Из думите на един мим

Стоиш подпрян на безличен стълб на безименен булевард, в неустановена част на именуващия се „град“ кошер от мисли, звуци и цветове. В ушите тихо си пуснал да звучи музика, изразяваща душевността ти – я неудържимите барабани ( примерно соло – акция на Майки Терана ) на непримиримия дух; я безличния комерс ( фенката на дъждобраните, упс! – чадърите ) на несигурния и страхлив първокурсник; ритмите на ромската поговорка „Всичко е относително, щото може да се отнесе“ на свободния от грижи ( и разсъдък ) „съвременник“; или замисления и търсещ поглед на човека под флейтата на Ронан Хардиман или „Кланнад“.

По улиците вечерта е тиха, дъждът е като пръските на чаша с вода, в която току – що се е гмурнало разтворимото хапче, а вятъра е колкото да не се объркаш, че си изпаднал в безвремието на онова летище в „Лонголиерите“.

От далечината се задава запъхтян шофьор, изтискващ от западната си кола последните силици, и преминава като Иля Мурумец в полето, през кръстовището, осветявайки за малка изрезка от времето стълба и теб, опъвайки тъмното ти “Аз” по натрошените плочки.

Сянката се отърсва от локвата, понася се леко на крилете на градския шум и тихо между бензиновите изпарения, викащата продавачка на гевреци и реещата се безгрижно торбичка, се промъква в тихия и студен вход на стария театър. Там, след кратко лутане, леко присяда на своето място в киносалона, където прожектират филма „Градът“, само че не екранизация по Клифър Саймък.

Моята милост, стои на входа, загърнат в старата шуба от Враня – наследство от големия брат, посмърчащ ( Русе, Дунав, зима, синузит, какво да Ви говоря), проследявам с любопитен поглед поредната сянка, и над мъглата от чаят ми набързо рисувам образа й с думи. Така образ след образ, картина след картина ще се появяват образите на градските люде.

Ето тези картини ще предоставям тук, в „Градската галерия“. Приятна разходка!

п.с. Идеята за тази галерия се роди след като се сетих за “Дългото очакване” на Мики Спилейн и една песен, която слушах докато четях и намерих сега – 11 години по – късно : Rene Klijn & Paul de Leeuw – Mr. Blue.

Като виден самовглъбен дървен философ, сега ще си позволя за първи път да пиша за себе си. Дори това започнах да пиша по един доста странен за блог начин – на стандартен, кариран лист хартия. Довърших го на екрана.

Изкарах втора седмица, откакто „онзи“ понеделник изоставих „Тошко“ ( галено от „Тошиба“, не съм си изоставил някой от родата, споко, недейте звъня на 112… ) в магазина да му сменят изгорелите от свирене тонколонки. Ще каже човек, че за половин година от как го имам денонощно въртя албумите на „Godsmack“ на „volume max“ с инжектирано sound нитро. Ако има такова нещо.

Две седмици. Почти. Без нет. Две седмици. Почти. Без новини и блогове. Две седмици. Почти. Каква бе разликата?

Не, чакай. Няма да пиша за вредата или ползата от Мрежата, или нещо подобно, някое излеяние с неясен патос и объркан лирически герой, който гледа тъпо под мелницата, така и не разбрал същността на „Свободата Санчо…“…. Или някое подобно тъпо сравнение.

Ще пиша за мен и липсващото парче. Само аз правя така. Аз и видните психолози. Ха.

Две седмици не ми донесоха огромно информационно затъмнение – всяка сутрин от спирката до мола се спирах пред РЕП-а. Не мога без информация – все едно ходя гол, или бос. Или да не ходя. Все тая.

Не ми донесе повече време за книги. И преди четях.

Не ми донесе повече време за телевизия. Напоследък слушам закърнелия си разум ( и разни добри хора, които ми дават съвети в блога ) и гледам основно научнопопулярни канали. Особено „Explorer“ петък вечер. Спрях да пия Сидалгин Нео. Браво…

Та, лисваше ли ми нещо? Аз не боравя в интернет на работа. Мда, има и такива. Поща? Аз да не съм Дядо Коледа писма да получавам…Александър Бел го е измислил.Ха.

Липсваше ми едно парче – една супер специфична среда, социална разбира се. Много е зарибяващо – от една страна си воайор и четеш мислите на други люде, от друга страна си странен тип егоист и пишеш за себе си, колкото да си прочетеш мислите, или от трета си трудна личност, с грозен почерк, търсещ друг освен кучетото ти да ти чете словата. Да знам, че не могат да четат.

Едно парченце блог на ден.

Преди ползвах Мрежата за да добивам информация и свалям филми. Изгубих интерес към филмите на компа и ходя на кино. Сега основно чета. И се кефя на множество ИТ. Ха, не е това. Интересни Типове. Толкова неосъзнати социолози и психолози. Или осъзнати, но неискащи оценка. Липсваше ми достъпа до толкова много различни мисли, този обръч от информация, която не се е спряла на бюрото на Онзи-Главен-Редактор,и под „Влиянието“ – с главно В, е претърпяла гнусна метаморфоза. Репортери в собствени телевизии. Търсачи. Всякакви. Всеки поотделно излиза със свое тълкувателно решение. Автономни Върховни Съдилища. Анонимни прокурори в сумрачни съдебни зали или гръмогласни адвокати в национален ефир в prime-time. Начинаещи психолози или отдельонни командири в БАН.

Интересно е. Липсата на нещо показва, че то подхранва част от теб. Информацията, в този си суров вид, подхранва моето любопитство, и това ми липсваше. Да, имах 20 писма от truthout, но там информацията е друга.

Може късно, но за сметка на това мъчително влизам в час. Продължавам с интерес да чета, докато се наслаждавам на новата песен на Armand van Helden през слушалките, понеже от сервиза на „Тошиба“ официално решиха, че нямам звук, защото „Линукс“_а обичал да работи на тихо. Три месеца свирил на магия. Така де, да живее дружбата с Гейтс. Бил Гейтс. И оставиха рекламацията без уважение. Но за това друг път…

Сега липсващото парче е на мястото си и аз отново си вземам малката дневна доза позитивизъм и идеи…

Когато искам да имам мнение по нещо, следва да се запозная с него. Празнословието не ми харесва. Затова обърнах на една нова телевизия, да видя един прехвален кръчмарски объркан природен продукт. Да, гледах „Вечерното шоу на Азис“, но няма да говоря сега за него. Друго ми направи впечатление. Преди няколко дни докато настройвах каналите на кабеларката попадам на една от нашите музикални телевизии, и на нея – Азисчо. В един шарен клип, най – долен елементарен и актуален по нашите ширини ритъм, „Василка Боянова“ е с някакви коланчета и деадеми, абе биологична грешка. Но там – великата, неповторимата, баш’гражданката и велика културтрегерка – Катето Евро се излага и гърчи като продавачка на банички от гарата в Говедарци, под влиянието на литри долнопробен алкохол, и се обвива с цигарен дим, все едно е пикла на 14 на купон на надрусани безработни и иска да изглежда голяма. Гнусна сцена. Не знам колко са й платили за да се размаже така. Актьор е едно, но такава излагация… Как да е рекох си аз – тя е звезда от филм преди 20 години. Пенсиониран актьор, пари няма. И това е. Поне за мен е известна вече само с това, че е известна. Но след като я видях как изглежда и се държи като адютантка ( роля, която е предвидена за главна поддържаща на водещия ) на Азис, осъзнах за себе си, че тя е чисто и просто жалка картина на някогашна звезда. И то не просто жалка, а умело нарисувана карикатура. Ролята на подръжка на живо в такова предаване е по – тежка от тази на самият водещ, но да не бъда дребнав…

Преди да напиша тези редове, реших доста да се поровя за самата Евро, да не би аз да бъркам нещо в това си мнение за нея, и оценките ми да са вследствие някаква заблуда, дължаща се на остатъчни ефекти от хлорните румънски подаръци, които заливаха Русе навремето. Ами аз открих статии и репортажи за 26 – годишното й гадже (който не знае – Евро мина 50-те) и за поредния й запой. Толкова. А, и безкрайно много обиди спрямо нея след „Вип Брадър“. Доколкото аз помня от епизодите, които изгледах от него – основателно болезнени като махмурлука й всяка сутрин.

Дори един уважаван от мен журналист – Мартин Карбовски, я защитава със следното : „Погнусата на аристокрацията към мужиците е най-естественото нещо“, и че само Евро е имала смелостта да не си мълчи на фамилиарничето с нея от страна на простолюдието. Коя аристокрация? Какви звезди? Какви пет лева?

Звезда ли? Ами в същото предаване на Азик имаше една звезда, и това беше Димитър Рачков. Госта изкара предаването. Любо Киров на моменти му помогна. Но отдавам това на сценична треска да го наречем на водещия, на прекомерна доза газирана вода на режисьорите и липсата на елементарно качество в изпълнението. Но както казах, това е друга тема. Знаете ли какво се сещам като чуя изтърканото „звездата от „Оркестър без име“? При Ники Кънчев в „България Следобед“ наскоро Роси Кирилова се разсърди, че всички я свързват с онези песни отпреди 20 години, а никой не се интересува от новото и творчество. Ами рекламирай го! Представяй го! Защитавай го! Евро е същата – сигурно има някъде и някаква роля в някой театър – ама кой да я знае. А сега се разхожда в халат, изглеждаща на бивша наркоманка, намерила утеха в евтиното уиски, и чисти с прахосмукачка в шоуто на един пробивен чалгаджия за символични пари ( според повечето уеб-портали). Ако беше добър актьор щеше да е супер да ни накара да я видим в този образ, но аз поне не можах да си я представя в друг…

Сигурно аз греша нещо. Сигурно Тя е звезда, а аз съм прост мужик, и докато зъзна на полето да регулирам влаковете – топли и летящи между големите градове комети, съм изтрил с протрита ръкавица заскрежения екран на телевизора и съм видял една Звезда от екрана и от дребна злоба съм написал това…

( Първо се надявам новата тема да Ви хареса – като се кликне на цветните квадратчета се променя фона… )

И това се роди – симбиоза между журналисти и чираци, но живота е забавен. Примаме с тънка усмивка и поглеждаме класацията на „Дарик“ и онзи вестник – „Кой е най – добрият град за живеене в България?“. Ако не сте я погледнали, отидете. Но недейте да коментирате – няма смисъл.

Първото, което ми направи впечатление са мотивите – профил на града според съвременния човек и нещата, които го вълнуват, а не според цената на хляба, бирата и проститутките. Изброените критерии не могат да претендират за изчерпателност, но са изненадващо добре подбрани. Личи си, че класацията не е правена от някой социолог с овехтяла партийна книжка или книжен плъх от кварталното читалище. Авторите имат представа какво основно вълнува хората, или по – скоро човек със съвременен манталитет, активният консуматор и човека, който участва в решенията и мисли. Защото Ангеларий Кривоебов от село Равен Баир, дето е женен за Детелинка Кюлотова, и работи като докер в Оряхово и се напива като чукотски рибар всяка вечер, му дреме на Хикса ( както се изрази ако се не лъжа Комитата или съседа му на „БарКампа“) за класацията на градовете. Тук „Дарик“ се интересуват от всички по – принцип (това е отметка да не се намесват КЗД), но най – вече според мен те търсят мнението на хора, упражняващи поне малко интелектуален труд, такива с необременено съзнание и с нормални потребителски възможности. Последното е много важно според мен, защото ако не можеш да избираш качествени продукти и да си ги купуваш, то ти по никакъв начин не можеш да имаш реален или поне напълно обективен поглед върху нещата от живота и живота от нещата. Просто потребителската кошница е второто Аз на съвременния консуматорски индивид.

Нормално би било на фона на тези критерии някой големи градове да са назад – София например. Пловдив, Бургас и Русе събират уреденост, чистота и технологично развитие в много добър баланс. За Варна не искам да говоря, че имам доста сиви впечатления от нея, но може и да греша. Това е мое мнение все пак. Но образно то се проектира и в самата класация.

От организаторите са дали един жокер на читателите на сайта – да коментират. И тук, любими ми читателю, се излива помията на дребния човечец, любимия на всички сайтове hater, онзи десоциализиран индивид. Както и на хорицата, които не са надраснали онзи бесен комплекс град – село, и въпреки, че живеят в някоя мизерна дупка в големия град, с гордост гласуват за родния край. Ами и аз не съм от София, но съм тук по свое решение и не преча на никого с това си решение. В коментарите има и интересни отговори, даващи „коментар от мястото на събитието“, но това се казва обществен контрол. Все пак „Дарик“ пишат, че класацията е обективна – отразява обективната действителност, но е и субективна – защото се прави от хора. Няма как всички да са доволни.

Но Онези хорица плюят чуждото мнение и защитават родния град не с реални доводи, а с онези празни и злобни думички, та чак се чудиш „Аз къде живея?“.

С пожелание да им спре нета на тези хейтъри! Приятно четене!