Из думите на един мим

“Животът е като поничката – вкусно, но с дупка” Петър Ванев – Pierrot 2008 *

Основното качество на клетката е, че е изградена от някого. Целта – тоест “клетко-съдържимото” не е толкова важно. Човешкото съзнание е най-силният строител на клетки. А когато едно уплашено човешко съзнание ( може и мързеливо ) реши, че му трябва оправдание просто строи клетката около себе си и нарича това “конспирация”. Тълкуването на понятието “конспирация” е просто – голяма група хора обвиняват за всичко малка група хора. Или съвременното тълкувание – доста социално мързеливи и интелектуално недоучили ( или преучили ) люде обвиняват малко социално неактивни и интелектуално неизвестни ( или неуставени ) люде за поразията. Или моето тълкувание – “з.а.в.и.с.т.” и “м.ъ.р.з.е.л.”.
Личността
Всеки изминава един много интересен, изключително дълъг и подплатен с доста преживявания път, по който трупа опит, печели и губи, защитава и превзема павета, за да върви напред или отстъпва назад. Едни го наричат “живот”, а кой съм аз, че да споря? Началната точка, от която тръгваш по този път е около 8 месеца преди да се родиш. От там започва пренаталната психология ( масово неразбрана ), преминава през педагогиката ( неимоверно подценявана ), продължава през психологията ( недоучена и жестоко неизследвана ) и завършва с психиатрията. На четвъртият етаж, втората стая вдясно. Онази с надписа “Данон и Емо Костадинов ще победят Буш!”. Значи всеки изминава собствен път и интересното е, че началото не определя края, НО краят е предопределен от началото. Тоест, това което започва все някога свършва. Дори и финтовете ( като балерина от Болшой Театр пред КПСС ) на Роналдиньо. Личността се гради трудно, но за сметка на това продължително.
Животът
За съжаление този път постоянно ни излага на стихийни бедствия – то не са кофите с еклери в яслите, то не са шарени фризбита в детската, то не са каки с къси поли зад пушалнята в джимназито, то не са колите пред “Неро” на Витошка, то не е стола на Хампарцумян… Въобще яко изкушения! И поради простият факт, че ако всичко хубаво беше общодостъпно то нямаше да е хубаво, а щеше да е боза с червен немплян пипер ( и щипка сминдух ), ние предимно четем за тях по вестниците и получаваме полюции нощно време. И си пеем Акага с “Вълшебен чук”. Може и да не пеем – аз може и да не пея, че комшията стреля много точно. Някой трябва да е виновен за това, че ние сме “масата” а не сме тези на “стола”. ВИНАГИ. Винаги трябва да има виновен – основен принцип в наказателното право. Сега гласуват даже и доброволци да има.
Заверата
ЕТО Я! Спасението! Причината моята некъдърност да е нищожен елемент в нечии план за завземането на света, основанието да се съмнявам, че съм роден с този 11-сантиметров уред за с(мях)екс и заплатата ми с финансовото измерение на едната шпица на джантата на ей-онзи гъзаря пред “Пица Хът” ( да му изсъхне никелиранията аспух дано! ). Конспирацията копеле! Колкото повече поумнява народа ( това не е типично българско съждение, нищо, че примерите са такива ) или разширява кръгозора си, осъзнава, че супер много неща не може да направи. Почти както аз и Мадлен Пенева, ама това е друга тема. Обвинява някого – масони, ченгета, банкери, политици, чеченци, руснаци, въобще… Защо? ( както пеят Авеню – “Защо повярвах?” ). Все някой трябва да е виновен за това, че опикаваш всичко около кенефа ( щото ти трепери ръката от чекии, а не от писане на домашни! ) нали? Аз пикая по тавана и не търся виновни за това. Трябва ли да завиждаме и проспиваме живота си? Какво правя аз ли? Опитвам се. Мен конспирацията не ме лови.

* Оригиналът на самата статия, снимката и заглавието тук .

“Кристиян Ванев а.к.а. Grooverider” Петър Ванев – Pierrot 2008

Блоговете са нещо много интересно и както казва Mindbolt – градивно е да имаш блог. А той е умен човек и ги разбира тез неща. И в един момент, след като доста от познатите ми ме бъзикат с това ми хоби, поради простата причина, че за тях е пълна простотия да пишеш нещо в интернет, да го четат други, че и да го коментират ( което си е въпрос на лично виждане и доколко си широкоскроен ), един мой роднина ме закопа направо. Малкият ми психопат, упс – брат, има няколко прякора – Кристофър ( Робин ), Слейтър ( от Крисчън ) и Графа ( от Монте Кристо ), все свързани с Кристиян. Но сега е решил да си е само той. Мда, Кристиян Ванев – техническа грешка при записването на приетите психология в нъбъу ( във втори курс – преди това беше антик ), социален феномен ( способен да изгради теория от нулата до подписа на БАН и после да я срине сам с унищожителни и пълни с ирония доводи…и ще е прав! ) и доста важно – един от хората, които придават дух и смисъл на това да пиеш кафе в “ОНДА”.
Така му и върви животът – тих бразилски чил за фон, леко потна “Хайнекен”, димяща с нежелание цигара, лек перчем върху големите очи и присмехулната усмивка в сянката. И бачкане и учене. От къде намира време да пише в блог не знам. Но успява някак си или поне така си е обещал.
В блога на малкият ми брат ( понеже сме повече ) ще видите занапред доста професионално задълбано в човешките взаимоотношения, с доста щипки ирония и присмех ще бъдат описани картините във Вашата спалня, ритъма на поклащане на зърната на женските гърди и доста други интригуващи неща написани по неподражаем начин.
Остава ми да си поръчам един хубав чай ( за съжаление не пия кафе вече, а той го прави велико! ) и да седна в ъгъла с лап топа и да чета… Пожелавам Ви и на Вас приятно четене! Дано Ви хареса!

Лека вечер!

Кристиян Ванев a.k.a. grooverider

p.s. И внимавайте с коментарите – ако се изпълни желанието му да стане мениджър човешки ресурси някой ден ВИЕ може да опрете до него!

Непреходни ценности – Голфа и Социализма Петър Ванев – Pierrot 2008

Синдромът на голямата паламарка

Погледът е свъсен – като на Роки Балбоа на млади години, караш кола с 50 сантима над автобуса, в дясната ръка държиш гъзарска “Нокиа” и лявата се опитва да жестикулира към останалите невзрачни участници в двигателният процес на града. Опитваш се да се скараш на трамвая, че не се движи където трябва и се чудиш на оня със жълтото потниче що маха като препикано мушкато със смешният слънчоглед. Важното е, че ти си малък, паламарката ти също, нищо че джипът ти е като за авантгард на нашественическа армия. Лошото е, че сте много.

Синдромът на социализма

Някой неща не се променят – водата е мокра, Луната далече, и българската любов по социализма. То полицията не бе милиция, то ДС не ходи като катаджия из улиците по сенките, то не бяха пенсионерите основна движеща икономическа единица. Въобще умираме си да оплакваме как държавата не се грижи за нас, както е било по социализма! Скъсваме се да ревем, че държавата нищо не прави и тайничко си мятаме полиетиленовата торба с дамски превръзки пред прозореца. Ей! Коя година сме? А колко е часа? А вие какво правите тук?! Я марш да си играете…

Синдромът “Илиенци”

Вярно е, че от години въпросното тържище не е онзи рай за три потника “Найк” за два лева, но насаденият синдром остана. Масово се плюят евтините и некачествени стоки, всеки храни яко китайското карго, от списанията си записва адресите на “фьешън шоповете”, но после отива на “малкия мол” в махалата и си купува риза, панталонче и потурки за 40 лева. Общо. Това не е синдрома на малките заплати а на малките хора.

Синдромът “Шампионска лига”

Нали гледахте финала? Ако не сте – пропуск голям от ваша страна. Големите се биха, не спряха да драпат, схващаха се мускули през 10 минути, яки като конгоански горили защитници издъхваха и потъваха в локви пот, но не спираха. Треньор, който е изкачил всеки връх, признат рицар на короната, невероятно силен и уверен мъж, не спря да подкрепя, наставлява и изтисква своите момчета. Там имаше подкрепа между футболистите, уважение. Един наш отбор отиде в Шампионската лига и доста хора го плюха, че нищо не е направил. Не съм левскар, но и ЦСКА няма да мине третият кръг. Просто защото големите там вярват в себе си, а нашите – в Преслава и Азис

Синдромът “АЗ мога”

Едни хорица свалиха розовите очила, отмиха част от мързела, отвориха Гугле и си взеха живота в ръце. Опитват се, търсят, учат се в движение, но не спират да вярват. Когато обстоятелствата не им изнасят те просто ги оте*ават и си правят подходящи. Женят се ( и се мъжат – за феминистките ) и правят деца защото им харесва и искат, и ги е грижа за това което оставят след себе си. И носят вярата със себе си, напук на недоносените индивиди с характер на кърмачета.

Събирам си и други, като ги издиагностицирам ще споделя…

Както споменах в предходната си публикация, бях се засилил към едно мероприятие – първото излизане на голям екран на Мартин Карбовски. Това беше днес следобед, в кино “Одеон”. Няма да обяснавам излишно, защото всички думи освен “брутално и истински” за Карбовски са излишни, а още повече за негов филм на големият екран. Още при отиването ми там видях една неголяма група прекрасни млади дами, които бяха наобиколили Карбовски, на когото в момента вземаха интервю от “Нова ТВ”. За това кои бяха дамите – после.

Кафето на киното бе пригодено за коктейл, и както се полага за такова мероприятие – с достатъчно като количество известни персони там. Първо се чу звънкият смях на Марта Вачкова, която пожела на добър път на начинанието. После заприиждаха други хора.

Ние започнахме да се събираме вътре, когато залата утихна и се чу само един женски глас. Никога не я бях виждал на живо, респетивно – да я слушам. Залата не бе пълна, но гласът на Лили Иванова караше всяка глъчка да замлъкне. А тя просто обясняваше нещо на бащата на Карбовски. Мероприятието в салона бе открито от Пламен Масларов – директорът на Българската национална филмотека. С много хумор и оригинални закачки. Карбовски подари по един плакет на мероприятието на Силвия Зурлева, на самият Масларов и ако не се лъжа – Боян Петков ( продуцент на предаването ). Епизодът, който се прожектираше бе стар – от 2007г., но аз не го бях гледал. Много тежък, в стил, който само този журналист може да си позволи да заснеме и да има сърце да покаже. Малката Мариана – на 40 години от едно пусто село, показа едно простичко нещо – има още много какво да учим как да се държим помежду си. Показа, че имаме да израстваме изключително много за да сме на височината на Мариана. А тя бе висока 94 саниметра. Човешкото нещастие и призмата на общественото презрение. Как хората обвиняват уроките и клетвите за нещастията си – мислене, характерно за Средновековието. Показа една голяма маска на презрението и плиткия ум. Една жалка картинка на това колко сме толерантни пред лицето на нещастието. Много тежък епизод си беше. След като свърши, за мое огромно съжаление нито можах да се снимам, нито да поздравя Карбовски или Иванова. Дали от човекопотокът към изхода или от някакво странно притеснение – не знам, но ще опитам друг път Той представи още един път екипът, който с него прави тази силна и тежка документална журналистика – това бяха прекрасни дами. Оказа се, че Карбовски не е единственият млад човек, който вярва, че истината не трябва да се крие в скрина.

След това, двамата с човека, с когото гледах филма – Тишо, седнахме в “Dewar`s” и скоропостижно унищожихме няколко бири. От ранен следобед до почти късна вечер. Много дълга и готина приказка завързахме, която ще продължи при представянето на новата му книга, но за това – друг път! За сега – лека вечер от мен

“Каквото предлагането, такова и търсенето” Петър Ванев – Pierrot 2008

Този спор е стар почти колкото света. Казвам почти, защото давам поне няколко часа да се намерят двама души, единият да запее на дълбок димитровградски ритъм с чупка в ханша, а вторият да извие една МТВ-разбивачка, и съответно да се скарат кое е по-по-най. Аз не обвинявам нито един от двата стила, защото всеки има своите кусури – я Графа, я Азис, няма перфектна музика. Не е това проблема обаче. В интерес на истината нашата чалга е качествен продукт – музиката в повечето песни е ритмична и игрива, и голяма част от текстове са смислени ( поне тези които аз знам и са най-масово пускани ), не е онова пошло и покрито с пайети изпълнение от `95-та. Проблемът е на друга плоскост. И днес сутринта Мариана Попова в едно интервю го каза в прав текст – по големите телевизии дават чалга – концерти, канят чалга – певици и пускат чалга-клипове. Големите подкрепят чалгата, а поп? Или рок?
Съществува една изключително грешно насадена и непрекъснато поливана представа, че обществото презира чалгата заради гадната музика, което въобще не е така. Ние сме източно-европейци и сме създадени да ядем салатата и боба с много олио, да сме буйни и емоционални и да ни ври кръвта като танцуваме. Това е генетичният фонд, оттам насетне всичко е индивидуализъм. Кръвната ни група не е еднаква със западно-европейците, в което разбира се няма нищо лошо. Виждал съм хора, които са израстнали преди 89-та и са откърмени с Депеш, Нирвана и Флойд, на кръчма в Банско да куфея зверски на песните на Цеца. Българинът е кръчмар по душа, колкото и да ги е срам някой хора от този факт. Само, че не песните са истинският “враг” на обществото, а насажданата линия на поведение, градените ( ако това въобще е градеж ) ценности и манталитет. Както казва в последното си интервю Карбовски ( между другото ако някой е навит да се разходим утре в 18,00ч. до кино “Одеон” да гледаме “Отечествен фронт” да звънка – аз съм там ) – “Преходът даде възможност да проявим животинските си инстинкти”. Самата линия на поведение, която върви ръка за ръка с чалгата – така неречената “животът ми е поп-фолк” култура, е деградираща и отблъскваща. Това е брутална демонстрация на неща, които преди 15 години бяха на мода – мерцедеси, ланци, тутурутки ( тоест жюесеми ), големи цици, бамбита, голям и тъп поглед, безогледна наглост и изкуствена самоувереност. Завоалирани или пък не, те са там – в песните, в клиповете, в държанието им. Може ли всички “певачки” ( любима моя дума! ) да са идоли на всички подрастващи момичета и момчета, да карат само супер скъпи коли, да са изкуствени до пръскане, да са тъпи като гьон и да ходят с най-големите мутри в България, и после да се чудим кой дава лош пример на децата?!
Както виждате не коментирам текстовете като смисленост например, защото има поп-парчета, които те карат да се чудиш въобще кой психопат ги е съчинил… Но пък там поведението е друго – стараят се да поддържат едно ниво на представителност, на премерена показност, в интервютата им го няма оново характерно за французин в тоалетна – меко “ъъъъъ”, няма прекалена демонстрация на пари ( а някой имат доста вече ), ходят пеша из града, и въобще много други симптоми, че си знаят мястото, и въпреки, че са звезди те се държат нормално. Вярно е, че не приканват към изчитане на всички романи на Джек Лондон нали, но за това си има други хора. Това е момента според мен, в който е редно да се направи равносметка кое следва да се толерира с постоянство и усилие, кое следва да се утвърди като приоритет – парите и простотията, които вървят с чалгата, или по-скромните но не толкова деградивни поп-изпълнители, и да се следва с постоянството на Сизиф. Разбира се това е мое лично мнение, което съм изградил на доста простички наблюдения на поведенчески модели при младите. Все едно аз съм с бастун и дълга бяла брада, но последните 20 години разликите между поколенията стават все по- огромни и почти бездънни пропасти, и затова употребявам този израз. Все ми се струва, че още не е късно да не се израждаме напълно в “чалга-нация”. Защото чалгата е синоним на елементарно и некачествено, а това не е национален приоритет нали?