Новогодишно

Честита Нова Година!

Тази вечер за пореден път изпращаме старата и посрещаме новата година. Всяка година сме с една година по – мъдри, с една година по – интересни, с една година по – красиви, с една година по – мъже ( или жени ), въобще една година опит повече слагаме на рафта до бюрото. Пожелам Ви здраве – за да не спирате да се борите и умаряте, докато търсите; щастие – защото усмивктата и красотата са лицето на един щастлив и доволен човек; няма да Ви пожелавам нови приятели, а да запазите старите; а ще Ви пожелая всеки ден да започва слънчево, да протича истински и да има с кого да го споделите вечерта!

Весел празник на всички! Най – искрени пожелания за истински усмихната Ваша 2008!

Петър Ванев – син

София, 2007

За Родината, парите и механджийските страсти

Войник на бойното полеДървени философи на тяхното бойно поле

Този текст е естествено продължение на предаването на един от малкото останали истински журналисти. Да, “Отечествен фронт”. Провокативен както винаги, Карбовски интервюираше родителите на загиналите в Кербала през 2003г. войници. До колкото можах да разбера целта бе да се види как са те след преживяната трагедия, като нямаше как да не се застъпят и грижите на армията към тях. Тема, с много втъкана болка в нея. Но.

Родината

Нека първо да се дефинира какво значи професионален войник и какви последствия има това в правния мир на лицето, което стане такъв. Професионални войници са “група хора, които принадлежат към определена професия и извършващи определена дейност, осигуряваща поминък. Второто значение се отнася към качествата на индивида, практикуващ определена професия – професионалист – компетентен и добросъвестен.” Източник Тоест, мъже и жени съвсем по битови и икономически причини избират тази професия, а самото нейно изпълнение носи разбира се, повод да се гордеят, тъй като при нужда, те ще са тези, които ще бранят Родината. Самата икономичека стабилност е мотивът да избереш тази професия, а не възможността да използваш старата шуба като прикритие от студа някой ден, докато родолюбиво ринеш нечии боклук. Да не се отвличам. С годините държавите съкращават армиите си от огромни бездънни и безполезни кошници, в които се изливат пари, до мобилни групи с възможност в съюз с други групи да решат даден конфликт по метода на силата. И така образа за войника на границата със замръзнал щик и заскрежени вежди е изместен от снимка от тотално непозната държава, където се въдворява ред за да е по сигурен света в утрешният ден. Казвам това и мразя споровете за икономическите първопричини на войната в Ирак например, защото няма една война в историята на света, която да не е създадена до нечие сметало. Та, хората които постъпват в армията, са волнонаемни – наети по тяхна собствена воля, и съответно отговорността за взетите решения си е тяхна, това е тяхната професия. Ние се гордеем с тях, уважаваме труда им и сигурността, която ни дават, скърбим за смъртта на някой от тях в бой.

За няколко сребърника повече.

Майката на единият от загиналите войници, живееща в не най – проспериращият град в България – Крумовград, със сълзи на очи каза, че “20000 лева са и малко, и държавата не й дава нищо към момента”. Двадесет хиляди лева. Карбовски запя на втори глас, че ако е била майка на загинал боец в Щатите е щяла да бъде на съвсем друго дередже. Да бе, там на семейството на всеки загинал войник дават акции в GE, къща в Малибу и пенсия от $30 k. месечно. Ами при тово положение целият БВП на братска Америка щеше да отива за издръжка на тези семейства. Не казвам, че не ги осигуряват, но с уважение и почит към загубата им, а не с идея да компенсират финансово бъдещето на семействата им – училищни компенсации например, работа, все неща които са хем компенсация, хем инвестиция. А и в никакъв случай не следва да се сравняват две несравними страни и техните армии.

Нищо не искам. И после псувам в кръчмата

Това го каза пък бащата на единият от загиналите войници. Карбовски го пита дали има нужда от нещо сега, и той му отговаря “Не, нямам. Ама после псувам в кръчмата, че нищо нямам и нищо не съм взел. Такива сме българите”. Стои си в мизерната дупка, премества си бута от едното канапе на другото, амбицията му се простира до няколко шишета ракия по 3 лева бройката, по стар обичай чака някой да му избърше задника вместо него. Ботев е бил, сега е, и за съжаление ще е прав и за в бъдеще – винаги ще има хора, които да са силни трибуни, ама слаби личности.

Професионалният войник е горда професия, призвание – надали, а и фактор, който винаги знаеш, че е на пост. В България с годините придобиваме все по елитарна войска, и въпреки трудностите и неизменните скандали за корупция, възвръщаме облика на стабилна военна сила. Нищо, че сме мънички, беднички и никакви. Поне имаме цели и идеи, а не бездарни старсти…

„Сбъднатото пророчество“ или Моят Закон на Мърфи

Мърфи е винаги прав!

Знаете ли какво значи горното понятие? Това е психологическа нагласа, или може да се нарече синдром, която най – общо се изразява в това, че силно мразейки нещо ( било то понятие, действие, жената на шефа или шофьора на маршрутката, болен фен на дупките по „Цар Борис“ ), то се случва точно на теб. Това е една от основните идеи, застъпени в сдруженията на оптимистите – да преодолееш ненависта си към „Нещо“, като му се надсмееш и не ти пука. Или поне аз така го тълкувам,като от доста време се опитвам да съм основно оптимист, защото е по – здравословно и градивно.

Старая се да отвръщам с лека ирония на моментите, в които попадам и се сблъсквам челно с елементари и грубовати човечета и техните действия. Но понякога не успявам. Точно тогава, Мърфи наднича от ъгъла и натиска червеното копче, за да смени приложимия закон. С неговият. И тогава се получава ефекта на преливащата чаша или прекаленото много простотия на един път, съчетана разбира се с куп други труднодостижими пречки от всякакъв характер. „Идеалната“ комбинация от обстоятелства – кривонаредени звезди или диария на лунното влияние ако щете; благоприятстващи появата на тази гаргара със сетивата ти.

Само като я видях в далечината си знаех какво ще се случи. Със протъркана лилаво-синьо-черна шапка, тип „току що избягала от дом за луди в южно преградие на Дижон“; палтенце, в същия цвят, вероятно открадното от гардероба на възпитателка в същият този дом, и онези очила, присъщи на снайперист от трета южна есесовска команда. Или на жената на Рьоне Колаборационистта. Стисна хляба си в ръка, над старата черна чанта – от фЬешън колекцията „Добре дошла, О, зимо на 1962-а!“, пое си дъх и се надигна да види на коя каса има най – малко хора. Случайно погледнах и я видях. Тъй като при инсталацията на моята версия в къщи, са нагласили антивирусната ми програма да не приема свадливи, нахални, груби и комплексирани в безвремието си нахални баби и дядовци, то нямаше как тази да не усети моята ненавист и да ме атакува. И тя се огледа и без да се замисля – като боен картагентски слон заслизал от Алпите, се насочи към моята опашка. Или по – точно към моята особа.

Съвсем леко се изравни с мен, погледна ме с онзи поглед „не ти ли е неудобно, че още си тук?“ и ме попита дали съм на опашката. След моят положителен отговор, тя кимна и се намести леко встрани, но незаобиколимо пред мен. Е как предколедно да зарадваш тази дама като я избуташ леко и нежно встрани, с пълната си количка? Как ми кажете?

Обещах си ( докато бавно и методично пресирах нахалитета за да се усети ) да не се дразня на тези хора, а някак си да ги игнорирам. След тази случка посетих още няколко магазина. В последният Мърфи пак ми копи – пейстна по терлички нов образец, обаче подобрена версия – стил „ходя на Мартенските музикални дни от ’72-ра насам с тези дрехи“ и поглед на препила с шери пастирка. Този път се засмях, направих й място – тя бе решила, че сме се объркали, и опашката не започва наляво от касата, а не надясно от нея. Учтиво я поканих да мине пред мен с чистосърдечна усмивка на брадясалата ми физиономия. Тя даже не разбра. Нищо, поне аз си спестих няколко умрели в гърч неврона… Няма да си мисля за тези хора повече, дано спрат точно мен да чакат на касите. Ще почна да се плаша от нимфоманки….

Идиотската страна на мима

Идиот

Ритна едно камъче и то падна с трясък в канавката. Уличната лапма присветна и сви, и без това студената светлина. Поредния тъжен ден е към края си. Влезе в тъмния вход, заскърца по дървеното стълбище, отключи със стария месингов ключ вратата и вдигна поглед към огледалото в антрето – „Гадно е да си тъжен мим копеле!“

 

Нещо ставаше в дълбоките рифове на душата му. Вече не оставят парички в кутията пред него на улицата, а го замерват с празна кутийка от „Виагра“ – че той самолета го вдигаше и без писта, кво искаха да му кажат? Не мислеше толкова за Нея, а крадешком поглеждаше към засуканата художничка на ъгъла, и си се представяше как й позира докато прави кофички по дантелена презрамка за фон. Не искаше да го съжаляват хората вече, искаше да се подиграват на себе си в огледалото – градивно е. Дори смени дясната ръка с лява – бахти, все едно не е сам верно… Извади от хладиника порцията замръзнала пача и го усети пак – пристъп в душата му, дълбок и мощен като барабан от ада. Изсмя се и се обърна към улицата – нещо имаше в окото му, нещо ново, една искра. Почти изсъхналото лале на перваза се скри зад корените си – „тоя изперка“ прошепна си то. Погледа му никога нямаше да е същия. Променящия се мим се хвана за стария стол и се отпусна. затваряйки очи го усети отново.

 

Прогледна с болка. Беше светло, лежеше като стара наденица върху скара на Женския до едно дърво, на една росна тревица, май беше на осмото тепе. Вдигна глава и видя мъж, който беше седнал на едно канапе и жулеше пред огромната плазма „Куейк“ на плей-стейшъна като на турнир, пропускайки някой дълбокомислен поздрав за семействата на някой противник. „Изперквам“ си рече на глас мима. Мъжа натисна „пауза“, остави джойстика и се обърна. Капки пот имаше под яката на разкопчаната му риза. „Думай“ рече той, „какво търсиш тук?“. Мима се огледа и рече „Бах мама му – себе си?“. Почувства се тъпо като в парламента. Онзи го изгледа като на държавен по наказателно и отсече – „На верното място си дошъл, да знаеш. Заповядай“. Мима пак го почувства, само че изпълващо го целият чувство – безкраен прилив на енергия и мисъл. Стана, протегна се, и си каза „Сега ще се сцепя“ и хукна напред.

 

Майндболт си взе джойстика, погледна как сянката на големите, железни порти поглъща образа на мима, изсмя се като шофьор от градския след протеста, и секунда преди да натисне „плей“ рече тихо „Идиот“.

 

Пиеро се осъзна на пода до съборения стол и уплашения поглед на съседа. осъзна, че има за какво да се живее. На следващия ден си купи простомер и си го закачи на стената – щеше да го мъчи, мамка му!


Идиотските проблясъци и безумният ми смях ще звучат в Идиотският блог, дано не ме изгонят за неприлично поведение …

 

Неоновият град

през ноща

Нали сте гледали поне един американски филм? И аз така предположих. Има един кадър, който присъства в 99 % от тях. Той не е нещо особено. Но изразява динамиката на големия град. Нали се сетихте? Дългите булеварди с потока автомобили, оставящи светлинни дири с аромат на бензин и таксиметрова ругатня. Отворените магазини и магазинчета, където работят студенти от малкия град и отритнати и неразбрани поети. Хората забързани за някъде или просто разхождайки се. Не бива да забравяме и тях – неоновите светлини. Рекламите, разбира се. Винаги ги има. Не само в американските филми. Ефирната неонова светлина на рекламите създава един изкуствен свят, в който се потапяш като излезеш на пътя. Космополитност? Може би. Динамичност? О, да.

Винаги са в центъра. Винаги различно разположени, различни като размери и количество. Винаги светещи натрапчиво силно, карайки те да се загледаш за да привикнат зениците на светлината. Те очертават едно харектерно място, наречено център на един голям, съвременен град. Те продават, предлагат, изкушават. Но спомагат за създаването на един съвременен облик на града. Карат го да изглежда нов, а не сбръчкан в сивотата си.

Но какво става като се разходиш в центъра на София вечер? Има невероятен дисбаланс само на неколкостотин метра от две „култови“ места например – НДК и Петте кьошета. Над ъглите на площада светят десетки големи реклами. Дори в утрешната мъгла или във вечерния стелещ се мрак атмосферата е съвременна и раздвижена. Но какво става на кръстовището на петте големи булеварда малко по – надолу? Сиви сгради, сиви улици и забързан трафик. Едното място е живо и светло, а другото някак си застояло във времето, сърдито, че трябва да търпи нашето присъствие и потрепващо в ритъма на поредния забързан трамвай. Подобен ефект има на Ректората и на паметника „Васил Левски“. На едно от най – натоварените кръгови движения в града няма един светещ рефрен на съвремието. За сметка на това над „Ялта“ се намира най – голямата светеща реклама на Балканският полуостров. 200 метра разлика.

Какво толкава придават светещите реклами на центъра на един голям град? Не говоря като предлагани продукти. Не говоря като размер. Говоря като облик на един съвременен град. Хиляди и хиляди, малки и големи, висящи и закрепени реклами, огромни екрани с 24-часови рекламни и информационни блокове. Рекламата е едно удостоверение, че света се развива и един продукт има нужда от купувачи. Светещата реклама крещи да бъде забелязана.

Това е една от особеностите на София – да се развива далеч от светлините на съвремието, по свой собствен начин. Ходиш по тротоара, бързаш за някъде. Всичко, или почти всичко ти изглежда съвременно, изглежда ти ново, привлича те. Подканва егото ти да опиташ интересни и скъпи неща. Но като си вдигнеш поглед, виждаш едни минали години да отказват да си тръгват. Цели централни булеварди потъват в мъгла и тъмнина всяка вечер, самотни, на съблазняващия фон на светещите оазиси – ЦУМ и Шератон, НДК и Ректората.

Сега има коледни украси. Изключително много и различни фойерверки от цветове и светлини, заедно със светещите примамлимо витрини създават невероятна атмосфера, контрастиращта на едно тъмно небе и мрачни сгради… А ние винаги поглеждаме на горе да видим шейната, нали?


Поста е харесан и приобщен към един красив и интелигентен кът от рафта на списанията у нас: “Exterior ” в неговият декемврийски брой!