Из думите на един мим

Има момент, в който пишейки в първи род, единствено число не си най – важният в изречението.

Имаше дни, когато слушах Spice Girls, а сега се унасям в мисли на Nightwish.

Имаше дни, когато се сърдех за щяло и нещяло на другарите, и се правех на разглезена госпожица.

Имаше дни, когато спокойно ставах в 1200 и пиех бира от 1400 на кафето пред нас, докато лениво хвърлях зара на таблата и чаках някой дюшеш.

Бяха. От днес животът ми има смисъл. От днес аз съм горд. От днес моето време принадлежи на едно малко съкровище. От днес моите знания става и нейни. От днес стават от прост пияч на бира начинаещ родител.

Днес се роди Виктория Ванева, моята дъщеря. От днес аз съм родител. От днес аз имам да гледам напред…

И не е за мен само. Не е и за мен и жена ми. А и за нея….

Аз съм…точка. Ние сме.

“Географска идентичност” Петър Ванев – Pierrot 2008

Има една особеност на живота в нашата мила Столица, на която някак си вече ми идва да й обърна внимание, а не само да я заобикалям като бултериер – шизофреник в тъмна улица. Има нещо, което винаги ми е бъркало животеца от както записах пустото висше и си взех дървената сопа, нарамих на нея каца сирене, малко опушено бутче и един самун и поех по дългата равнина към Града. И посред поляната се спрях, и докато си го изтръсквах се чудех : “Аз селянче ли съм или гражданче?”
География за начинаещи ( като порно без пари, ама не съвсем )
Тук не го и мисля много. Има населени места с определено по брой население, което по брой го нарежда в графата “град”, има и такива, които са “села”. Тоест, жителите на едното са граждани, на другото – селяни. Нали? Друго тълкувание на думата селянин няма. И няма и да има.
Възпитанието в отделенията
Едно от първите, основните и най – интересните права, които дава демокрацията е свободното придвижване. На пари, хора, умове, добитък и интернет трафик. Простичко! На когото – където и както му харесва, и как може да се оправя. Ама демокрацията не е само у нас бе братя! То туй го има и като минеш Костинброд! И там има трафик ( човешки ) от мало към голямо населено място. И в добрият стар Лондон ( почти си спомням как чаткаха копитата в тежката мъгла, докато аз леко подръпвах яката на сакото си и дръпвах тежко от лулата, подпрян на каменният зид в парка….) сигурно се оплаква от пренаселване. И Париж, и Ню Йорк ще да са така. Или? Там сигурно има отлив. Напускат за да отидат да живеят в “Слатина” и да работят в Мтел-а в Мол-а. Нали? Баси как ги познавам тия работи…Всеки голям град страда ( чисто инфрастуктурно ) от наплива на нови жители, поради много чисто икономически причини. И като щипка сол – малко образование и факта, че в Столицата е съсредоточен “мозъка” на държавата. Малко или много. Еднакво лесно е от София с опит да отидеш да работиш в Русе и обратното. ( Не така е било преди години, когато в София са идвали основно строителният елит на България! ) Родината е съвременна държава и предлагането, и търсенето на качествена работна ръка не е зависещо от географските координати, има го почти навсякъде. Работата по селата дава храната на града, и съответно голяма част от парите на града, отиват като пазарен резултат към селото, за да се започне цикълът отново. Селяните са толкова различни, ама сигурно и ние им се струваме така. Дънди си му беше добре в Австралия, ама го разбра като отиде в Щатите…Но! Аз не съм говорител на бюрото по труда, нали?! Значи има нещо друго. Прави ми впечатление ниското първосигнално държание на някой хора, тяхното възпитание….
Аз съм селянче, обичам с голфа да си джиткам…
П-Р-О-С-Т-О-Т-И-Я! Или нещо по – ценно : елементарно. Това е поведението, или думите с които аз смея да го опиша. Това цари от години в София, и запълва свободните места в градският транспорт, въздуха между коктейлите в баровете по паветата, пейките по градинките в Люлин и Младост, магазинчетата по моловете в Лозенец и Слатина. Едно невероятно чувство за изкуствено превъзходство, което се трупа, надгражда, едно снизходително поведение, изразяващо “нещото, което трябва да се обвинява за шибаното положение, в което съм”, за собствените си несгоди. Едно невероятно комплексарско желание за унижение на хората – като мен, дошли да се опитат да станат някой ( да имат хляб или друго подобно ) някъде другаде. София предлага. Защо да не се възползват? Защо варненци, пловдивчани, бугразлии или русенци не са толкова гнусни в критиката си към прииждащите хора към градовете им? НИКОГА няма да го разбера. И не защото съм от Русе. А защото уважавам другите хора. И защото просташката постъпка те прави простак, а не селянин.
p.s. Не желая да коментирам торбите с боклук от прозорците, защото това за сефте го видях от софиянец в зоната, така, че…

Редица сгради от бившият соцблок имат един основен проблем, що се отнася до облик – как да избягат от усещането, което създават старите комунистически строежи? Няма значение голям или малък град, столица или полузабравена провинция – онези сиви монолитни паметници на еднотипността са винаги там. Особено популярни бяха за фон на картички – батко ми получи такава от една девойка от Лайпциг преди около 20 години, при една почивка в Дряново. Дори и след вота за евродепутати, градовете ни изглеждаха така, както и при гостуването на другаря Брежнев. Е, с две пукнатини повече и килограм мазилка по – малко.

Който е ходил в Букурещ например – модно е!, няма как да не е премигнал при вида на блокчетата, тип “населението на малък български град”, в които спокойно можете ти и половинката да имате любовници в различни входове и да не се усетите даже. Толкова са безлични тези блокове, че вместо да изпъкват над градската джунгла, вече погледите ни ги прескачат. И се очертават като силен комплекс, един минус на външният вид на градовете ни. Защо?

Ако приемем, че е най – лесно да се рисува на чисто бял кадастрон, където можеш да проявиш креативността си във всичките й форми, то помислете – тези сгради са просто идеален фон за “художниците”. При условие, че външните корекции са симетрични, направени на точното място и разбира се понятието “кич” остане само ред в тълковният речник. Сивото нека остане, но с поддържан и опреснен тон, а на неговото тяло да се нанесат малки като качество и големи като количество корекции – например балконите да са в един цвят, а рамките на стълбищните прозорци в друг близък до първият (сиво и зелено не се вписват например). Така от олющена карикатура на архитектурното въображение на седемдесетте, те се превръщат в швейцарски блокчета ( нали беше модно да се наричаме Швейцарията на Балканите , и се движат с крак във времето. А не всеки балкон и изолация да са изпитание за сетивата ни, и предизвикателство и за най – големите светила на модернизма. Кооперациите пак ще изглеждат еднакви и пак толкова големи, но няма да са безлични и студени.

Като пожелание звучи прекрасно, като си го представим – мечта, но като изпълнение се спъва в балканският ни манталитет, който няма как да допусне група хора с власт, да подпомага друга група хора – етажната собственост, в стремежа да не ни е срам от градовете и домовете ни.

---

Това мое мнение ще “влезе навън” в новият брой на списание “Exterior” , което все повече започна да ни кара да се оглеждаме за нещата около нас в шумният свят

“Къде ли са въпросите от читатели?!” Петър Ванев – Pierrot 2008

“Не ми става. Дали е щото пия ябълков сок?”. “Тя ме заряза, какво да направя?”. “Нормално ли е да пия по 7 бири на 11 години?”. “Чувствам се тъп. Дали ако споделя с Вас ще бъда освен тъп, чисто прост?”. Я у лево!

Убеден съм, че 99 процента от тези въпроси редакторите на колонките в невероятните списания сами си ги задават. Не може да има толкова тъпи хора. После се порових по US медии и установих, че може. Хората, загубили себе си в несдъхващият приток от информация из Мрежата и книжните медии, намират начин да се просветлят като попитат тъп въпрос или направят тъп коментар в някой тъп вестник, а той – понеже е тъп, вземе, че го публикува. Ехе!  Изключително малък брой – даже по – малко, от публикуваните писма до списанията са със смисъл. Просто Човечецът толкова се е свил и е приел мнението на другите за меродавно, че ако колумнистта в “Playboy” ( с всичките ми уважения към господин Кисьов и сие ) му каже да си резне бретоня наляво – “Щот е модерно!” и да си върже въртовръзката на възел над лакътя, то той верно ще отиде така в петък на “Брилянтин” и ще се радва, че хората го гледат.
Има ли ги?
Не мога да си обясня, що за хора пишат по подобни медии и очакват отговори на лични въпроси. После порастнах и ги видях около себе си. ( Или аз бях около тях. Все тая. ) Малки, сиви душици, свити в консуматорският си манталитет, очакващи те да изчукат Кармен Лувана – ама ако може ти да им я докараш в леглото. Ей – ако аз докарам тази руса нимфа в леглото, ти ще си последният който ще я чука, trust me! Страх да бъдат себе си, нежелание да се катерят по хълма, разбира се – смазващо ежедневие и личностно развитие, което се равнява на престартово броене – “от нещо към нищо”. Това са бедните люде, които задават тъпи въпроси, очакват умни отговори, прилагат ги в смешното си ежедневие и после се чудят що са жалки….Е как няма да си жалък? Това е един от минусите на съвремието – овчедушието и стадният принцип.
No woman, no friends…
Най – тъпото, което може някой да направи един човек е да попита някое списание въпрос, който изисква двама близки приятели в “By The Way”, на по няколко запотени чаши пенлива течност и тих разговор. А питайки “Блясък”, той казва само едно – “Аз нямам приятели!”. Или най – малкото да седне на вечеря с половинката и да поговорят. Липсата на комуникация явно избива в тази насока, което от своя страна издига на пиедестал списващите подобни рубрики, защото ги кара да се чувствам значими, мислят, си че съветите които дават отговарят на действителността, от която те все повече се отдалечават ( как защо? ами защото нямат време от писане на умни отговори! хе – хе). Приемам, че има въпроси, които си заслужава да бъдат зададени, но те са в съвсем друг контекст и засягат етикета например, а не личностно разтрояване. Много ме кефи, че “Максим” например са се заели с нелеката задача да отговарят на писма към други списания, че да облекчат работата на Онези писачи. Колкото повече средства за комуникация се измислят, толкова по – самотни ставаме хората явно.

“Бележката на урбанизацията” Петър Ванев – Pierrot 2008

Нямам усещане за елитарност за блока, в който живея, нито пък за първи път чувам за идиотите, които обитават тази сграда. Предпочитам идиоти пред селяни поради изкривеният смисъл, който софианци вкараха в него. Затова не се и учудвам на простотиите, които се случват в него, а и от познати и приятели какво разбирам за техните кооперации…. Чудил съм се понякога какво си мислят, че правят тези на които се ядосваме и присмиваме, и не съм могъл да стигна до отговора.. Но това което видях на вратата на входа преди няколко вечери….

Отбелязвам – “Дамски превръзки”!

Знам и съм чувал и чел доста неща за “селяните” из големите градове, но не мога да разбера хората ( от къде са не ме интересува… ), които си изхвърлят хляба от балкона на петият етаж не се ли замислят за другите и за това, че правят боклук!? Не се ли замислят, че ако някой дойде и си изхвърли боклука върху техният балкон ще го напсуват, ще скочат да се бият с него и ще го заклеймят пред всички като “селянин”? А блокът, в който живея е 18 етажен и сме си едно малко планинско селце, само че не се познаваме съселяните. Факт е – това е един от плюсовете на урбанизацията, да не си познаваме съседите. Но пак на великият надпис. Не ми е ясно след като подобни хора изхвърлят “този” боклук през балконите си, как се отнасят към дома си? Със сигурност не си мятат обелките от портокали по канапетата, нали? И аз така мисля. Тук може да се приложи ( звучи като химична формула ама… ) поговорката – “Не прави на другите, това, което не искаш да се прави на теб”. Не е сложна според мен….

Тотална мизерия

Има няколко неща, които помагат на едно общество да се развива, да върви напред, и поне в някаква степен да се нарича “културно”. Едно от тях е всеки гражданин да се отнася с уважение към общото, да се старае да не го разгражда и унищожава ( щото не е негово копеле, него го болят ташаците за това, че люлката се троши… ), а ако може и да гради ( ако градинката пред блока е пълна с плочки от миналото лято, по които си паркирахте колите – отиди и ги махни ). Малкото си личи. Допълнение към това обаче, не трябва да си висша егоистична натура, защото не бива да очакваш някой да дойде и да връчи грамота. Според мен е редно след като се стараем да са ни подредени домовете, след като се борим да ни е по – качествен и уреден живота, щом протестираме и искаме децата ни да израснат в по – добри условия, то най – малкото може да използваме кофити ( дали сивите, жълтите, сините или пембените е все тая… ). Само, че не мисля, че някой от идиотите, който си мята плика с консервите, бутилките бира и самуна през балкона – щото знае, че някой друг ще му го прибере, надали има толкова акъл, че да отговаря на някое от горните изисквания. Безцелево съществуване на дребни душици, които обаче осмърдяват нашият живот. Тяна бе писала преди време за “Песента на торбичките” и сега гледам, че дърветата се оцветявам малко по – малко в зелено, и скриват полиетиленовата украса оставена от “You know who!” ( ама не е Волдемор …