Този текст е естествено продължение на предаването на един от малкото останали истински журналисти. Да, “Отечествен фронт”. Провокативен както винаги, Карбовски интервюираше родителите на загиналите в Кербала през 2003г. войници. До колкото можах да разбера целта бе да се види как са те след преживяната трагедия, като нямаше как да не се застъпят и грижите на армията към тях. Тема, с много втъкана болка в нея. Но.
Родината
Нека първо да се дефинира какво значи професионален войник и какви последствия има това в правния мир на лицето, което стане такъв. Професионални войници са “група хора, които принадлежат към определена професия и извършващи определена дейност, осигуряваща поминък. Второто значение се отнася към качествата на индивида, практикуващ определена професия – професионалист – компетентен и добросъвестен.” Източник Тоест, мъже и жени съвсем по битови и икономически причини избират тази професия, а самото нейно изпълнение носи разбира се, повод да се гордеят, тъй като при нужда, те ще са тези, които ще бранят Родината. Самата икономичека стабилност е мотивът да избереш тази професия, а не възможността да използваш старата шуба като прикритие от студа някой ден, докато родолюбиво ринеш нечии боклук. Да не се отвличам. С годините държавите съкращават армиите си от огромни бездънни и безполезни кошници, в които се изливат пари, до мобилни групи с възможност в съюз с други групи да решат даден конфликт по метода на силата. И така образа за войника на границата със замръзнал щик и заскрежени вежди е изместен от снимка от тотално непозната държава, където се въдворява ред за да е по сигурен света в утрешният ден. Казвам това и мразя споровете за икономическите първопричини на войната в Ирак например, защото няма една война в историята на света, която да не е създадена до нечие сметало. Та, хората които постъпват в армията, са волнонаемни – наети по тяхна собствена воля, и съответно отговорността за взетите решения си е тяхна, това е тяхната професия. Ние се гордеем с тях, уважаваме труда им и сигурността, която ни дават, скърбим за смъртта на някой от тях в бой.
За няколко сребърника повече.
Майката на единият от загиналите войници, живееща в не най – проспериращият град в България – Крумовград, със сълзи на очи каза, че “20000 лева са и малко, и държавата не й дава нищо към момента”. Двадесет хиляди лева. Карбовски запя на втори глас, че ако е била майка на загинал боец в Щатите е щяла да бъде на съвсем друго дередже. Да бе, там на семейството на всеки загинал войник дават акции в GE, къща в Малибу и пенсия от $30 k. месечно. Ами при тово положение целият БВП на братска Америка щеше да отива за издръжка на тези семейства. Не казвам, че не ги осигуряват, но с уважение и почит към загубата им, а не с идея да компенсират финансово бъдещето на семействата им – училищни компенсации например, работа, все неща които са хем компенсация, хем инвестиция. А и в никакъв случай не следва да се сравняват две несравними страни и техните армии.
“Нищо не искам. И после псувам в кръчмата”
Това го каза пък бащата на единият от загиналите войници. Карбовски го пита дали има нужда от нещо сега, и той му отговаря “Не, нямам. Ама после псувам в кръчмата, че нищо нямам и нищо не съм взел. Такива сме българите”. Стои си в мизерната дупка, премества си бута от едното канапе на другото, амбицията му се простира до няколко шишета ракия по 3 лева бройката, по стар обичай чака някой да му избърше задника вместо него. Ботев е бил, сега е, и за съжаление ще е прав и за в бъдеще – винаги ще има хора, които да са силни трибуни, ама слаби личности.
Професионалният войник е горда професия, призвание – надали, а и фактор, който винаги знаеш, че е на пост. В България с годините придобиваме все по елитарна войска, и въпреки трудностите и неизменните скандали за корупция, възвръщаме облика на стабилна военна сила. Нищо, че сме мънички, беднички и никакви. Поне имаме цели и идеи, а не бездарни старсти…
