Из думите на един мим

“Безпроблемна едностранна комуникация” Петър Ванев – Pierrot 2008

Имало едно време в едно друго господарство едно щастливо семейство. До него още едно. И си говорели и си споделяли, и се развивали. Но с времето се отчуждили малко по-малко, за да се достигне до сегашната картинка, в която комуникацията е нещо много особено. Просто не всеки иска да чува някой неща, иска да е настрана от някой неща, иска да си има сериозно лично пространство ( нищо, че нещата куцат ). Случват се и такива неща. И аз седя и се чудя как да се държа по-добре с тези въпросните, ако са ти дружки…Пиша това с ясното съзнание, че по този начин помагам на мислите си да се подредят като думичките по тези редове. Може би някой интернет приятел ще седне и между две бири ще даде съвет и сподели опит, който ще уцели в десятката.

Тепърва се сблъсквам с едно особено състояние на духа наречено “брак с дете” при доста от близките ми. Както и при мен, за мое неописуемо щастие. И се получава една странна метаморфоза при отношенията – изместване на центърът им. Тепърва ще си проличава колко сме си близки, тепърва ще се вижда кой колко е голям и щироко скроен като човек, и до колко е способен да носи кръста на родител и приятел. Тепърва просто. Мистиката, касаеща промяната на съзнанието след раждането на първото ти дете не може да се опише според мен. Някой е безкрайно отговорен като скала за приятелите, но свенлив като дете в сенчест ъгъл след раждането на детето си и егоистично свит в рамките на бутилката бира. Други ги удря нещо и от несигурни в себе си и хората около себе си недорасли деца, изригват и се превръщат в един стълб на семействата си. Има и такива които са живели колкото за живота, и за в бъдеще ще са така. Има и такива като мен, които не смеят да си дадат самооценка, не я търсят от други, но се опитват да се държат правилно и отговорно, защото да се държи добре всеки може.

И тук възниква един простичък въпрос – редно ли е да споделяш изцяло и както преди мнението си с другите? Дали това, което мислиш вече не е в разрез с техният нов светоглед? Дали мнението ти по даден въпрос, особено касаещ семейството и децата, няма да се приеме на нож, и от добър приятел да станеш близък враг? Дали можеш да споделиш вижданията си като приятел на приятел така спокойно и премерено, като си сигурен, че няма да обидиш чувствата на другият и ще бъдеш разбран?

От една страна такива съвети са трудно приемливи, защото вече си голям, имаш дом и семейство, което гледаш. Имаш собствена линия на поведение. Ставаш една идея по- отговорен ( уж ) и от тази гледна точка доста по-трудно се приемат нелицеприятни съвети и реплики. Докато преди си можел да кажеш “Баси прав си копеле, ама ме боли хурката, щото сме млади и ще се оправим. Благодаря ти все пак!”, сега е друго. Сега ти споделят, че не изглежда добре как се държиш с детето си или жена си; че нещо си се затворил прекалено; че си се държал супер темерутски онази вечер пред другите семейства…. Не съм се престрашил да кажа част от тези слова. Чудя се дали ще се наканя въобще, защото за жалост има за какво и на кого. Дали моето желание за изграждане на високо ниво на комуникация и споделяне би се разбрала правилно? Доста често съдя, че не всички са така открити и искрени. А ми се иска да говоря за това защото слагаш ли си автоцензура, лека полека започва да ти става навик, и комуникацията отива на кино. Завреш ли се в собственият си свят ще си останеш сам там. Освен, че се чудя дали въобще е удачно и етично да се казват тези неща, си и мисля – дали има смисъл? Дали ще бъда чут…

“Светът не е сив, важното е ние с какъв цвят рисуваме” Петър Ванев – Pierrot 2008

Нали го помните този поздрав, от който ме напушва на смях всеки път като гледам “Разрушителят” със Слай и Уесли Снайпс. Гледах го и тази събота май, или неделя. И пак се смях. Но няма да пиша за смеха ми… Направило ли ви е впечатление обществото, в което се развиваше действието? Един опит да се пресъздаде перфектното такова – подредено, облечено в уважение един към друг, плюс разбира се – тотален контрол. Без последното, първите две ми допадат. И днес с изненада установих при една проява на инфантилност пред мен ( някой биха я нарекли българщина…може и да са прави ), че тя вече е изолиран случай. Подобни прояви намаляват май и ние се приближаваме към онова културно общество …

Ето го и случая значи. Полицейски автомобил с включени буркани и звуков сигнализатор ( да де, сирена ) се движи по трамвайните релси пред Халите ОЧЕВИДНО бързайки за някъде, а полицейските коли не бързат така за понички, повярвайте ми. И насред нищото излиза една пенсионирана ветеранка от кухнята при строежа на моста на Кольо Фичето и се засили да пресича. Позната картинка нали? И най-нагло застана на пътя на патрулката, която спря ( къде ще иде?! ) за да я пусне, а тя им се развика, че карали по релсите видиш ли и били некултурни. Огледах се и ми направи впечатление, че хората не гледат криво към “гадните ченгета” а укорително към бабата. Може е някой да й е направил забележка, но не съм чул. Но се усмихнах – взехме да насочваме критиката си към правилните хора.

И докато се прибирах към нас се замислих за подобни прояви на НЕтипично “българско” държание. Сетих се, че от доста време джигитите по пътищата стават все по-малко например. Изчакваме се, даваме път на пешеходци и завиващи автомобили ( е не винаги, но по мои наблюдения около 1000% по-често от преди, и то не за мен ) и при сложни маневри се намаля и се оглежда за колега-шофьор, който евентуално да не засичаш. Няма ги ежедневните дрифтове по Цариградско от крайна лява в локалното например. Като влизам в магазините все по-често ме посреща усмивка и поздрав. Някой отвръщат на поздрава и усмивката като им правиш път на вратата или просто се разминавате покрай щанда за кремвирши. Не се налага да си всеки ден на РЕП-а за да ти отвърне на поздрава продавача. Абсолютно непозната продавачка в магазин за детски колички нямаше нужда от допълнителен стимул освен моето присъствие в магазина за да ме посрещне добре и да обясни подробно каквото ме интересува. Дамата дори набута производителя, като ми обясни, че по-скъпият продукт има повече рекламации от по-евтиният. Е как да не я похвалиш в книгата за похвали? Символичен, но някакъв жест. Върнах се след седмица за още нещо ( нали не мислите, че ще отида в друг магазин? ) и трите продавачки ме знаеха по име и ме посрещнаха много топло. Четирима полицаи на булеварда до нас бяха направили КПП и спираха яко. Но без слънчеви очила ( а в София пече вече!!! ), с поздрав и говорят учтиво на Вие. И на шофьора на “Туарег”-а и на очуканата пернишка гордост 2-ро поколение. Майстора в сервиза ( първият, който видях ) се държа супер приятелски, обясняваше ми каквото питах, прие ме с желание и се отнесе като хората с проблема ми, въпреки, че чакаха още доста коли. И това за едно жило на газта и 20 лева! Това не са впечатления от днес. Не съм се и напъвал за да си ги спомня дори. Аз се напъвам само по времето на ВЗСБСН ( Великията Запек След Боб С Наденички ), ама това надали Ви интересува… Изпратих едни простичък мейл до “Косимията за защита на потребителите” със сигнал за подвеждаща реклама – звъняха ми три пъти за една седмица за да ми кажат, че е уведомен съда и да ме питат как искам да получа официален отговор! Писах преди време на “Глобул”, че техните сметки не ги слагат в пощенските кутии, а ги мятат на площадката на пода, като им приложих и снимка. Същият ден ми отговориха, че са уведомени съответните отдели за случая, и този месец сметките ни бяха по пощенските кутии! И да се върна на шофьорската тема – една маршрутка преди дни пусна мигач и изчака за да я пусна за да се пристрои.

Разбрахте ли сега каква е връзката между бабата, полицейската кола и “Добрувай Джон Спартан!”? Никога не съм търпял простотията, въпреки, че почти никога не мога персонално да направя за да я санкционирам, но ми е правило впечатление нихилизма на голяма част от другите, които даже не й обръщат внимание. Аз поне му тегля една и не се държа като него. Не съм светец разбира се, но се старая да съм примерен. Щом една такава просташка постъпка ми направи такова впечатление то може би не е толкова сиво около нас? … Дано не греша Добрувайте!

“Всеки бута това, за което живее” Петър Ванев – Pierrot 2008

Това е първа външна изложба на КлошАрт – едно много свежа колекция на Велян Стайков, и тъй като помоли за помощ в едно начинание, си позволих да пусна тази снимка тук защото ми стана неудобно да му пращам втора, след като публикува една моя – “Танцуващата с вълци”, тук.

А за какво помоли Велян ли? Ето! Успех!

“Какво да правя с тези съвети?!” Петър Ванев – Pierrot 2008

С времето се променят много неща – природата се изменя, животински видове се адаптират към новата обстановка, слънцето остарява. Неминуемо сред тях сме и ние хората – изменяме се. Едни го наричат еволюция, други инволюция, а трети просто казват „Времето ще покаже“. С времето се променят и нещата около нас – за добро или за лошо. Едно от тях са съветите, които даваме и тези, които получаваме.

„Това, което ни задоволяваше вчера, днес е недостатъчно, а утре е изоставане.“

Не става дума за неоспоримите истини, или именувани другояче – поговорки. Говоря си аз тук за съветите, които се дават на децата, на роднините и приятелите. Има някои, които следва да се видоизменят, и вместо това, което чуваме днес ( или същото, което сме и чували преди петнадесет лета ) да чуваме това, което ще ни трябва за утре.

„Приятел в нужда се познава“

Един такъв съвет, който всеки от нас е получавал по няколко пъти е „Не се доверявай прекалено на хората! Не знаеш кой какво ти мисли! Не се откривай никога напълно пред другите!“. Или различни по своята същност и вид речеви упражнения на тема „Страх от предателство“. Наистина, това не звучи остаряло и днес, защото хората вместо към една сияеща нирвана и самоусъвършенстване вървим уверено към едни пепелища на незадоволеността и мнителността. Но днес същият съвет – след инсталиране на нужният ъпгрейд на версия 1.002 ( благодарение разбира се на несметното количество доброволен и безвъзмезден труд на разработчиците от живот.ком, лоши_приятели.нет, уърлд_уайд_уеб.инфо и разбира се – много_работа_плюс_напрежение_равно_на_отчуждение.еу ) става друг. Би следвало вече да чуваме – оценявай откровенността на другите. Оценявай оказаното ти доверие и му се отплащай безгранично. Търси истината зад думите на хората и техните очи, и не ги изпускай. Бъди внимателен към прекалено мнителните и награждавай с добри думи, и дела искрените.

Най – красивото огледало за Нарцис са били неговите очи

Бидейки искрени към другите ще получаваме същото и към нас. Или в повечето случаи. По мое наблюдение не може да се говори за недоверие в едно общество, където доверието е дума, с двузначен превод. То хем говори за добри резултати от съвместната комуникация, но и говори за непремерена откритост, което пък се тълкува като емоционална слабост. Тинтири-минтири. Каквито искаме да сме ние в другите очи, така следва да ги гледаме и ние. Като се държиш като афганистански партизанин на разпит, нали не очакваш да се държат с теб като с най–редовният и щедър клиент на „Тоба.Ко“?! Доверявайте се, и въпреки предателствата, приемете, че има Видовден, и предателят ще бъде предаден и той. А вие гледайте напред…

“Благото на блоговете не е в кибиченето” Петър Ванев – Pierrot 2008

Обичам да анализирам или поне да си мисля, че го правя. Обичам да съпоставям факти, да се смея на това колко късно откривам някой неща или колко бавно загрявам за нещо много просто. На базата на нивото ми на развитие рядко се случва да открия нов ( за мен поне ) много интересен казус, на който да не мога да открия ясна евентуална посока в развитието. Е, вече попаднах на нещо такова. И то на нещо, на което ми се струваше, че никога няма да седна да разсъждавам. Блого-определянето.

И няма да говоря за хейтърите, за обсебените, или за такива без мнение. Мне. Ще спомена за хората с мнение.

На базата на малкото време, през което се радвам на блогването и четенето на блогове установих, че при редовното следене на някого се появява едно приятно чувство, че сте близки, а може и да не сте се виждали още. Но това не е представителна извадка. Много хора четат много блогове, коментират интересни за тях публикации и пишат интересни за себе си неща в собственият си блог. Това е невероятният свят на този нов етаж на социалното общуване, който тепърва ще се задълбава и личностите ще са все по – близко една до друга, ще знаем все повече един за друг и ще “живеем” по близо. Другото стъпало е микроблогинга, като даже Влади е направил невероятно интересно и пълно с нововъведения предложение за българската публика в тази област – clix.bg. Следващата крачка ( по мое скромно мнение ) ще бъде видеолога, но е още рано да стане толкова масово. Но какво предстои в масовата част от блоговете?

Голяма част от блогърите сме се спрели на определен брой такива, които четем, и нов такъв рядко се добавя в четеца. Невъзможно е да се следят стотици емисии качествено. Дори хора с ужасно много емисии не ги четат всички – Митко Веселинов a.k.a. divedi например. Отсяваш. И в един момент, коментарите ти няма да са само “Абсолютно съм съгласен!” или “Хаха, супер смешно!”. Абсолютна празнота обзема поне част от блогосферата, поне що се отнася до критика и противно на публикацията им мнение. Пак подчертавам – не хейтърски коментар! Давам пример със себе си – изразявал съм позиция доста противоречаща си с тази на пишещият, но се старая да е написана интелигентно и да не е груба. И винаги подчертавам, че това е мое мнение, при което заставам зад думите си категорично. Не анонимно разбира се. ( Нали знаете за кампанията против анонимността? ) Категорично се отхвърлят в голяма част от блоговете отрицателните коментари, като се заклеймяват като хейтърски. Уф, ако я напиша тази дума още един път ще ми е за сефте! А не е така! Просто не всички са съгласни напълно с изразената позиция и изведен извод, и го казват. Доста плахо разбира се. Не мога да разбера защо няма конструктивна критика в коментарите? Нима това не е една от целите на блогването – да разширим вътрешният си свят посредством тази опция на външният. Да си сверим часовника. А като си премълчаваме критиката и откритото изразяване на мнението си започваме да се лъжем сами себе си. И това в един или друг момент ни се отразява. Негативно, разбира се. Аз не познавам човек, на когото да съм съгласен на 100 % с всичките му мисли и действия. Нима блогърите не сме хора? А защо си го спестяваме?