, вместо да се положат усилия да се стимулират хората да укрепят обществото като сключват брак, като си говорят и правят секс ( 99% от разводите започват с премълчани истини и пропуснатото чукане ), да се стимулират да правят деца и да се образоват, за да отгледат едни работоспособни и интелигентни бъдещи членове на това общество, държавата признава, че брака го няма, а има “съвместно съжителство”. Да има го “де факто”, но защо “де юре”? Работата на законите е да върви с крак със съвремието и да не изпуска нещата извън контрол. Една от причините според мен хората да избират да не сключват брак е именно свободата и агрегатното състояние на независимост, а принуждавайки ги да обявават този си факт на съжителстване и слагайки законови рамки се унищожава разликата с брака. Не напълно разбира се, но в основата си. Което не ме прави привърженик на този вид съжителстване, просто уважавам чуждото мнение.

Според мен съвремието се приема от една група хора като време, когато жената отлита свободна ( била ли е вързана ? ), децата са нещо, което трябва да се развива, но “почти” ( тоест има съпричастност, но няма качествени действия ), а мъжът трябва да се бори да си върне това, което му е отнето ( кое? ракията и салата?! ). Това са абсолютни простотии. Колкото повече информация имаме, толкова по-страхливи ставаме да не объркаме нещо и не предприемаме нищо. Колкото повече се поблазним от парите и блясъкът на живота, толкова повече преставаме да живеем, а имитираме. Аз съм привърженик на брака. Привърженик съм да работя и да ми е гадно, но да има защо. Не бива да се забравя, че “брак” произлиза от църковно-славянското “боркь”, което значи “взимам”, а “съпруг” и “съпруга” значат “впряг”. Хората са го измислили – не е леко. Остава в мен убеждението, че се бяга от това задължение…

GaN-калпазан ( ама има рима друже, извинявай, не се сдържах… ) ме покани на една игра. Имаме различно мнение принципно по въпроса – аз съм “за” такива игри, тъй като за мен е полезно за самата блогосфера. Четох, че тази игри са измислени за да се наливат линкове към блоговете, което лично мен не ме вълнува. По ми е интересно да видя примерно кой какво чете, и това ме привлече в тази игра. Стига да не се прекалява, аз съм за. Значи сега ме призоваха да споделя нещо за библиотечката, или поне скорошните попълнения в нея. Ето:
Три книги прочетени наскоро:
1.Валентин Фъртунов – “Vox Dei” : взех си я с очакване за хубав български криминален роман, но май ми идва прекалено български.
2.Тери Пратчет – “Тъмната страна на слънцето” : намерих я на една тараба на “Плиска”, а никога не я бях виждал даже. Не я четох така лесно, затова може би ще се наложи нов прочит. Не ми е като другите.
3.Джефри Арчър – “Синовете на съдбата” : много силно написана книга, само, че сюжетът за подобен роман е прекалено накъсан и се налага да се връщаш да видиш за кои герои става дума.
Кои три книги си купих наскоро:
1.Пол Зюсман – “Изгубената армия на Камбиз” : има идея в книгата и те държи до края, без да претендира за супер качество. От любимите ми приключенски книги, има нещо в стил “Индиана Джоунс”…
2.Кристофър Найт и Робърт Ломас – “Ключът на Хирам” : историческо разследване с много препратки към исторически източвици и случки, също невероятно любима тема.
3.Alexis de Tocqueville – “Democracy in America and two essays on America” : по предварителна информация това е настолна книга на всеки политик в Щатите, подобно на Кисинджър и негова “Дипломация”, само че много по-рано. Парадокс е, че авторът е французин, и това може би му придава една странична опорна точка при писането. Много ценена там книга, което я прави своего рода интересна и тук – каквито и да са американците, това е сериозна литература…
Кои три книги бих препрочел: ( което бе редно да е “Кои книги би си купил”, но това е друга тема..)
1.Александър Литвиненко – “Взривяването на Русия” : четох, но имах чувството, че нещо не съм разбрал. Геополитически анализ, документални сценки. Не съм я дочел, затова я слагам тук…
2.Елизабет Костова – “Историкът” : с огромно удоволствие бих я изчел отново, и ще го направя. Изключително пътешествие из Балканите в търсене и чоплене на историята, и фактите. Показва изключително познание на манталитет, традиции и ценности на народите. Самата тя има връзка с България.
3. Стефан Цанев – “Български хроники” : според мен е задължително четиво, от една страна защото е супер леко и се минава много бързо, от друга – защото в невероятната ирония и чувство за хумор на автора, прозира съжаление, че не познаваме историята си, и той се стреми да поправи тази грешка…
А прехвърлянето на топката? Ами…Мария Василева a.k.a. apiеceofme, Таня Джекова a.k.a. K.I.S.S. и Филип Стоянов a.k.a. inj. Интелигентни хора са, и ако не се сърдят, че ги включвам в подобни занимания, ще се получи интересно четиво и при тримата.

За първи път някой други пише тук и това е малкият ми брат Кристиян. Завършва психология в НБУ и една вечер ми прати едно есе. Написа ми “Чети колко думи могат да се напишат за едно нищо…”. Четох, хареса ми много и решихме да го споделим с вас. Стилът му е тежък малко, но за сметка на това интересен Приятно четене!

То не е много малко, нито е много голямо. Думата нищо е силна сама по себе си. Тя “тежи” повече от малко и много и затова е голяма, дори когато е много. Защо трябва да има нищо? Винаги има неща, за които се знае, че са направени от много неща. Някои само от едно нещо. Атома е най-малкото нещо, нали? А какво е нищото? Никой не е виждал нищо. Следователно не е имало умни хора да изследват това неъсществуващо нищо. Не е излишно и смятам за интересно, когато придавам образ на думата нищо. По този начин я правя нещо малко повече от иначе абстрактното й естество.

Ако към червеното прибавя нищо то пак остава червено. Ако върху масата сложо нищо, пак си остава една празна маса. Затова мога най-съвестно да сложа на гърба на тази моя любима дума цифричката нула. Нулата, за жалост няма пустата тежест на нищото, но като че ли най-пасва. Всяко едно друго число би било нещо, стига да назовем какво. Нулата… тя е просто нищо. Ако поискаш в магазин нула кило краставици, ще си останеш с мерака и тъпия поглед от страна на магазинерката. Ако преброиш нула лицеви опори, тялото ти никога няма да разбере “що е то движение?”. Нулата и нищото – като че ли са създадени един за друг! Едното обаче има придадено важно значение, то създава баланс, а другото… то просто не съществува.

Нека разгледам фразата “Нищо не правя!”. Поради граматическата специфика на българския език, подобно на “Нищо не гледам!”, няма как изрeчението “Правя нищо!” да звучи смислено и следователно – да е правилно. Защо? Защото както споменах, не съществува “нищо”, нито като предмет, нито действие, нито като описателно допълнение или просто прилагателно название. Следователно здравия разум следва неговото естествено отрицание. Но защо тогава “Аз не правя нищо!” е по-различно от “Аз нищо не правя!”

Човек формулира мисли, движения, сложни процеси на комуникация или взаимодействие с околната среда, гради опит и съставя обем ( понякога малък, понякога голям ) от използвано време за да осмисли съществуването си, дори без той самия да го желае – феномена е неизбежен! Всеки момент, всяка секунда, всяка стъпка, всяка глътка въздух следва своя естествен ход на продиктуван смиисъл и значение. Тогава къде намира елемента “нищо” място из пищната ни градина от замисъл? Едва ли ние хората, сме измислили тази странна яма от нематериална празнина, която в своето естество би изплашила всяко едно живо създание и би била заплаха за всяка нежива материя. Ако света около нас, този който виждаме, чуваме, помирисвиаме и усещаме е сложен комплекс от неща, за повечето от които знаем дори повече от колкото бихме искали, има ли някъде там, скрит от нашето съществуване сложен комплекс, една дори малка съвкупност от нищо, която да оправдае смисъла на този фундаментален мит ?

Нищото е неизвестно. Никой не го е виждал, никой не е чувал за него. То живее в страната Никъде и се крие ( или по-скоро ние от него ). Като неизвестно е нормално Съзнателното да се страхува от него и да го избягва. Ако всичко до тук ти се струва глупаво, може би е защото си казваш: “Как може някой да изпише толкова за нещо, което няма никакъв смисъл!” И сигурно си прав… за себе си. Замисли се. Защо хората се страхуват от смъртта? Сигурно защото тя е неизвестна. Може би защото няма никой, който да се е върнал от нея за да разкаже. Но тя е важна, не просто защото слага край на живот – знае се, че нея просто я има. Придаваме значение на неща, от които не разбираме нищо за да си мислим, че сме повече от едно просто нещо, без да осъзнаваме силата на празнината която създаваме, разпръсквайки Нищо навсякъде. А то е заразно. И погубва като вирус други нематериални и абстрактни чудеса, запленяващи нашето съществуване – надежда, утеха… любов.

Ако нещото е плюса , то нищото със сигурност би било минуса. Нищото разгражда. Оръжието му е невидимо, но то е винаги там и се храни от други минуси и целта му е да стане колкото се може по-голям и смислен минус. Смислен. И както ние даваме смисъл на нещата, в които ние влагаме малкото ни подарено време, така даваме смисъл и на нищото, за да сложим в баланс нематериалната обвивка на нашето съществуване.

Всичко трябва да бъде премерено, нали ? Всичко трябва да има своята значима, но равнопоставена тежест. Наречи текста безсмислен и няма да си далеч от истината, защото и аз самия го описвам като такъв, тъй като разсъждавам за нещо без смисъл но със значение. И колко важно е това значение зависи от теб самия, след като прецениш, вглеждайки се в отражението на продукта на своите собствени полюси!